Иван Енчев

Отзив за стихосбирката „Солта на земята” от Георги Ангелов

Поетът Георги Ангелов отдавна е познат на любителите на поезията като автор на впечатляващи стихове. В тях той изразява своя оригинален поетичен талант, който се потвърждава и в многобройните му преводи от руски език, публикувани най-вече в електронното списание „Литературен свят”, на което е главен редактор.

Неговото свежо дарование се откроява още в първата му стихосбирка „Езикът на здрача” /1997/, после се потвърждава и в последвалите лирически книги: „Монолог на Кортес” /1998/, „Ненамерени хроники” /2000, 2010, 2013/, „Зимна трева” /2002/, „Ариергард” /2003/, „Жерав над снега” /2007/, „Опорна точка” /2007/, „Премълчаното” /2014/, „Друга свобода” /2014/, „Тристишия” /2014/, „Епицентър” /2014/, „Пепелище” /2017/.

В поредния си стихотворен сборник „Солта на земята” /Издателство „Фльорир”, София, 2017 г. „Литературен свят”, 2018 г./ както в предходните свои книги, поетът си е обособил своя творческа ниша.

Темите в стиховете му са общочовешки и ежедневни, но авторът ги разработва с по-нов оригинален и ненатрапващ се художествен подход. Той с еднакво умение прилага както класическия, така и свободния /бял и разчупен/ стил.

Не робува на утвърдената стихотворна форма, напротив, подчинява я на желаното си авторското намерение за по-въздействащо внушение на вложената идея. И все пак не пренебрегва традиционния ритъм на класическата поезия.

Няколко са основните тематични насочености на книгата, но сред тях най-отчетливо се откроява тревогата на поета за убийственото нашествие на материалната разруха и духовното опустошение не само в съвременна България, а и в целия свят.

Как да вярвам в човешката цивилизация?
Само глупак би вярвал.
За да стигне дотам,
да не вижда слона в магазина…
…
Илюзията,
че сме свободни,
е упойващ наркотик:
дори когато пропастта
лети към нас.
/„Слонът”/

Горчивите хуманистични прозрения на поета за катастрофалното настояще и гибелното бъдеще на света изразяват тази негова позиция в цяла поредица стихотворения като: „Чудо”, „Дори вятърът”, „Визитна картичка”, „И нищо друго”, „Те”, „Новият световен ред” и още много други.

Текстът с алегорично заглавие „Освобождение” е доста кратък, но неговото трезво метафорично послание е твърде тревожно. Ехти като отчаян вик срещу отровните попълзновения на повсеместната съсипия.

Тя грози духовния облик на съвременния човек, който е затънал до гуша в тинята на живота, без да съзира някаква позитивна перспектива.

Безсмисленият патос
ме тревожи,
както и
промъкването на змията.

Ще се събуди
в новата си кожа,
но без човека,
някой ден Земята.
/„Освобождение”/

Новият световен ред, установен от глобалната мафия, настъпва с бързи и брутални крачки в нашата Родина. И към тези мотиви са насочени патриотичните тревоги на лирическия субект. /Той всъщност се припокрива с личното светоусещане на поета./

Старата героична слава на някогашните българи е само сън /„Песъчинка”, „Народе”, „Наяве”/, а техните забравени кости отдавна са станали на прах вдън земята родна. Днес техни потомци, живи българи, грабят и продават на безценица националните ни интереси.

Обогатяват личните си финикийски сметки с пореден транш фарисейско лицемерие с демагогията, че всички техни дела са все в интерес на народа по пътя му към прословутите Европейски ценности.

Стиховете на Георги Ангелов сякаш заклеймяват всички наши и чуждоземни грабители с будителските думи на Отец Паисий Хилендарски: „О, неразумний, юроде!” Подсещат ги и за мъдрите слова от Библията: „Отче, прости им! Те не знаят що вършат.”

Зазидаха ни като във стена.
И нас, и лъганата ни Родина.
Изхвърлиха предишната везна.
И ни погълна
планина от тиня.

Видях такъв керван от подлеци
и плъхове - царете на пейзажа,
че как ще свърши този мръсен цирк
и думица
не мога да ви кажа.
/„Зазидаха ни…”/

Твърде тъжни изводи внушава тази съвременна българска безизходица. Краят й не се вижда в обозримото ни национално бъдеще.

Поетът с мъка признава своето поредно синовно откровение: „Обърках /стола, /времето, /планетата”. Неговият отчаян стон завършва с гротеската на парадоксалния извод:

Солта на тази земя
са мъжете,
които
няма да се родят.
/„Солта на земята”/

Сродни на патриотичната тревога са и мотивите за липсата на справедливост и възмездие в съвременното ни общество /„Бих искал…”, „Ние и те”, „Душата ми не е готова…”/. Лицемерието на овластените първенци на държавното устройство се проявява във всички сфери на нашата действителност.

Тази низост вече няма равна на себе си. Днешната капиталистическа, уж демократична, система не служи на народа. Убива благородното у хората. Принуждава всекиго, който не е загубил човешкото у себе си, да се чувства излишен /„Дори вятърът”/.

Тя направо граничи с деспотизъм, при който отделната личност всекидневно е премазвана от несправедливост и насилие, без да може да се защити.

Обществената система прави всичко възможно да запуши устите, очите и ушите на хората, за да мълчат, умирайки ежечасно.

И Тя да може при всеки народен бунт без капка срам и свян да оправдае своята насилствена безчовечност: „Защо мълчахте?… Нима не чухте тътена?” /„Трите маймуни”/.

Поетът не крие, дори се гордее със своето упование в Божиите морални повели. Понякога то е изразено съвсем пряко само с една простичка, но тъй убедителна метафора:

Песъчинка съм
в реката на Родината,
а тя се влива
в Бога.

Не мога
да съм себе си
без нея.
/„Песъчинка”/

Тази простота на изказа в поезията на Г. Ангелов заслужава възхищение! А тя е съчетана с морални и философски внушения, които водят до категорични граждански обобщения за съвременната световна действителност, която насажда своето жестоко влияние и в живота на българите.

Западните ни уж покровители упорито внедряват у нас зараза от пагубния бацил на бездуховността и съсипията. Така те създават цели поколения безропотни роби за тяхната преуспяваща индустрия и прислужващ персонал в най-непрестижните дейности на прехвалената им цивилизация.

Само за насъщното унизително съществуване мнозинството българи, обявени /от тях/ за хора трета категория, карат /като „нови”/ техните бракувани автомобили, носят /пак като „нови”/ техните употребявани дрехи, купуват в техните „побългарени” търговски вериги второкачествени стоки. /Разбира се, на „европейски цени”. /

В своята многовековна история българинът едва ли е търпял така безропотно такова духовно унижение!

Твърде много са разработените мотиви в тази книга. Към тях се прибавя и темата за смисъла на човешкото съществувание. /„Клас”, „Солта на живота”, „Смъртта на баща ми” и др./ Особено ярко и категорично със своя трагизъм е внушението на стиховете:

Видях разруха, йезуитска мъст.
Не съм мълчал. И виках в суховея
към моята страна - през мрака гъст,
ала не стигна
моят глас
до нея…
/„Равносметка”/

Такива слова не се изричат лесно. Те изразяват публичното откровение и личната болка на една отговорна личност. Лирическият герой признава, че е безсилен да се бори срещу съкрушителните удари на настоящата повсеместна разруха.

Въпреки този духовен нокаут, той е готов да се сражава до края на живота си и да отговаря „пред Бог / и пред децата / на България”. Това е трезва самооценка и вик срещу безпомощността на отделната личност. Съвременната ни обществена система налага по всички начини своята бездуховност и бруталност.

В тези стихове не липсват и лъчи на надеждата човешка, която в стихотворението „Огледала на полумрака…” „престава да е ръкопис /от пепел” , в „След гледане на апокалиптичен филм”: „човечността / обаче / победи”, а в „Надежда” е съвсем категорична:

Всичко, събрано от мен, се побира във мида,
а бисерът в нея ще вземе единствен Исус.

Чисто лирическото умение на поета личи в твърде много поетични детайли, които свидетелстват за неговия душевен натюрел. Той търси красивото и трайното навсякъде в заобикалящото ни ежедневие, виждайки го с откровените очи на дете.

Ето само една миниатюра, която блести като отронена сълза и същевременно звучи нежно и съкровено като пред иконата на Св. Богородица:

Сънувах,
че отвън ме вика
мама.

Събудих се,
а на прозореца -
врабче.
/„В памет на мама”/

Самобитната поезия на Георги Ангелов откроява своя характерен глас в съзвучие с изявите на най-талантливите съвременни български поети. /По някаква случайност една след друга прочетох „Солта на земята” и стихосбирката „Приближаване до взрива” /2018/ от Атанас Капралов. Макар и с различни творчески похвати, и двамата изобразяват най-наболелите съвременни теми с еднаква страст./

Честните творци, живеещи и в столицата, и извън нея, отричат с категорични художествени критерии съвременната действителност. Те се вълнуват от надвисналия над света духовен апокалипсис. Тревожат се от разрухата в България. Критикуват нехуманното устройство на живота и метафорично се обръщат към него като към някакъв несправедлив и жесток съвременен насилник, когото едва ли ще победят в неравния ежедневен двубой. Затова търсят упование единствено в Бога…

Поетът не се бои да покаже основните недъзи на съвременната наша действителност. Знае своя обществен дълг на истински българин, който /уви!/ от години наред живее сред „стадата”, които не осъзнават „гибелта си на земята”:

Да се сражава вместо теб не може никой във всемира,
това е твоят дълг… Но чуй, тъй близо музиката свири…
/„Ще свири музика…”/

Настъпващата от тъмния хоризонт музика не е тържествена и празнична, а „заупокойна” и „сурова, траурна и бавна”. Тя вещае гибелното нашествие на бездуховността срещу обикновения гражданин.

Поетът се чувства като обречен с „участ на стъпкания стрък” /„Рицар”/. Въпреки това, неговият призив е ясен.

Всеки от нас е длъжен да бъде войник на човечността в необявената война на мракобесието, която продължава през вековете и срива всичко по пътя си като катастрофално земетресение.

Главните художествени внушения в стихосбирката „Солта на земята” продължават да утвърждават категоричните граждански позиции на Георги Ангелов, изразени в другите негови книги.

От стиховете му, независимо дали са с патриотична или автобиографична насока, не екне гръмотевичен патос, а изстрадано лирично ехо, както подземния тътен на приближаващ опустошителен земетръс.

Тази поезия притежава някои от характерните особености на музикалните произведения. Тя е предназначена за всички сетива на читателя. Внушенията й въздействат подсъзнателно, сякаш са композирани по законите на музиката.

Повечето текстове са кратки, звучат непринудено и естествено. Със своята вглъбеност и пастелни нюанси на въображението печелят читателското доверие и съпричастие.

Понякога те сякаш преливат един в друг, доразкривайки предходния изобразен образ, за да се открои още по-ясно и да се обогати изразената философско-етична или обществено-патриотична идея на автора.

Той отново доказва убедително, че не е попътен гост, а щедър домакин с трайно присъствие в съвременната българска литература.

Завършваме приятното препрочитане на „Солта на земята”, а все ни се струва, че от нейде „през тежката мъгла” на безизходицата ни сподиря тревожният глас на поета. Хора! Не чувате ли тътена?! - крещи с все сила неговата отчаяна гражданска съвест.

Тя търси опора, за да се измъкне из бездънната тиня на отчуждението, бездуховността и разрухата, която продължава да затрупва нашето ежедневие.

Крепителите на смазващата обществена система: политици, олигарси и крадци /богаташи и бедняци/, едва ли дочуват този честен глас. Пък и да го чуват: Бог - високо, Справедливост - никъде.

Ала над всичко земно витае божественото сияние на Надеждата за просветление.

———————

Георги Ангелов. Солта на земята. Издателство „Фльорир”, С., 2017. „Литературен свят”, 2018.