Драгни Драгнев

Това е спомен, който възкресява театралния живот в Добрич преди двадесет години.
Пиесата на Йордан Радичков „Януари” се появява през 1975 г., а в 1995 година я поставят и в театър „Йордан Йовков”. Героите са обикновени хора, селяни, чешити, зевзеци, всичко им влиза в работата.

Писателят ги обвързва във вечните въпроси за смисъла на живота, като не прескача нито любовта, нито смъртта. Всеки от тези десетина-дванайсет герои си има своя нишан и своята философия.

Между тях не се срещат интелигенти, авторът не ги дели на бедни и богати, на началници и подчинени, на прости и умни. Един затворен кръг като селската кръчма събира движението и кипежа на техния вътрешен мир.

На първо място излизат нравствеността и добротата, но в драматургичното действие се промъкват криволиците на порочността и покварата.

Днешният ден прилича на вчерашния, като че ли нищо не се е променило през годините. На всичко отгоре тези хора са обсебени от въздействието на народни поверия, които пълнят живота им с тайнственост и мистицизъм.

Такава е, най-общо отбелязано, тъканта на Радичковата пиеса. А най-хубавото на театралната постановка е нейната ансамбловост.

Тя е събрана, образно казано, в юмрук, който се разтваря и се свива. Режисьорът Руси Карабалиев постига сцепление между всички посоки и разклонения на действието.

Държи здраво буйните коне на авторовото въображение, стреми се да овладее магията на неговото слово. Само една изтървана нишка в този неудържим поток на взаимоотношенията на героите разрушава ансамбъла.

Режисьорът предвижда опасността и непрекъснато следи какво става между тях. Едновременно с това той дава простор на актьорите свободно да разгръщат чувствата на своите герои и да импровизират с широк замах, но да се владеят.

Така уплътняват и присъствието си на сцената. Е, повечето от тях, но не всички.

Трябва да кажа, че и режисурата на Карабалиев, и сценографията на Николай Нинов носят българска изтънченост и характеристика.

Тези художествени черти разпростират в постановката присъщия хумор на Йордан Радичков.

А хуморът му е сбор от много нюанси - сатира, духовитост, подигравка, насмешка, шега, ирония, сарказъм… Ето защо пред очите ни тук излиза актьорската игра с тълкуването на един или друг образ.

Това е творческа задача от първа величина. Няма нищо по-трудно от такава обрисовка. Много майсторство трябва в защита на всяка роля.

Смесицата от народна мъдрост и хумор определя природата на пиесата, но тази смесица доминира и в строежа на спектакъла. Диалогът и партньорството достигат пълнота в редица епизоди.

На места обаче целокупността на действието се пропуква заради подминаването на детайли в сценичното поведение. Дори непредубеденият зрител го забелязва и се мръщи.

Не казвам, че го обзема скука и го хваща съклет.

Пиесата „Януари” всъщност е напречно сечение на българския живот. Усещането на сюжета и идеите в постановката на театър „Йордан Йовков” са наистина улучени.

Ясно е за какво става дума. Режисьорът Карабалиев е силно привързан към уговорката си с всеки актьор поотделно.

Дори гледа да го предпази да не тръгне по сцената да се прави на серсемин. Защото такава опасност има и тя дебне отвсякъде. Слава богу, че никой не е повлечен и не е хлътнал в капаните на действието.

Георги Кръстев - Исус, Радомир Андонов - Исай, Стефан Киров - Лазар, и Красимир Демирев - Пощенски раздавач, създават образи, които запомняме и дълго ще ги помним. И най-важното - извличаме поука.

С претенция да не повтарят другите се изявяват Валентин Андреев, Станьо Михайлов и Иван Апостолов. Като че ли малко встрани от стила на спектакъла стои Иван Мандев. Ярко представя своя герой Пламен Маринов, а Светла Александрова е преди всичко атрактивна…

Има обаче един капан, в който попадат почти всички актьори. Това са монолозите. Да, тези размисли на един или друг герой, изключени от рамките на диалога в пиесата.

В тях, според мен, актьорите са неубедителни докрай, не ги изстрадват и изпипват в пълна мяра, за да разширят и обогатят възприятието на зрителя.

Но това не е болка за умиране. Спектакълът още се пълни с енергия, набъбва и малко по малко зрее. Много неща тепърва ще си дойдат на мястото.

С всяко представление се вижда, че спектакълът се развива и разхубавява в дълбочина, наслагва се емоционалния му пълнеж, наближава върхът.