WHERE’S THE KARADZHA?
Снимат се безкрай… То аз го правя редовно, та те ли?! Млади са, красиви са - нека се снимат!
Позират на снимките… То аз се научих, та те ли?! Млади са, красиви са - нека позират!
Неизменно публикуват снимките в Мрежата… То и аз го правя, та те ли?! Млади са, красиви са - копнеят за одобрение. Та кой ли не копнее?!
Доброжелателна съм, особено към младите. Винаги отбелязвам, че съм видяла „постовете” им - „лайквам”! Доброжелателна съм. До мига, в който прочета надписите над снимките. Вече дори не на прословутата „маймуница” - вече обикновено на английски.
В началото се смея. Познавам някои от „авторите”. Как така, интересно ми е, пишат на английски деца, които не могат да съчинят едно просто изречение на български?
Горкият английски! Все още се смея. Защо, питам се…
Инстинктивно добронамерено иронизирам - рефлекторно превеждам първото дошло ми наум изречение: „Tell me, sister, where’s the Karadzha?”
А защо пък точно това изречение? Съзнанието си има своята подсъзнателна логика.
Инстинктивно осъзнавам: съзнанието съзнателно прибавя към иронията ми капчица сарказъм. Макар да съм доброжелателна, особено към младите.
„Where’s the Karadzha?”
Ей, ще започна и аз да изписвам над публикациите, пардон, постовете, текстчета на английски. И без това на една никаква възраст уча езика. И без това сам-самичка си преведох цяло едно тромаво изречение…
Запетайките и словоредът - по законите на българския език. Та другите да не би да са по стока? Публикуват си, ох, пардон отново, постват си на английски, в чието ниво се съмнявам - нали зная, че мнозина от тях на български просто изречение не могат да съчинят…
„Where’s the Karadzha?”
Подсъзнанието ме издърпва от сарказма към мъката. А мъката, дори Байроновата, никога не е абстрактна, та камо ли моята. А мъката се подсилва от спомени. А мъката се осмисля от размисли.
„Where’s the Karadzha?”
Като млада майка неколкократно ме съветваха сама да уча големия си син на чужд език. Просто да общуваме непрекъснато вкъщи… на чужд език. При това имах избор - все още говорех перфектно два. Бога ми, опитах! Бога ми, не се получи.
Как бих превела милувката в обръщението „рожбо”? Как бих съчинявала тогава майчините неологизми, впили обаче многовековната традиция на народа ми? Осъзнах го със сърцето.
С втория си син опити за домашно чуждоезиково обучение дори не направих. Не бих могла да прегръщам децата си механично - с чужди думи.
Не бих могла да целувам децата си на чужд език. То е същото като това бездушно изречение: „Where’s the Karadzha?” Независимо от нивото на владеене на езика.
Доброжелателна съм по природа, особено към младите. Вярвам в тях. Поколението на постовете и лайковете, на коментарите на английски скоро ще има свое поколение. И ще говори на децата си на български. Сигурна съм. Вярвам в младите.
Всъщност, вярвам в силата на природата. Защото „рожбо” не се превежда. Защото любовта на българина е на български. Защото, когато сме истински, говорим на български.
„Кажи ми, сестро, дей Караджата…”
Проблемът всъщност е един. Да помним кой е Караджата. Да знаем кой е Ботев. И след тренировките с английски да запазим обонянието си за аромата на „родната реч омайна, сладка”. С нея да обичаме - поколение след поколение. С нея да се вричаме. За нея.
Всъщност за себе си.
Криво-ляво говорим английски. Пълноценно живеем на български.
Рожби мили, чуйте ме, сложете ми лайк. От мен - емотикон и „благодаря”!
Моля се за вас, за нас - няма шега!
