Георги Майоров

Ние знаем част от многобройните интерпретации на сентенцията ,,Солта на живота” като приятелството, любовта, жената и човека въобще. Но едва ли всички сме се замисляли за дълбоката същност на ,,солта” - необходима за живота ни като удивително ,,вещество”. Тя не позволява нещо (примерно храната) бързо да се развали.

Консервира не само продукти, но в дълбокия философски преносен смисъл ,,консервира” нашите мисли от древността до наши дни. Ще продължи и по-нататък да изпълнява тази си роля за възвисяването на нашето мислене, говорене и писане. Всекидневно подправя нашето духовно ястие, с неговия ,,вкус” ни убеждава в истината към доброта и човечност.

Точно на тази основна идея поетът Георги Ангелов е посветил книгата си ,,Солта на земята” (2017) като търси, отгатва и разкрива нейната дълбока същност.

Затова още в началото на книгата авторовият ,,ручей” ни казва да бързаме. Но веднага мъдростта ни прошепва да не бързаме към реката: ,,Реката е измамна. / И безсмъртна”. Както всичко на света е измамно, но и безсмъртно.

Този диалог ни отпраща към размисъла дали истински сме готови да направим промяната. Това ще се сбъдне, само ако окото ни вижда промяната в първичната материя - природата, земята, света, както лиричният герой вижда необходимостта от една очистителна промяна.

От тази гледна точка идва и философското заглавие на книгата. Както всичко тече и се променя, наложително е и ние да се променяме и пречистваме, както е и при отмиването на солта от нейните примеси.

Чистотата на поривите могат да се разлеят нашироко в устието на голямата река - светът, обществото, литературата. А поезията е катализатор на преображенията. Идва дилемата за упадъка и възхода, за глобалния духовен упадък и възход. Тъкмо защото глобализацията не ни носи нищо добро. Трябва ли да се загуби националният облик на литературата и културата на отделните страни, че да заприличат на океан без име и лице?!

За да ни внуши това, поетът Георги Ангелов не отстъпва от ярко проявяваната иносказателност в своето творчество. Той търси промяната в нови идеи за своето творчество, но неговият почерк напористо си остава същият.

Сякаш е неговата кръвоносна система, която разбунва съвестта, кара непримиримият му нрав настойчиво да разкрива истината не само в живота, а зад него, в първичните импулси на земята и нейните разрушителни и съзидателни сили.

Старата обикновена кръстница и кръстницата на всички ни - земята, погребва своето потекло, погубило се от пороци, не разбрало истинското богатство на човека - благородството и мъдростта. И самият човек, като велико дарение на земята.

Кръстницата баба, дори в своята бедност остава ,,така богата” само ,,с кученце”, което пак великодушно подарява на новите стопани, закупили къщата й. Защото богатството на духа не се купува.

Зад тези очевидни житейски истории прозират истинските стойности на човешкото битие. Авторът, пиещ ,,аромата на пробягващите сенки”, в огледалото на полумрака затваря очи ,,пред привидното”, за да продължи вдъхновено ,,отвъд прозорците на сънищата”.

Неговият полет ,,към глъбините” нараства, ,,напада ме /го/ дълбоко”. И го опива. Едва тогава утихва. Жаждата му да твори, обаче, ,,не се отдалечава”. ,,Иглите на страха” го напускат, ,,надеждата престава да е ръкопис от пепел”. Тя възкръсва и поетът продължава устремно да твори.

Освободен от ограниченията, но не свободен. Оковите на творчеството го държат здраво. Което е и единственото спасение от злините. От ограбването ни, от лицемерието и омразата, които няма да оставят дори въздуха да дишаме.

Затова трябва да потъваме все по-дълбоко в съзиждането, че ,,животът с криле през хилядолетията /да/ продължава” защото ,,витаещите демони” са ,,навсякъде в природата”. Поетът страда. Вижда, но не го показва, за да не измием ръцете си като невинният Пилат Понтийски. За всичко да бъде невинен онзи непредвидим живот.

Въпреки привидната самостоятелност на отделните стихотворения, със своята логическа последователност като съставки на цялото, те изграждат една идейна монолитност - как единичното сътворява общото.

Ние не можем да избягаме от този градеж. Вградени в него, казали и премълчали нещата, през далечината на времето пренесли всичко през мостове ,,от кал и кръв”, остава да духа ,,вятърът на историята / през ушите на времето, / пълни с кал”.

Да! Ние, обществото, оставаме глухи за поуките от историческото наследство. Стигаме до ,,Фантастичен етюд”, в който ,,бреговете” на онази голяма река-живот, прошепват, че приносителите на всички световни злини отплават със своя ,,спасителен кораб, и всичко ще се повтори”, ако не на нашата мъртва, то на някоя друга планета.

Поетът се вълнува не само от жалкия живот на земята. Той е грабнат от голямата тревога за света. Провокира ни с ,,Парадокс” - във всичко заснето, живите изглеждат ,,някак застинало. / Брусът на смъртта ги е погалил”.

Георги Ангелов въстава срещу факта как в привидното блаженство нашите сетива се претъпяват: ,,Скарабеят (свещенният торен бръмбаар от древността) е притихнал в меда” и мъртвите за кратко ,,неочаквано оживяват”. Толкова дълбоко е закодирана логиката за превратностите по земята в неговата поезия.

След такъв житейски парадокс поетът ни връща към простите същности. Как радостта скача в тревата, как най-скъпоценно е онова, което творецът ще остави след себе си. Защо не сме реагирали навреме пред пропастите. Разкрива простотата и сложността в говоренето в дадено време.

Да не се вайкаме, че ,,Цивилизацията е в опасност” щом се държим здраво за корена си. Да не пеем приспивна песен пред свръхдозата във всяко нещо. Да държим радостта сигурно в ръцете си. Да ценим духовните скрижали.

Показва ,,гнилата врата”, която ни разделя. Как за лустросаните шепа хора, които управляват обществото и света, ,,тинята няма дъно”. Не природата, а тази тиня погребва и поетите. Затова истинското зазоряване предстои.

Георги Ангелов не се съгласява с жалката роля на рушителите, с мнимата свобода, защото земята някой ден може да се окаже без човека. Мафията ,,прави всичко възможно” да забравим красивото, но ние все пак си оставаме хора. Без родината не можем. Сътвореното чака да го ожънат, поетът да бъде разбран с болката за народа, с борбата в живота до последния рунд.

Поетът стига до парадоксалното заключение, че ,,Солта на тази земя / са мъжете, / които няма да се родят”. Защото ножът е в гърлото. Сънищата са действителност, действителността е сън. Въпреки че справедливостта е вечно будна.

И ,,сезам” не е другаде, а в лоното на твореца. Обаче от древността до наши дни пак не разбираме къде е тя. Понеже ,,Аз”-ът ни държи с жестока хватка. Естествено и необичайно идва поантата на книгата - никой, вместо нас, не може да се сражава за красотата на земята, за добруването на човека.

Авторът благо и тактично, завоалирано ни разкрива истината. Трябва да носим солта в нас. Стига до библейското разкритие, че човекът, особено творецът на всички блага, и съзиданието, са ,,солта на земята”. Тази сол следва да ни предпазва от възможността да причиняваме зло, да бягаме от пороците.

Вероятно оттам идва поверието в народния обичай - новороденото да се изкъпе в пресол (солена вода). Зная го добре. Моите родители и всички родопчани в недалечното минало прилагаха този обичай в практиката. Прави се против спарване (разбирай разваляне, лесно увреждане и лоша миризма) на тялото. Отминали въздишки!

А колко много сол ни трябва, за да предпазим младото поколение от вредните и пагубни съблазни на лекия живот и как да намираме и следваме правилния път. Но това предпазване тръгва най-напред от нашия, на родителите, личен пример. За да бъдем чисти в делата си.

Солта живот, солта завет! Дори разсипването на сол е знак на кавга с близките, за разсеяност в действията. Солта мъдрост и чистота. Солта в потта на нашето трудолюбие. И светът не би приближил апогея на своето развитие без съзидателната роля на Човека, на твореца във всички области на съвременното битие.

Затова съзиданието непременно ще победи разрушителните сили.

Преплитайки сегашното и библейското, житейското и природното, човешкото и световното, пред вселенската заплаха за разпад и мъртвило, авторът се надява да надделее хубостта на земята.

Тази поезия не пилее празни думи, отмива вредните наслоявания, пречиства нашия дух, обръща ни с лице към дълбоките български традиции, завещава ни съзиданието като сол на земята и ще остане жива и градивна вовеки.

Съзиданието, така необходимо като солта в нашето разградено време. За да пребъдем!