Мартен Калеев, главен редактор
/увод към алманах “ОГОСТА 2018″/

Не е време за писане - нито на поезия, нито на проза. Защото общото медийно внушение сякаш е, че нашите съвременници все повече потъват дълбоко и гибелно под средната интелигентност. Дотолкова, че едва остават хора.

Фридрих Хьолдерлин в подобни времена е питал: „Кому е нужен поетът?”

Днес социални антрополози и модерни анализатори язвително допълват:
- А дали е нужен поетът изобщо при свирепата подмяна на ценностите?

Но ако го няма Поета как ще описваме и изповядваме своите болки, радости, надежди, та да бъдат споделени душите ни, а идещите подир нас да помнят изконните български завети?

Наглостта и безсрамието да се рекламират вещите като по-значими от живота едва ли ще се стъписат от липсата на поезия в живота. Арогантността вече гаси светлината на думите, убива екстаза им и заличава смисъла да бъдеш многоизмерен и истински радетел на духовността.

Днес истинските поети отказват да се вразумят и продължават да предлагат словесно донорство срещу отчаянието и обезличаването. Те винаги ще питат кое струва повече - да си любимецът на „богоравните” или да си дотам талантливо дързък, че да ги разсърдиш с нови, земетръсни откровения!

Заобиколен от думи дори отвъд четирите посоки на света, Поетът ще проповядва свещеното „Свободен!”, отхвърлил лицемерно и смирено целомъдрие.

Казаните, прошепнатите, изписаните думи са нашето причастие и обет за свободата на духа, въпреки греховете и земните ни несъвършенствата. И бунтът на бесовете ни, които носим като изкупление! Знаем, душите ни са там, където е словото! А където е словото - там са и очите ни, и сетивата ни.

Нобелистът Иван Бунин някога се впечатлил от учебник по психиатрия, в който се описвало как един луд маниакално съзерцавал близката планина. Това го подтикнало да пише.

Може би и нашите планини, в които се взираме, са някъде там - те са лицето и тъгата на ближния, драмата му, неимоверната му любов, отчаянието или надеждите. Греховете и опрощението! Копнежите по родното, съкровеното, вдъхновяващото.

В крайна сметка всичко опира до таланта, който за някого може да е толкова силен, че да не може да бъде понесен. Бездарният автор е като съд без дъно - каквито и надежди да налееш в него, все празен ще остава. Дори да се опиташ да му помогнеш ще заприличаш на бутащия повреден автомобил по нагорното с надеждата да запали.

Алманах „Огоста” е нашата обща, озарена съдбовност, в която няма пренасищане с възторг, но има достатъчно място, че да не се препъваме един в друг. Отново заедно вървим към най-важния, петия сезон - сезонът на преосмислянето.

Всеки може да свети, ако приема светлина от другите. Защото всички ние сме веячи на зърно срещу ветровете на времето. За всеки свой ден сме длъжни да съдим не по ожънатото, а по засятото.

Често повтарям чутото от мъдреците, живели преди мен - ако са ти останали само две монети, похарчи едната за хляб, за да ти даде живот, а другата похарчи за книга, за да придадеш смисъл на живота си. И никога не съчетавай „завист” и „щастие” в едно изречение. Невъзможно е!

Следите само на най-достойните и талантливите ще останат в бъдещето!

Писателите са като канарчетата в забоя на живота - видите ли, че погиват, значи страшното е фатално близо.

Дано наоколо се множат думите, след които се съмва в душите ни.

От нас зависи!