ДОКОСВАНЕ
ДОКОСВАНЕ
Как искам до теб и до твоята скръб да застана,
твоите тъжни сълзи да превърна във радостни!
Ала как да избягам от моите собствени рани,
да прегърна дъгата на твоята огнена младост?
Ти се взираш още в живота суров и несретен…
И рисуваш белия свят в своите мрачни картини.
А си толкова хубава - сякаш дошла от небето,
което има изящния блясък на дихание синьо.
И сънувам съня ти… Ти моя сън ли сънуваш?
Но усещам как дъждовното утро вече ни буди.
И те докосвам, притихнал, с крехка целувка -
като нежна закрила от житейските удари!
ВЪЗМОЖНОСТ
Не въздишай, че есента си отива -
отлитат всички сезони в живота.
Важното е - да остареем красиво
и от себе си - да оставим доброто!
Не страдай за нищо пропуснато,
всичко е станало - както е писано.
Благославяй светлите устреми,
с които узнаваш вечните истини!
Всеки миг приеми като дар Божи!
И се радвай на чуждото щастие -
това е прекрасна възможност
животът ти да не мине напразно!
В ЕСЕННАТА ТИШИНА
Потъвам в есенната тишина, заслушан
в шепота на падащите жълти листи.
Прегръща ме тъгата безвъздушна
и ти възкръсваш в нежните ми мисли.
И още дълго в стария квартал те търся,
а ти като сърце в сърцето ми пулсираш.
И аз си спомням срещата ни първа
и с трепет в оросеното небе се взирам.
Но зная - близостта ни е сега мечтание,
нахлуващо във времето отминало…
Опитвам се да те забравя, страннице,
но ти в живота ми ще светиш винаги!
ДАНО НЕБЕТО С МЕН ДА БЪДЕ ЩЕДРО
Прегръщам спомените си смирено
и крача бавно в мекия и топъл мрак.
Нима сърцето ми ще върне времето,
което вече си отиде безвъзвратно?
Сега се връщам в хладните оазиси,
живота ми спасили сред пустинята.
Но те от болката дали ще ме опазят?
Нима е изход - бягство в миналото?
И продължавам своя път - напред,
застанал между минало и бъдеще.
Дано небето с мен да бъде щедро
и ме дари - с житейска мъдрост!
С ИСКРИ В СЪРЦЕТО
Поспрях до вишната пред твоя блок,
за Димчо Дебелянов си припомних.
И сякаш чувах неговия нежен вопъл,
да те попитам исках: „Помниш ли?”…
Дали сънувах сън, или те измислях,
Реалност бе или видение щастливо?
В живота ми ли идваш ти наистина?
За твоята любов дали ще имам сили?
И виждам те сега на нощния балкон
как плахо махаш ми с ръка за сбогом.
И тръгвам под замисления небосклон
с искри в сърцето си - от твоя огън…
МЪДРОСТ
На моята майка
Дори сега - на деветдесет години -
живееш още ти със нашите тревоги.
Горещо вярваш в моята невинност,
за мен готова си да влезеш в огъня.
Животът ти премина в труд и грижи,
с достойнство изживя ти всеки миг.
Ръка подаваше на всички ближни,
а падне ли духът ни, ти го вдигаше.
Каква красива, светла участ имаш -
осмислен, верен, честен жизнен път.
Дано остана, мамо, твой достоен син!
Да стигна до житейската ти мъдрост!
ОТЛОМЪК
В съня ми кратък идваш като стон
и плахо в моето сърце се врязваш.
И аз - на любовта трептящ отломък -
потъвам в крехките ти топли пазви.
Докосвам твоята въздишка светла,
косата ти лицето ми обгръща нежно.
В очите ти сияещи оглежда се небето
и срещата ни с теб бе - неизбежна!
Нощта е звездна, но непредвидима.
Къде по пътищата свои ни отвежда?
И колко още с тебе може да ни има
сред този свят раним, безбрежен?
СЪЩНОСТ
Какви ли тайнства не узнаваме
сред необятния, велик всемир?
Такава е човешката направа -
живот, последван от умиране.
В неизбродимите му лабиринти
се лутаме през своя жизнен път -
с надежда лошото да ни отмине,
доброто - да е наша същност.
И някъде накрая като стигнем,
да имаме поне една утеха светла:
живяхме честно - без интриги -
преди да се превърнем в пепел!
МОЛИТВА
На моята дъщеря Невена
Животът ми със теб премина -
от твоето рождение до днес.
Ти вече си на тридесет години,
а аз - навлизам в тиха есен…
И стръмни върхове изкачвахме,
и трудностите не ни сринаха.
Преодоляхме всички свлачища.
Но обич свързваше ни винаги.
Вървим уверено и днес напред
и следваме доброто в своя път.
Аз моля се на Бог да бъде с теб.
И милостив да е към нас светът!
ЕСЕНЕН ПЪТНИК
Отива си неусетно лятото и идва
септември със своите листопади.
Тръгваш, момиче, и ти - невидимо
в дните ми вляло своята младост.
Отлиташ с устрема волен на птица,
аз оставам завинаги в своята есен.
И те докосвам с уморени зеници
под звездите на свода небесен.
Есента утешително ме прегръща,
бавно тръгвам по пътя отъпкан…
Там ме чака моята бащина къща -
светъл приют за есенен пътник.
СЪБИТИЕ
Не ме напусна нито за миг,
а толкова любови смених…
Ти си остана недостигната,
на друга не се посветих!
В друга вече не се влюбих,
друга не допуснах вкъщи.
И не зная дали ме погуби.
Ала аз си оставам същия!
Не търся житейски поличби,
не чакам съдбовни открития.
За мен ти просто бе всичко!
В живота ми беше събитие!
