ПЛИТЧИНИТЕ НА ЗОРАТА
Из „Последна риза” (2018)
ПЛИТЧИНИТЕ НА ЗОРАТА
Защото бъдещето е човече,
полуразкрепостено за съдбата,
отломките на нашите предтечи
се свличат в плитчините на зората.
Животът придобива кръгла форма,
от ирисите му сълзят корали,
натрупват се безпаметно в разлома,
където някога мечти са спали.
И тръгва не лавина, а лагуна,
в която дремят шхуни на пирати,
да дири онзи, дето я целуна
и после в преизподнята запрати.
Сред субконтиненталния ни климат
кокичетата носят бели каски
и нямат намерение да имат
по тялото си никакви окраски,
освен зеленината на стеблото,
която кара хората да считат,
че има бъдеще и за доброто
човече сред разлома на мечтите.
КРИЛЕТЕ НА МОИТЕ КОРЕНИ
Разтворих очи
да изтрия небето -
затули ме мракът на стратосферата.
Видях Парменид как плете битието
и Млечния път
как превръща в постеля.
В кънтежа на тази
ехсатология
докоснах крилете на моите корени,
които ме молеха да помоля
в гранита небесен
да бъдат разтворени.
Бездимен барут
се разнесе в озона
с неравния такт на предсърдно мъждене.
Макар че безбройни илюзии гоня,
знам - само смъртта
ще остане до мене.
ВОДОВЪРТЕЖ
Магарето се инати,
не иска моста да премине,
под който бездната кънти
и с тъмен бяс
върти юзини.
Там всяко чувство за стремеж
стремително се изпарява
над мътния водовъртеж
на паралелната
държава.
Уж обещаваха море,
а ни оставиха поточе,
което сушата оре,
преобразено
в многоточие.
Там всяка вразумена твар
пустинен храсталак ще стане…
Идеята е свръхтовар
с криле от порив
непрестанен.
САМОТА
Кажи ми, кажи, бедни народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Христо Ботев
В дрезгавината на сърцето разхожда своята забрава.
Мушицата му е свидетел, а паякът го наблюдава,
без да говори, не защото от Господ му е забранено.
Човекът гледа съществото, почти е неодушевено
пространството между вратата и заскрежените прозорци.
И снеговита е мъглата… Като брадите на пророци
безлистните дървета свеждат очите си, лениво кимат…
Жена му е небесна прежда, деца не случиха да имат.
Хвърчи снегът и, без да спира, до покривите ще натрупа.
Човекът в кухнята се свира, за да си стопли постна супа,
ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко зеле.
А телевизорът синее от гняв, че силиците взел е
на хората и ги облъчва с трагедии разнопосочни,
че някой нагло си поръчва всеопрощания безсрочни.
Човекът къса календара сред януарската голгота
и като клада се разгаря в дълбоките очи на Ботев.
ВИДЕНИЕ
Видя ли буренясалите ниви
и техните невидими стърнища
под храсталаци от презрели сливи,
жълтеещи в нощта като огнища?
Видя ли и запуснатото село
до гробището с кръстове изгнили,
и старчето, което е помело
пред кметството, но има още сили
да стигне до прегърбената кръчма,
ухаеща на евтина ракия?
Кръчмарят сипва с безразличност сръчна.
На масата лежи вале спатия
и върху него дама купа пада.
Присяда старчето, кръчмарят носи
ракия безакцизна с лимонада,
минава край главите белокоси
и пита ги дали ще искат нещо,
а те мълчат, унесени в играта…
Навън ще става още по-горещо
от слънцето, прогонило мъглата.
Отсреща магазинчето е празно.
Площадът пуст е - никой не минава.
Замръква селото богообразно
и некролози вятърът развява.
ВСИЧКО ДРУГО
Достигнах това! Всичко друго
лежи в паралелен
затвор.
От моите верни задруги
подкрепят ме радостно,
в хор.
А другите вият и съскат,
и техният вълчи
нагон
отровните слюнки разпръсква -
те стават на времето
фон.
Какво ми остана? Да вярвам,
че нямаме сили да
спрем
на наглите шумната врява
и злото да впримчим
в ярем?
За себе си нищо не искам!
За другите искам
живот
в държава за всички ни близка
и майка на своя
народ.
БЛИЗОСТ
Самодива в усоите плаче,
но Балканът
е с много чела.
Разпродали души и тела,
фарисеите стават палачи.
На съдбата лилавата риза
кой разкъса - учуден, засмян?
Кой крещи срещу нас,
че таран
е модерната форма
за близост?!
С лист от папрат
превързахме зноя
и сънувахме
бора смолист,
но животът не стана по-чист
и нарекохме
болката „своя”.
Снегопадът за век ще открадне
тайнописа
на нейния вик.
А злодеят ще хвърли след миг
шепа сол
към очите ни жадни.
Ще останат следи от балада
в паметта
на гранита горещ…
Не заменям зората за свещ
днес,
когато се уча
да страдам.