в стихотворенията „Селцето”, „Ние, синко…” и „Селски двор”от Георги Константинов

Лалка Павлова

Едва ли има българин, в чиято памет при споменаването на името на Георги Константинов да не зазвучават стихове и мелодии, свързани със силата на любовта, с вярата във възможностите на човека да преодолява изпитанията на житейските си завои и кръстопътища, да усеща пулса на балканския си нрав, ненаучен да се отказва от битките с проблемите на битието, носейки в себе си способността и в най-тежките периоди на историческата си съдба да се изправя след ударите на живота и отново, в часовете на „дъждовно безсъние”, да изпита радостта от „раждането на извор” и да види как „от леда извира слънчева вода”.

Този възторжен човек в душата на поета Георги Константинов е смъртоносно ранен и поради това в неговите поетични текстове през последните години все по-осезаемо се чува свистенето от стрелите на сатирика, долавят се стоновете на родолюбеца, който вече предусеща агонията на собствения си народ.

Всичко е виждала българската земя - и огнените сблъсъци и унищожителните ветрове на войните, и потеклите кървави реки от кланета и побити кръстове на бесилки, и пожарищата на бунтове и въстания, оставили след себе си руини от градове, села и крепости.

Нашият народ обаче винаги е успявал да опази жив корена на своето национално битие - или в скритите в планински манастири книги за историята и вярата ни, или под схлупените покриви на българските села, съхранили и предали на следващите поколения словото и традициите ни, изконната наша ценностна система с българските измерения на понятията „добро” и „зло”, с песните и танците ни, в които е забит коренът на българската виталност.

Новите обществено-политически условия обаче се оказват по-унищожителни и от войните, и от изпитанията на робските ни години.

Според НСИ населението у нас намалява с 6 души на всеки час и за 26 години се е стопило с 2 милиона.

От общо 5000-те села днес 571 са мъртви или имат само по един жител, а в Северозападна България цели села са се преселили в Италия и Испания.

Раждаемостта през 2015 година е три пъти по-малка от тази през 1946 година, въпреки че днес няма нито бомбардировки, нито мобилизация на младите мъже в армията.

Душата на поета Георги Константинов е чувствителен камертон, който реагира на случващото се в заобикалящия го свят. Парещият въглен на своята болка и тревогата си за бъдещето на българския свят той изповядва в стихотворенията си „Селцето”, „Ние, синко…” и „Селски двор”.

Митичната сила на българското село, което „диша и върви - живее на инат”, въпреки „светската забрава”, е представена в стихотворението „Селцето”.

Умалителната форма на думата „село” създава усещане за изтичане, за смаляване, но и за все още опазен живот. Лирическият говорител на Георги Константинов го вижда като забравено, изоставено, сякаш недокоснато от лудата надпревара на колите по магистралите на българското битие.

Трикратният акцент върху наречието „встрани” („встрани от магистралата”, „встрани от магистралата”, „встрани от суетата”) в първите три строфи интуитивно ни връща към „Старият музикант” на Хр. Смирненски - както неговият герой стои на „моста” на живота си изолиран, изхвърлен от „буйното кипене” на общността, така и българското селце „се спотайва” зад хълма в един случайно оцелял „забравен кът от рая”.

Още първите стихове на творбата въвеждат мотивите за дома и пътя, но в техния преобърнат ценностен модел.

Ако в епохата на Възраждането домът е видян като тясно пространство за духа на търсещия познание и свобода български човек, а пътят като възможност за откривателство и реализация на мечтите му, в стихотворението на Георги Константинов „магистралата с прелитащи коли” акцентува онзи прогрес на човека, който ще го доведе до Нищото.

Имплицитно е вписан и мотивът за слепотата на онези, които пътуват в прелитащите коли - те не виждат, те отдавна са забравили за съществуването на онзи „кът от рая”, който „се спотайва” зад хълма на новия човешки свят.

Образът на хълма в световното културно пространство се възприема като знак за първична проява на сътворението, той е първото нещо, появило се над хаоса на първичните води, на него стъпват боговете и създават светлината.

Още тук, макар и все още само на подтекстово ниво, чрез съдържанието на глагола „спотайва”, се създава усещане за поява на унищожителни сили, които заплашват съществуването на устоите на българския дом, успял да се опази от тях зад „хълма” в един „забравен кът от рая”.

Селцето, въпреки „стопяването” на броя на човешките домове, продължава да изпълнява функцията си на „птиче гнездо”, на убежище за душите, носещи в себе си знаците на вселената.

В него всяка сутрин „се надвикват първите петли”, а появяването на зората „дворовете разлайва”. Животът в това забравено кътче от рая продължава да носи на българския човек изконния аромат на топлия хляб, сътворен от труда на ръцете му, изпълва душата му с радост току-що „поникналото русо слънце” и го кара да усети, че „диша и върви”, макар и „на инат”.

Всъщност „инатът” носи в себе си представата за непобедената виталност на българския дух, който е оцелявал и в най-страшните периоди на своето историческо битие.

Този български дух и днес все още е жив, може би тъкмо поради това, че стои „встрани от магистралата” на съвременната цивилизация, че е незабелязан, забравен от света и поради това е останал недокоснат „от суетата, от битката за власт / от яловата сянка / на пейзаж бетонен”.

Това българско селце не се интересува нито от законите на световната цивилизация, нито от възможностите „за живот на Марс”. То е забило „своя жилав корен” в българската земя и предпочита да остане в нея. Има такава силна вяра и толкова оптимизъм във финалните строфи на стихотворението на Георги Константинов!

Неговият лирически говорител е наясно, че запазването на живота в българския свят не е лека задача - българският човек трябва да продължи да съществува само от плодовете на труда си, без лесните пари на суетата и властта, трябва все по-пестеливо да подрежда дните си, „напук” на това, че все по-рядко ще прозвучава „в селската гълчава едничък детски глас” и все по-рядко „ще посреща близки гости с усмивка и тъга”.

Използваните апосиопези в двете финални строфи отново активизират усещането за смаляване, за стопяване, за приближаване на „самотната му зима…” И въпреки страха от отговора на глобалния въпрос „докога?”, вярата в оцеляването не го напуска - човек, дом и село са заедно, а щом са заедно, значи ще оцелеят, ще ги има.

Лирическият говорите на Георги Константинов е философски устроен, той вижда човешкото битие като своеобразно пътуване между реални и трансцедентни светове, като движение без начало и край и тази негова гледна точка е разкрита чрез необичайната употреба на апосиопезите-многоточия в стихотворението „Ние, синко…”.

Паратекстът на творбата включва в себе си представи за съществуване в човешкия земен свят, в който животът преминава от баща към син, но удължената пауза на финалното многоточие отваря врата към трансцедентното, където тяхната малка общност ще изгради своя нов дом.

В тази своеобразна композиционна рамка вписаният образ на дома човешки разширява своите параметри - от малко селце, забравено встрани от шумните световни магистрали зад хълма, то се превръща в широкия дом на българската земя, която обаче се е поддала на световните процеси на разрухата.

И в заглавието, и в целия текст на стихотворението лирическият „Аз” е преминал в лирическо „Ние”, което задълбочава проблема за оцеляването и го обвързва с цялата българска общност. Красотата и богатствата на българската земя, възпявани някога от дедите ни, днес са се превърнали в „обран бостан” и в „ожъната нива”.

Птицата, като символ на съхранената връзка между Небето и Земята, като метафора на ангелите, пренасящи посланията на Бога до хората (за разлика от предходното стихотворение, където все още „по тъмно се надвикват първите петли”), в новия образ на българското село вече е изчезнала.

Белезите на агонията са напластени още по-осезаемо, защото по покривите на домовете вече „не кацат щъркели”, а според българските вярвания те носят децата, продължението на рода.

Внуците са прогонени далече от родната земя и „български не разбират”, т. е. със смъртта на българското слово ще дойде и смъртта на българската нация, а стряхата на българския дом е „прегърбена” и „обрасла с тръни”.

В символиката на образа на къщата нейната стряха (покривът й) е синоним на Духа човешки, което я превръща в аналог на Христос, понесъл трънения венец на земните изпитания и имплицитно вписва надежда за възкресение.

Последвалото сравнение между миналото и настоящето обаче предизвиква тягостни чувства и предусещане на трагичен изход - някога българското село е било „градина”, а българската земя - земен рай, както се пее и в националния ни химн. Сега обаче от богатствата на българската земя е останало само селското гробище.

Агонията на българския свят вече е започнала - изчезват внуците в чужбина, в селата отдавна няма детски градини, стрехите на самотните изоставени къщи все повече се „прегърбват” и се усеща повеят на онази вихрушка, която ще превърне в прах българското село и българската земя.

Тъмните траурни краски се сгъстяват до крайност във финала на творбата - някога България е била райска градина, а сега синът и бащата се подготвят за стоежа на „новата си къща” отвъд, в трансцедентното пространство на отвъдния свят, оцветен с внушенията на трагическата ирония.

Така се затваря създадената рамка между паратекст и финал, като в удълженото пространство между началната и финалната апосиопеза вече се налага новата посока на движение - от битие към небитие:

Ние, синко…
………………
Към небесния рай вече гледаме, синко.
Е, там ще си направим нова къща…

Ако стихотворението „Селцето” разкрива неистовите усилия на българския свят да съхрани своите корени и да оцелее, въпреки новите световни тенденции, ако стихотворението „Ние, синко…” бележи етапите в мъчителното пътуване на този български свят към Нищото, то третото стихотворение - „Селски двор” - представя трагичния резултат от случващото се у нас.

Някога българският селски двор се е свързвал с блеенето на овце, с мученето на крави и биволи, с кукуригането на петли, повели след себе си цяла гвардия от кокошки. Свързвал се е с шумовете от трескавата подготовка за оран и жътва, с нетърпеливите нареждания на бащата към жените и шумния рояк от деца, а сега същият този селски двор е опустошен, обезлюден, катастрофално различен.

Неговите нови знаци и преобърнати значения са зададени в стихотворението още с първия стих: „Кръг от сляпа светлина.”

Образът на кръга като своеобразна проекция на сферата, на светлината в земния рай и неговото съвършенство, като асоциация за вечното движение на живота и като израз на божествено дихание, е напълно ликвидиран от оксиморонно звучащото определение „сляпа светлина”. Т. е. пресекнало е божественото дихание, изчезнала е светлината, дарена от Бога на хората в мига на тяхното сътворение, а вятърът, синоним на духа, владеещ междинното пространство между Земята и Небето, е „затворен” в кръга на угасналия за живот селски двор, в който дори спомените от миналото са онемели - „притихнали в трева”.

Цялото стихотворение рисува една потресаваща картина на статичност, на отсъствие на движение, на мъртвина:

Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи спомени, притихнали в трева.
Дърво без птици.
Всъщност - мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом - като грамадна
разбита стомна.
Глуха тишина.
И кладенец, жадуващ
за човешка жажда.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната отвъд
не се обажда…

Тук вече никой не умира…
И никой
не се ражда.

Стихотворението „Селски двор” е кратко, написано в лапидарен стил, но всяка дума и образ в него удрят като камшици човешката съвест, взривяват мисълта и въображението на читателя, карат го да осъзнае вината си за случилото се.

Дори птиците са избягали от студената прегръдка на мъртвото дърво и са потърсили спасение в далечната небесна синева. Тъмните траурни краски дотолкова са сгъстени, че създават визията за бялото, за праха и смъртта.

По своята стилистика то напомня Далчевата поезия и особено стихотворението му „Повест”. Оксиморонните словосъчетания „бездомен дом”, „глуха тишина” асоциативно се свързват с кръга от „сляпа светлина”, в който е затворен вятърът на битието, за да се отрече тотално съществуването чрез натрупани отрицателни словесни форми, акцентуващи липсата на енергиите на живота : „не идва никой”, „никой не скърби за никого”, „не се обажда”, „не умира”, но и „не се ражда”.

Пътуването на българския свят към Нищото е приключило. Сред „глухата тишина” на селския двор няма никакво движение, няма дори сянка от човешко присъствие, а понятията „живот - смърт”, като част от вечната спирала на битието, тотално са изчезнали.

Кладенецът, аналог на извора на живата вода, е пресъхнал завинаги. В тази пустош вече нищо не умира, защото нищо не се ражда. Булото на някаква вселенска тишина е покрило българския селски двор, сред който стърчи единствено мъртвото дърво на живота.

Поетът Георги Константинов в тези три свои стихотворения сочи руините от българския свят, опитва се да събуди нашата съвест и чувството ни за отговорност пред децата и внуците, на които не бива да оставяме в наследство такава опустошена земя.

Дали е успял да докосне струните на сърцата ни и да ни извади от летаргията на безвремието - това ще покаже бъдещето.