УМОРЕНИ СЪНИЩА
(39 стихотворения)

електронна книга

Петър К. Стойков

НЕ СМЕНЯЙТЕ МОЕТО СЪРЦЕ…

Георги Н. Николов

Автор на поетичните сборници „Поискай ми звезда…”, „Добро утро, вечер”, „Вик от статива”, „Червената бяла река. Избрани стихове”, и хумористичните миниатюри „Глътки първак”, сега Петър Стойков бележи поредно стъпало във възходящото си творческо развитие. Защото новата му книга „Уморени сънища - 39 стихотворения”, подкупва читателя с лирична изповедност и дълбоки човешки послания. Всички те - изживени, почувствани и изобразени върху философския хоризонт на съвременността. На фона на който личността проумява и доказва смисъла на съществуването си върху планетата Земя. Разкрива съзидателната, или рушителната си цел в хронотопа на безкрайния космос, от чиято сърцевина идваме под нечий благослов. И търси формулата за щастие, озаряващо с ослепителна магия и първите разумни дни на младенеца, и финалните акорди на старостта. Какво е щастието и къде да го търсим? Навярно в приятелството. В интимните трепети, при това споделени. В лоното на самотата, ако в жуженето на сивите тълпи е господар само гладният стремеж за хляб и зрелища. Или е отрезвяващото прозрение, че всичко в броеницата на дните е суета. Щом минало, настояще и бъдеще са преходни, обречени сцени от витража на индивидуалната орис. Бавно умиращи със заника на човешкото слънце, под тихия шум на ронещи се от календара дати… Може би това е вододелна причина за кръстопътя, по който лирическият герой иска да продължи: в коловоза на грубата реалност, или в електронния простор на виртуалното. Авторът търси допирна точка между двете понятия, за да ги обедини под емоционалната дъга на собственото „аз”. Да изясни къде е мястото на твореца, връхлитан от съмнения за правотата на различни истини. За доброто и злото днес, за рационалното и ирационалното. „Нормалното” и метафизичното, ценното и мимолетното в новия ХХІ в. За красивото и грозното, борещи се за надмощие в моралния кодекс. И за иронията, с която проповедникът - съзидател и рушител, грабва доверието на забързаните минувачи:

Какво разбират
свинете от бисери
и бисерите от свине.
Една вкусна свинска пържола
не би оценил бисерът.
Нито пържолата
би оценила бисер.
Аз обичам пържоли.
Мразя бисери.
Аз - ловецът на бисери… „Ловецът на бисери”

Веднага искам да отбележа, че много стихотворения в „Уморени сънища” са подвластни на алегорията като обратно лице на действителността. На метафората за социалния модел в България, а и въобще. В чиито дебри се вписва, или не се вписва, „този” до нас. Като претопена частица от цялото в хромела на алиенацията, или според околните, нелечимо болен. А може би превърнат от природата в бунтар. Обитател на други измерения, в чиято призма делата ни изглеждат парещо неясни. Не, тук, в поезията, диагноза не е потребна. На помощ идва рефлексията. Вътрешният самоанализ на мисли, преживявания и въжделения, който Петър отлично владее. А чрез дарбата си го прави достояние на людете. Буди ги да погледнат проблемите - свои и в гражданската пирамида, открито. Тласка ги към търсене на верен отговор какво очакват от себе си и от обществото. Какво могат да му дадат и защо се дистанцират. Да осъзнаят, че тленният пашкул, в който се гушим уморено, трябва да се разчупи за полет към мащабни измерения на духа, на който сме повелители. Че сме уж Божи образ и подобие, а избираме дрипавата власеница на апатията. Вместо отдавна да я захвърлим пред храма на надеждите, идеалите и мечтите. Защо запушваме ушите си за химна на съвършенството? Защо крилете, дарени да се реем в безсмъртни висини, са безропотно отпуснати и непотребни?

Като аутист
съм в себе си затворен -
раним и самонараняващ се.
С Алцхаймер искам
да забравя.
Защо не бях
с синдром на Даун -
всичко да е бавно.
А то стихийно…
Маниите и депресиите
ме раздират.
Циклично ме убиват.
Аз - възрастно пеперудено дете…
Не ме докосвайте!
И не сменяйте моето сърце.
А може би съм пораснало дете индиго?
Човек извън земното ни битие. „Самодиагностициран”

Бих оприличил творбите в сборника на древен пергамент с риторични въпроси, сърцевината на които всяко следващо поколение докосва различно от старото. И все пак подходът е един и същ, защото наборът от нравствени критерии остава непроменим. Без етика и доверие, без открит взор към лъчистите очи на децата, портите към бъдното остават заключени. Глухи. Непреодолими… Странно как не сме разбрали досега тези верни, сякаш панацея, внушения. Как се чувстваме сигурни с ножа, скрит дълбоко в пазвата, дребнаво помнейки вехти обиди. А загърбваме уханната песен на пролетта. Жаркото белканто на летните пориви и тихия шепот на есента. Боим се от искреното слово. Търсим негови ерзаци в удобния здрач на егоизма, модерния атавизъм, равнодушието, безличното подминаване на ставащото около нас:

Има ли закачалка
на която да
окачаме думите?
Своите, чуждите…
Може би на простор
за пране
също ще е добре.
Изгладени думите
висят гардеробно.
Колко практично,
колко удобно. „Закачалка за думи”

Още много впечатления бих споделил за „Уморени сънища” на Петър Стойков, но като всяка стойностна стихосбирка тя трябва да е четена, а не преразказвана. И дори най-възторженият коментар не може да замени естетическото удоволствие от запознаването с творбите. От стъписването - приятно и донякъде засрамено - че по редовете откриваме себе си. Сговорчиви пред предизвикателствата, борбени и уморени, предпазливи оптимисти. Или песимисти с бодяща до кръв убеденост, че красотата е в дребните неща около нас. В неусетния бяг на облаците. В шепота на дърветата и искрения смях на двама млади, тръгнали прегърнати към вечността. Дори в сухия поздрав на съседа, сляп от грижи по къшея и очуканата стотинка. Всеки - уловен в кодирания спектър на днешното утре и на изтичащия през пръстите живот. Не искам да хваля новата книга на Петър. Но мога чистосърдечно да споделя: прочетете я, съвременници от различни възрасти. Има, има защо!..

ЛЮБОВТА И СЪНИЩАТА

На Миглена

Мъчих се да те забравя.
Но сънищата ми те помнят.
И се събуждах…
Животът продължаваше.
Очаквах нощите,
за да сънувам теб
в която влюбен бях.
Сънищата водеха към никъде.
Не можех да ТИ простя,
че те обичах.
Но мазохистично исках да сънувам.
Алцхаймер. Как искам
тази болест на Алцхаймер…

Та ти бе толкоз самовлюбена…
Да ти простя ли?
И да престана да сънувам.

——————————

ЛЯТО

Тя потъна в слънцето
в едно прекрасно тъжно лято.
Обичах я.
Тя се смееше.
Може би й бях
средство против скуката.
Вероятно ме е забравила.
А аз я помня.
Впрочем не беше тъжно
това прекрасно лято,
изпълнено с емоции.
Не! Всичко бе чудесно.
Само раздялата бе тъжна.
И сега е тъжно.
Защото никога след това
не я срещнах.

——————————

ПО ДАЛЧЕВ

Както след смъртта на
мидите, охлювите, птиците
остават черупките, гнездата
така след мен ще остане
и мойта къща.
Кой ли ще я обитава?
Не знаят - тази къща е бездомна.
Без уют и хора.
Дори аз не живея в нея.
Само кукувици искат
да я ползват.
- Бездомен! С къща?! - казват
и се смеят.
Аз плача.
Но все пак тя приютява.

——————————

ПАМЕТНИК

Сто и четиресет еднооки
самуилови войни.
По-малко нещастни
в несрета.
Останалите ослепени.
Царят войните жали.
Умира.
…………………………
Очите на паметника
прогарят, напомнят.
А ние с две очи.
Невиждащи…
Завиждащи.

——————————

ПОЛОВИН ПОДКОВА

Половин подкова намерих.
Половин щастие…
…………………..
Половин любов.
Половин живот.
Той вече свършва.
Оттук нататък?
Половината в ада,
половината в рая.
Но къде по напред?
Или ден в рая,
ден в ада
Половин…

——————————

ВЪПРОСИ

Сто спящи красавици
и аз - принца…
Коя да целуна?
Първата…?
Голямата…?
Последната…?
Коя, коя да целуна?
…………………………
Или и аз да заспя?

——————————

СЪН

Не всеки път до Рим отвежда…
Валери Станков

Всички пътища водят към Рим.
Без един.
Той води в Итака.
От Итака тръгнах за Рим.
Пътувах. Без път.
Няма Рим.
……………………………
Одисей бях.
Тезей…
Колизеума…
Но Треви фонтана
защо във съня ми остана?

——————————

ЗАЩО

Моето щастие плака.
Тъжно изрече -
нещастно било.
Как да направя
да е щастливо
моето щастие?
И защо
е нещастно?
Защо?

——————————

СЛЕД ПРЕПРОЧИТАНЕТО

На Валери Станков

Каква е тази усмирителна риза?
И имам ли ближен?
Предават ме всички.
Самотен, самотен…
„Изпращачът на надежда”* го няма
и „моят август”.*
А вчера си тръгна септември.
………………………………………..
Ще напиша „Писмо от приюта за луди”*
и ще запаля звездите
с „Лист от канадска секвоя”.*
Но няма секвоя. Изгарям надежди.
Аз - пироман, който себе си пали.
……………………………………….
Не усмирителна риза.
Само усмирение.

ноември 2014
хижа Звездица

——–

* - заглавия на стихотворения и цитати от поетичната книга на Валери Станков „Усмирителна риза за Ближния”

——————————

САМОДИАГНОСТИЦИРАН

Като аутист
съм в себе си затворен -
раним и самонараняващ се.
С Алцхаймер искам
да забравя.
Защо не бях
със синдром на Даун -
всичко да е бавно.
А то стихийно…
Маниите и депресиите
ме раздират.
Циклично ме убиват.
Аз - възрастно пеперудено дете…
Не ме докосвайте!
И не сменяйте моето сърце.
А може би съм пораснало дете индиго?
Човек извън земното ни битие.

——————————

КЕСТЕНИ

На Веселина

Пак цъфнаха кестените.
И напомнят за теб.
Отдавна беше любовта ни.
Вече обичам друга.
……………………………….
А навсякъде кестени…
Непроходима гора…

——————————

НОМЕНКЛАТУРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Йосиф Бродски
е толкова заводски.
Работил е като фрезист
и е атеист.
Не е искал
да стане комунист.
Професор с осми клас?!
Може ли това да става и у нас?
Разбира се, че не.
Трябва му поне дванадесети клас,
за да рецитира той на глас
стиховете си на руски.
И да си чете есетата на англо-пруски.
Трябва му и документ,
че може с Ахматова
да контактува.
Не трябва на поет
да се преструва.
Затова за тунеядец той е обявен
и в село въдворен.
Да не се застъпват
за него тез интелектуалци.
Сартр* да си трае,
защото не ще да се познае.
—————————————-
Да се маха от Русия.
Знаеме ги тия.

————-

*Сартр - Жан-Пол Сартр

——————————

ЗАКАЧАЛКА ЗА ДУМИ

Има ли закачалка,
на която да
окачаме думите?
Своите, чуждите…
Може би на простор
за пране
също ще е добре.
Изгладени думите
висят гардеробно.
Колко практично,
колко удобно.

——————————

АНТИОБИЧ

Търся жадно твойта плът.
Имам нужда да притежавам тялото ти.
Това за мене не е обич,
нито удоволствие,
а премахване на страст.
После те махам от себе си
като ненужна вещ,
за да те взема,
когато ми потрябваш.
Но ти мисли, че те обичам.
Ще те лъжа.
Не мога да обичам.
Нямам други страсти.
И съм безразличен,
Бездеен, апатичен.

——————————

***
Ще изживея и този ужас.
Ето, почна вече да боли.
После болката ще се усили.
И… ще отшуми.
Щастие ли, казваш,
ще ме сполети…

——————————

РАВНОСМЕТКА

Сънувах свойто погребение.
Лежи в ковчега мъртвото ми тяло.
Свърши земният ми изживян живот.
С душата гледам. Правя равносметка.
Към рая или към ада да тръгна?
И има ли чистилище?
Но гледащият не е виждащият.

——————————

***
Погребах и това стихотворение.
Някои оставят живи
мъртвите си стихове.
Стиховете не живеят.
Но безсмъртните стихотворения…
Безсмъртните…

——————————

***
Мелниците вече не са вятърни.
Моторни са и с електроника.
Романтиката, както би казал
Вапцаров, е в електрониката.
Воденици няма.
Но Дон Кихот продължава
да се бори.

——————————

***
Вятърни мелници,
докога с Дон Кихот
ще се борите.
Със Санчо борете се…

——————————

ХИЛЯДИ ЗЛАТНИ РИБКИ

Хвърлил си мрежата.
Хванал си хиляди златни рибки,
изпълняващи желания.
Животът ти е приказка.
Живееш го.
Помисли ли за другите…?

——————————

ДИШАМ ТИШИНА

На Иван Доброгледски

Дишам тишина,
а шум навсякъде.
Лудите са истинските хора.
Те мислят и мълчат.
Питам.
Но не отговарят.
Лекуват ги,
а уж светът е мъдър.
Пуснете лудите на свобода.
Те са уморени.
Плачат за света.
Долитат птици.
Кацат.
Искат да помогнат.
„Мъдрите” ги пъдят.
Птиците отлитат.
Не се натрапват.
Не кълват.
Не грачат.
———————-
Хичкок се чуди.
Добре, че има луди.

——————————

БЕЗВРЕМИЕ

Безвремие е.
Няма го времето.
Часовници има,
но са без стрелки.
За будилници тук
не са чували.
Но знаят
какво е щастие.

——————————

***
Нито ден, нито нощ.
Няма светлина.
Аз сам открит
сред прикритите хора.
И мойто аз те мрази
макар да те обичам.
Мойто аз е мое.
А ти си толкоз чужда.
Понякога…

——————————

УМОРА

…проспах дните си.
Но какви сънища.
Константин Павлов

Уморен съм.
И сънищата
ми са уморени.
Ад е мойто състояние.
Самият аз съм ад.
Живея,
но къде ми е смъртта.
Умира ми се вече.
Но в ада нямало умиране.
Все страдание…

——————————

НА ДОСТОЕВСКИ

Палачът ме помилва.
Той не отсече моята глава.
Замахна.
Спря.
И се обърна.

——————————

ТРЕТОТО ОКО

Едностранчиво гледаше
циклопът.
Аз страдах заради
третото око.
Тези с двете очи
не виждаха.
Къртицата живееше
щастливо.

——————————

ЛОВЕЦЪТ НА БИСЕРИ

Не хвърляй бисерите си пред свините
Библия: Матея 7:6

Какво разбират
свинете от бисери
и бисерите от свине.
Една вкусна свинска пържола
не би оценил бисерът.
Нито пържолата
би оценила бисер.
Аз обичам пържоли.
Мразя бисери.
Аз - ловецът на бисери.

——————————

АЗ

Аз бях, който видях.
И другите бяха,
но те не видяха.
Аз бях и разбрах.
Те се изсмяха.

——————————

НОЙ

Строеше Ной ковчега.
Аз плувах.
Той говореше за Бога.
Аз не исках да го слушам.
- Ела, плувец ще те направя -
му казвах. Той не пожела.
Удавена бе цялата земя.
Ной оцеля. Аз защо ли плувам?

——————————

МОЛИТВА

…а земята и всички неща по нея ще изгорят.
Библия Второ Петрово 3:10

Натоварена на каруцата на Господ
Планетата отиваше да изгори.
Чашите на гнева бяха излети
и морето вече го нямаше.
Апокалипсисът се сбъдваше.
Недей го сторва, Господи!
На Земята е мойта Родина.
Тук аз Обичам.
Тук Ти се моля.
Поне отложи, Господи!

——————————

ГРЕХОВНА ЛЮБОВ

Поне да се порадвам на греха си.
Знам, в ада ще горя.
Ние се обичаме и безумно съм щастлив.
Адът е вечното огнено езеро.
Миг е грехът.
Заплащам.
Мерзостите се кикотят.
Но Бог е ЛЮБОВ.
Ще помилва и прости!

——————————

СТРАНЕН ДЕН

Щастието бе сърдито.
Пчелите жилеха дъжда.
Капките едрееха
и сякаш мед валеше.
Полепваше по мен
и ставах меден.
Чаках свойта муза.
Надявах се и дишах.
Бях сам,
но не самотен.
Дори спомените ми
не бяха минало.
Тя не дойде…
Продължих да дишам,
без да се надявам.

——————————

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЧЕТЯЩИ

ЙОСИФ*

Стоманеният Йосиф
и Йосиф от Ариматея,
Йосиф - мъжът на дева Мария
и Йосиф Флавий.
Йосиф и неговите братя,
Йосиф Бродски
и Йосиф Гурко.
Йосиф Кобзон
и Йосиф Хербс.
Йосиф Петров
и Йосиф Сърчаджиев.
Йосиф Цанков
и…
А Франц-Йосиф
дали е Йосиф?
А Франц-Фердинанд?

—————-

* Името Йосиф означава да умножи Бог т.е. да даде много синове

——————————

ЖИВОТ БЕЗ ЖИВОТ

Живях живот без живот.
И рекох:
- То живот не остана.
И поисках назаем
част от твоя живот.
- Ще ти го върна - казах - веднага.
Но не даде назаем живот
в този живот.
И този живот
така си остана…

——————————

***
Все повече живея виртуално.
Имам електронна поща, фейсбук,
пиша и чета на компютър,
правя справки в гугъл.
Но чета книги.
И имам истинска
пощенска кутия.

——————————

ВОДАТА ПОМНИ

Водата помни.
Аз не искам да помня.
Нека тя да отмие
паметта ми от спомени.
Да остави само част от добрите.
Умна е паметта на водата.
Тя ще го стори.
Но аз не всичко забравих.
Помня как страдах,
когато тя равнодушно
изсмя се отмина…
Това го запечата водата.
То е фиксирано.
И даже морето
не ще го отмие.
Дори океанът.
Но дали знае
паметта на водата
колко аз я обичам?
И пита ли ме
как ще живея без нея?
Не не трябва
да помни всичко водата.
Не искам да страда
заедно със мене.
Нека тя да не знае
за моите терзания.

——————————

***

Що е човек, та да го помниш
/ Библия Псалтир 8:4 /

Моите мъртви приятели
в мене живеят.
П
А
З
Я

С
П
О
М
Е
Н
А
Ще разкажа
н
а
децата им как ние живяхме,
плакахме, смяхме се и обичахме.
Учихме, работихме
и
какви бяха мечтите ни.
Те ако искат да помнят.
Ако желаят
после и те ще
разкажат…

——————————

***

аз всичко бих повторил
Христо Фотев

Радвам се, че остарях
и няма пак да се повтори
това, което изживях.
Нито детският ми страх,
училищната скука,
любовната ми мъка,
студентският живот
и работата, с която се доказвах.
Искам всичко това
да се забрави.
И това ще направи
паметта ми.

——————————

БЪДЕЩЕ

Моите мисли бягат от спомени,
но сънувам все минало.
Все повече с него живея.
Това ли е моето бъдеще?…