Христо Ясенов и Димитър Бояджиев или бунтовете на модернистичното съзнание

Панко Анчев

1.

Модернизмите, възникнали в изкуствата и културата през ХІХ век, са най-отчетливите сигнали за задълбочаващата се криза в буржоазното съзнание.

Преди тях подобен знак бе даден от романтизма, който отвори вратите на естетическите бунтове като другото лице на социалните съпротиви срещу общественото устройство.

Романтизмът е предшественикът на явлението, което от втората половина на ХІХ век показа недоволството на интелектуалците и на изкуството срещу навлизащия в неразрешими конфликти и противоречия обществен организъм.

Това недоволство започна бързо да се превръща в трайно състояние на естетическото съзнание и в стимул за непрекъснат стремеж изкуството да се обновява и развива като протест срещу буржоазния човек и неговото самодоволство, че притежава придобити със собствени сии и умения материални блага.

Аз виждам основанията за това ново естетическо и обществено съзнание в общото състояние на Европа (преди всичко!) в този исторически момент.

От средата на ХІХ век назряват важни радикални събития, ставащи възможни след като Европа преживя своите буржоазно-демократични революции, наложи новите икономически отношения, формира ново обществено съзнание и окончателно утвърди новия тип личност.

А от тук насетне предстои да се преначертае политическата карта на континента и се фиксират границите на зоните на влияния, в които се разпореждат великите сили.

Това няма да стане по мирен път, като дипломатическите и политическите усилия непременно ще бъдат последвани от жестоки и кръвопролитни войни, защото става дума за въвеждане на нов световен ред и този ред ще трябва да просъществува дълго време - поне докато окончателно се помени съотношението на силите.

Пряка връзка между едното и другото няма. Или по-скоро тя може да бъде открита като причина за общото състояние на духа; в нетърпението и нежеланието отделната личност и обществото да се примирява с волята на властта; в открито демонстрираната нетърпимост към поругаването на идеалите на модерното време за свобода, равенство, братство, солидарност. И то от тези, които ги формуираха и провъзгласиха.

Всичко е непостоянно, неспокойно, размирно. И не предвещава нищо добро. Не за добро са раздвижването и предстоящите промени. Литературата усеща това и първа сигнализира за нечисти помисли и напразни надежди.

В България историята идва с известно закъснение. Но в края на ХІХ век, когато е учредена възродената държава, тенденцията към пълно изравняване с Европа е съвсем очевидна.

Но това създава проблеми и противоречия в българския свят; културата се съпротивлява срещу процесите на уеднаквяване и сляпо копиране и повтаряне на явленията в европейската културна среда.

Свободата донесе много радост и широко отвори вратите за наука, култура, просвещение, икономическо развитие. Многострадалният народ получи огромни възможности.

Обаче недъзите на новото обществено устройство се проявиха веднага и предизвикаха справедливо негодувание. „Европа” по-свободно наложи своя образ върху българския свят, принуждавайки го да се отказва и забравя завещаното му от традициите и начина на живот на българите. „Европа” дойде с добродетелите, но и с пороците си. И това нямаше как да не породи недоволства и реакции.

Бурният икономически възход се ръководеше и осъществяваше от хора духовно бедни, посредствени, безлични, алчни. Те бяха новият „елит”, който определяше равнището на общественото мислене, амбициите и поривите на нацията.

Една малка група хора обсеби властта и наложи своя морал. А властта я правеше неуязвима. Но разочарованието и недоволството не могат да се премахнат с методите на властническото насилие. Властта нямаше достатъчно механизми, за да налага на литературата и изкуствата своята зла воля.

В общи линии българската литература след Освобождението се движи в руслото на социалното недоволство, като го изразява по различен начин в зависимост от идейните и естетическите принципи и идеи на различните писатели.

Социалният критицизъм се проявява дори у такъв общонационален и сякаш не политически писател като Иван Вазов. Да не говорим за оформящата се линия на т. нар. „тенденциозна литература”, силно ангажирана със социалните проблеми и отрицателно настроена към обществената система.

Не така отчетлива, но много важна е линията, която прокарват модернизмите в историята на българския литературен процес. Привидно те се самоизключват от социалния критицизъм на литературата, но по същество го подчертават, като му придават свой облик.

Самата идея за обновление на литературата по европейски образ и подобие е изпълнена със социално-критичен патос. Защото тя е реакция на утвърждаващото се статукво в обществения свят.

Социалната идеология на модернизмите (а те изповядват такава идеология, макар да не я формулират специално) е враждебна на обществото.

Тя смята, че обществото поробва личността, обезличава я и я обезценява, отнема енергията и силите й, не й позволява да бъде свободна, да твори красота и се наслаждава на красотата. Затова и го отрича и се бори с него.

Тази борба не е открита и остра, ала е достатъчно последователна и неотстъпна.

Творците, в духа на модернистичната естетика, се мъчат да я прикрият и постоянно демонстрират пренебрежение към обществения свят и неговите жалки проблеми, боричкания и страсти, защото стоели над тях и над всичко, което не е духовно и не е свързано с изкуството.

От тук произлиза според мене влечението на модернизмите и особено на символизма като най-важно модернистично течение в българската литература от края на ХІХ до към средата на 20-те години на ХХ век, към митологичните и средновековните сюжети с атрибутите на тези две епохи.

За европейските литератури на символизма това може да не е чак толкова странно, но за българската и то малко след Освобождението, когато битът е все още селски, а и изобщо в него няма следи от весталки, рицари, замъци, древногръцки божества и антично изкуство, подобни сюжети са си чиста екзотика.

Античната митология е не само неприсъща за българските условия, но и неразбираема за българите. Но лирическите персонажи на българските символисти бягат толкова далеч, за да се избавят от грубата и некултурна реалност на отечествения живот.

2.

П. П. Славейков промени българската поезия, като внесе в нея разсъдъчност и я направи силно метафорична, все повече показваща двойствен лирически персонаж, противоречиво съзнание.

Все по-малко природни картини има в нея и все повече алегории и метафори изпълват стихотворенията, посветени на природата.

Поезията губи от своята спонтанност и първична чистота, от изповедността си, за да се изпълни с размишления и книжност. Това го виждаме в пълна мяра в поезията на самия П. П. Славейков и преди всичко в знаменитата му книга „Сън за щастие”, неправилно определяна от литературоведите като „лирическа” и „пейзажна”.

Българските модернисти тръгват по пътя, който великият поет им начерта и ги призова да вървят по него. Но те имат своите домашни традиции и ги развиват успешно - въпреки че са силно повлияни от френските, немските и руските символисти и модернисти и повтарят техния опит.

В българския символизъм (той е най-характерният и най-пълно осъществен модернизъм в българската литература) виждаме една външна „обвивка”, привнесена от чужда действителност. Това са атрибутите на античността и средновековието, за които стана дума.

Символистите намират тази действителност за идеална и достойна да бъде убежище на техните лирически персонажи. Въпросното минало е време на висока култура, изящество, открояване на един изключителен елит от философи, поети, мъдреци, който живее извън „тълпата” и рядко влиза в съприкосновение с нея.

Но от друга страна състоянието на литературния персонаж, неговата обърканост и непригодност към грубата реалност, в която битуват всички, е състояние на голяма част от обществото.

Случило се е нещо невиждано преди, което разстройва личността и разрушава обществото. В него вече няма място за високи помисли, духовни пориви и красота. Грубата реалност ги убива и измъчва носителите им.

Затова трябва да се намери някъде място, на което такива хора да получат възможност за друго битие. Това място не може да е на грешната земя в настоящето време, защото ще се опошли и омерзи. Ала някъде в някакво измислено време на спомена и мечтите все още не са разрушени замъците и не са стихнали философските спорове и поетическите мечтания.

Символистите го намират в материалния свят на едно минало, което е характерно за европейското средновековие, но не и за българското - в замъци, кули, градини, пищни зали.

За българската естетическа действителност това са измислени сфери, привнесени от чуждите литератури и звучащи понякога дори нелепо. Да се чудиш къде българският поет е виждал подобни неща.

Ето от къде идва изкуствеността на символизма и изобщо на модернизмите. Презрението към обществото има реални причини, а измислената реалност е просто плод на трагичното желание да се преодолее тази реалност и се очертае идеалният свят на духа, поезията и красотата.

Другото място, освен митологията на историята, е българският фолклор, стилизиран и изваден от средата и причините, които са го родили, за да се очисти и той от всичко конкретно, битово и социално и засияе в блясъка на т. нар. „народен гений”.

Народният гений не е „народът”, а някаква негова еманация, изпълнена само с възвишен дух. Такъв го представи П. П. Славейков; такъв го възприемат символистите и модернистите.

Но смисълът на модернизмите не е в описанията на външните неща, а в изразяването на нови идеи и обществени проблеми, на измененията в живота и как те биват възприемани и осмислени от отделния човек и обществото.

Разбира се, всяко значимо явление в литературата и изкуствата и сложно, многообразно, вътрешно противоречиво. То не е еднородно и всеки негов ярък представител го допълва с безброй подробности, които понякога като че ли противоречат на основните му принципи.

Естетиката на модернизмите се изгражда върху противоречията в състоянията и качествата на изобразяваните персонажи, но и на природата и изобщо на средата, в която се развива действието или протича съществуването на човека. Промените са винаги контрастни.

Това, което е вече станало, е непременно обратното и противното, на това, което е било преди него. А после тази антиномия ще се повтаря до безкрай.

И вместо личността да осъзнае, че такъв е законът на живота, тя изпада едва ли не в паника, разстройва се неутешимо, отчайва се.

Модерният българин от края на ХІХ и началото на ХХ век усеща наближаването на тежките изпитания и кървавите войни, в които ще бъде жертва. Никой вече не се интересува от него, не го защитават, не се грижат за него.

Той е оставен на произвола на съдбата. Но само допреди време не е било така. Тогава все още хората живееха заедно, споделяха тревогите и радостите си, грижеха се един за другиго, помагаха си, съчувстваха си.

Обърканият човек не търси причините, не се задълбочава в закономерностите - той просто е стреснат и съсипан. И панически търси спасение.

3.

Българската литература от онова време е изпълнена с тези мисли, чувства и настроения.

Времето не подминава никого; то само влияе по различен начин на различните личности и социални групи. Затова и литературата, като изразителка на общественото съзнание, показва тези различия.

Моето внимание сега е насочено върху символистите. И по-специално върху двама от най-арките и типични български символисти - Христо Ясенов и Димитър Бояджиев.

Пенчо Славейков и П. К. Яворов словесно описаха една митологична среда, в която поставиха своите лирически герои, заобиколиха ги с едно множество, което ги боготвореше, възхищаваше им се и преживяваше заедно с тях удоволствията и самотите им.

Наследилите ги поети символисти останаха тук, за да продължат традициите на великите си предходници и учители.

Замъкът се превърна в метафора на спасението и избавлението от тълпата и еснафския бит, в който грижата за хляба и физическото оцеляване в мизерията и грубостта създава духовни уроди.

Героят на Христо Ясенов живее в такъв „рицарски замък”. Този замък обаче не сияе в блясък и пиршества. Липсват повод и причина за радости и тържества. А няма нито кой да ги организира, нито кой да участва в тях.

Настъпило е друго време и друг бяга от живота, за да се засели в тази „старинна кула край морето”. Или просто да се приюти там, понеже е бездомен.

Новият персонаж на символизма е бездомникът, странникът, уморенията, скитащият се, който напразно търси подслон, за да си почине от дългия и безцелен път.

Намира го в „рицарския замък”. И в този замък започва неговият нов живот.

Този „нов живот” е битието на модерния човек от края на ХІХ и началото на ХХ век.

Модерният човек по природа е противоречив, подвижен и неустойчив. Той сам се е отказал от Божията закрила, понеже е отрекъл Господ, не вярва в нищо освен в парите и донякъде на себе си.

Дори и когато вярва единствено на себе си, модерният човек пак е пропит от съмнения и е несигурен, защото обществото, в което живее, му е враждебно и той е недоверчив към него.

А и защото отвсякъде го заплашват, пречат му, стремят се да го отстранят и изгонят. Просто защото обществото е такова и не може да съществува без насилие и недоверие.

Във времето, за което тук става дума, се появява типът на аутсайдера. Т. е. на човека, който излиза от обществото или е принуден да се отдели от него, за да заживее уж свободно, безгрижно, без власт над себе си, по своя воля.

Сега той е изолиран от обществото. По-късно през втората половина на века аутсайдерът сам ще тръгне по белия свят, за да търси щастието си.

Но в края на ХІХ век този аутсайдер е просто непригоден за общо съжителство и постигане на някакви цели.

Вътрешните противоречия и конфликти възникват, когато не си целеустремен, не знаеш какво искаш и си изпълнен със съмнение към себе си и обкръжаващите.

Тогава ти се струва, че другите получават всичко и то незаслужено, а ти си неспособен да постигнеш дори нещо малко.

В егоистичното буржоазно общество винаги надделява по-силният и по-чевръстият. Ако си плах и неуверен, ако „десет пъти мериш, за да отрежеш веднъж”, е почти сигурно, че си обречен на постоянен провал.

Такива плахи хора има безброй. Те не си намират мястото и биват изхвърлени от обществото. Някои в прекия смисъл, понеже са неудачници; други - в преносния, като сърцата и душите им са наранени и постоянно страдат.

Ето го главният персонаж на литературата на модернизмите и специално на символизма. Виждаме го в поезията на Христо Ясенов в неговата стихосбирка „Рицарски замък” - един от най-ярките знаци на българския символизъм.

„Рицарски замък” е типична символистична метафора на лелееното място, където да се уедини човек и там да преживява своето безнадеждно отчуждение от света.

Но какъв е животът на този човек? С какво се занимава, за какво размишлява, какво очаква? И защо му е необходимо да бъде в този замък и извън света?

В този дом е заключена една душа. Тя доброволно е дошла тук, но я гнети самотата и отдалечеността от слънцето и радостите. Уж й е добре така, а всъщност неимоверно страда, че не е като другите и няма техните възможности да общува, да се радва на простите неща.

Уж доброволно е избрала тъмнината и самотата, а мечтае да се върне при слънцето и гълчавата на деня. Стихът „Аз искам радости и слънце, а колко много ми се плаче” („Есенен ден”) не е случайно изпуснато признание, а обмислена самохарактеристика и описание на собственото душевно състояние на лирическия герой, но и изобщо на модернистичния човек.

Но това е по-скоро сянка на човека, която се движи, носена от желанията му както за промяна, така и за установяване на някакъв покой, който да сложи край на нейните скиталчества.

Модернистичната литература пресъздава повече тип личност отколкото индивидуализирани образи и нюанси в състоянието и чувствата на личността.

Персонажите тук са не съвсем точно обрисувани, защото са само знаци и метафори на нещо друго. Проблемът за човека се разрешава в тази именно неопределеност, която побира или трябва да побере огромна драма и трагедия, но и радост и щастие.

Типологичното състояние се отнася по този начин към цялото човечеството и самото човечество е като някаква огромна личност. Тя може да бъде тълпа, но и смели войни, рицари, хора на духа и подвига.

В „Пробудни песни” лирическият персонаж показва особеностите на модернистката типология в различни проявления: „аз искам да съм пролет”, „и езеро да бъда”, аз искам да съм ручей”, „аз искам да съм вечност сред вечната тъга”. Всичко иска да бъде този персонаж, но не и обикновен човек с лице и сърце.

Защото човекът с лице и сърце вече е конкретна личност, индивидуалност и гледа, вижда, разсъждава конкретно и самостоятелно. Такъв човек живее самостоятелен живот, а не животът на сянката.

Светът на Христо Ясенов, както и изобщо на поетите символисти, е мрачен и сякаш неподвижен - дори и когато в нея бушуват бури.

Но всъщност под повърхността му, където трябва да се извърши желаната смяна и където се срещат противоречията, динамиката е трудно измерима. Защото там е душата.

Движението в душата на лирическия персонаж произвежда огромна енергия. Поезията на Христо Ясенов е бурна, динамична, активна. Тя е изпълнена с енергия.

Тази енергия все още не е организирана, хаотична е и поради това се разпилява и изчезва, но дава облика на тази поезия и я прави по-различна от поезията на символизма.

4.

Друга е поезията на Димитър Бояджиев. У Христо Ясенов не срещаме трагизма, характерен за българския символизъм, но пък у Димитър Бояджиев, а и у повечето поети-символисти в българската литература трудно ще открием вътрешното напрежение и бурното движение, което виждаме в поезията на Христо Ясенов.

Поезията на Ясенов е поезия на вселенското движение и сблъсъци, докато на Бояджиев е лирика и плач за терзанията на една душа.

Ясенов пресъздава как обществената енергия изпълва типа личност, а у Бояджиев тази енергия се е превърнала в лична. Но не се е укротила.

Затова и поезията му е по-конкретна, повече лична, дори земна. Тя съдържа природни описания, изабражения на интериор, индивидуализация на лирическия герой. Но като цяло и в нея всичко е една метафора.

Метафората е изпълнена с трагичен смисъл и звучене и обозначава вечната невъзможна или нещастна любов, която обрича обичащия на самота и го лишава от надежди за бъдещето.

Няма някакви видими и логични причини за това - просто светът така е устроен, че хората да живеят в самота и без любов, когато обичат и жадуват да са сред хора. Ето как формулира поетът тази необяснимост:

Макар безнадеждна, макар безгранично далечна

у мене утеха ти дириш, о клета жена,

но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна -

аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.

(„Елегия”)

Проблемът за „незнайната вина” е основният в поезията на символистите -особено у Димитър Бояджиев.

Нравственият човек винаги се чувства виновен за неуредиците в света, за злото, което се стоварва върху хората, за страданията на невинните. Но тук тази вина се изкупва с отчаяние и е „незнайна”, т. е. необяснима и неясна като съдържание и произход.

Може би обяснението е в стихотворението „Марсилия”.

„Където да погледна - виждах мъка и разврат” - това е гигантският град, в който на едно място са събрани толкова хора не за да се подготвят да работят за общото благо, а за да дават живот на пороците и отчаянието.

Големият град като територия на злото и порока е любима тема на българските символисти, но у Димитър Бояджиев тя е доведена до абсурд.

Градът е конкретен, истински, а не измислен като метафора. Значи и хората, които го населяват, също са истински и са подложени на истински изпитания.

Мястото е толкова отдалечено от естествената среда и толкова наслоения са натежали върху му, че нищо не е останало от него. То сякаш не е обиталище на хора, а някакъв ад.

Как да живее човекът, който има други представи, друго мислене, други нагласи и усещания за себе си, човека, живота? Тук той е прекрачил в преизподнята. И той наистина е преизподнята:

Голтаци мрачни някъде подемат песен зла -

набат на смъртно отчаяние със звуци медни.

Доволници тук весели и тъпи, там - тегла,

притиснати любовно, милосърдье и утеха

една от друга просят… И подобно на кошмар,

жестоки, гневни мисли върху мене връхлетяха:

тъй равни бяха него ден и роб и господар!

Това е Содом и Гомор на новото време - толкова далеч е отишъл модерният свят в порока и разврата, толкова се е отдал на злото, че напълно се е обезобразил.

В такъв свят мисъл, а и решителността, да се самоубиеш, защото няма никакъв смисъл да живееш, все повече изпълва поезията на символизма. Отказалият се от Бога човек вече няма вяра и упование в живота и дори в себе си.

Човешката душа не е в състояние да издържи на такъв натиск, ако не намери нравствена опора и пример, който да й покаже, че не е сама и още има смисъл да се съпротивлява на злото.

Човекът в поезията на Димитър Бояджиев е високо нравствен, чувствителен, добър, ала безволев и безпомощен. Но такъв е вече човекът на това време.

Много бързо българинът достигна до такова състояние, в което мисълта за смъртта и самоубийството е главна и способна да го подтикне към действие.

Животът е изгубил смисъл, макар да е все още „скъп”; волята за живот се е стопила. Любовта е единствената сила, която крепи и вдъхва пориви.

Какво ще произлезе от всичко това? Историята показва, че са възможни два изхода. Първият е енергията на противоречията и отчаянията, на безволието и напразните надежди да се преобрази в политическа съпротива срещу недъзите на обществото.

Социалните конфликти се осъзнават и благодарение тази странна на пръв поглед енергия на противоречията у българските символисти и модернисти, както и на тяхното отчаяние от живота.

Пасивната съпротива срещу общественото зло не може да продължава дълго. Рано или късно тя се преобразява в активна и придобива агресивни и радикални форми. Или поне страстно зажаднява да действие и справедливост.

Това ще забележим отчетливо след Първата световна война, когато самите поети-символисти ще се откажат от естетическите си увлечения и ще пишат открито социална литература.

А появилите се тогава модернизми, сред които експресионизмът е най-изразен, ще бъде противник на общественото устройство и ще се нареди до неговото политическо отрицание.

Но тук трябва да отчетем нещо изключително важно, което може би не се проявява във видимата част от общественото и литературно-естетическото развитие.

Пасивната съпротива чрез отчаяние, бягство от обществото, самоизолацията, самоубийства бива естетически проповядвана и идеологизирана по различни начини.

И намира нови форми на проявление. Защото обществените недъзи, срещу които е насочена, ни най-малко не изчезват и не намаляват. Напротив, социалното зло се задълбочава и разраства и продължава да поразява душите на хората.

След 60-те години на ХХ век, когато е апогеят на противоборството между двете социално-политически системи и особено в Западна Европа се изострят политическите конфликти и сякаш всеки момент ще избухне нова революция, започва да се активизира неолибералната идеология и естетика, която оказва огромно влияние върху масите, изкуствата и културата.

Засилват се движенията на хипитата и изобщо на аутсайдерите, все по-масовото се разпространява дрогата и все повече млади хора я употребяват, за да потиснат в себе си неудовлетворението от живота си и намерят някакъв, макар и илюзорен изход от тежката душевна и социална криза, в която са попаднали. Постмодернизмът се превръща във водещо течение във всички изкуства.

Постмодернизмът е естетиката на неолиберализма. Чрез него неолиберализмът проповядва своите идеи - една от които е, че социалното разделение в обществото е преодоляно, революцията е само разрушения, а не преход към нов тип обществено устройство; че човекът сам трябва да постига своя успех, разчитайки на уменията си и че най-важното за него е да се забавлява и не мисли за другите. Сега именно се разраства навсякъде по света индустрията на развлеченията, туризма, удоволствията.

Искам да кажа, че макар постмодернизмът да не е „нов модернизъм”, корените на неговата идеология са в отчаянието и пасивната съпротива на модернизмите, които той изопачава и дори осквернява.

Той придобива живота си и благодарение енергията на противоречията в литературата от края на ХІХ и началото на ХХ век. Така времената се свързват, преминават едно в  друго и се пренасят идеи и начини на мислене.

5.

Разбира се, аналогии и типологическите сходства не бива да се преувеличават и абсолютизират. Но както в природата, така и в обществото и изкуствата действа законът за съхранение на енергията.

Обществената енергия също не се губи, а преминава от един вид в друг. Този проблем не е изучаван, макар да е изключително важен и интересен.

Как и в какви точно форми се запазва и пренася тази енергия, е трудно да се определи, но тук се опитах да покажа как това е станало с тази, тъй начерена от мене „енергия на противоречията” у поетите символисти.

Виждаме я и в днешно време. Виждаме я и в литературата на 20-те и 30-те години на ХХ век. Да не говорим за литературата от 40-те години.

Новите условия, новата среда, традиции, социален опит, състояние на литературата също пораждат енергия. Тя се въплъщава в художествените, но и в литературно-критическите и публицистичните текстове, изпълва ги с особен смисъл и идеи.

Ако четем и по този начин литературата, ще открием много нейни особености и свойства, които остават незабележими в обичайното четене и литературоведско изследване.

За съжаление…