Иван Д. Христов

През последните десетина години Добринка Йончева написа няколко поетични и прозаични книги, с които утвърди името си на поетеса и писателка.

Книгата си “Кръстевич” /2005 г./, хроника-летопис, авторката посвещава на 120-годишнината на родното си село.

Родовата памет не е просто интимен спомен, предаван от поколение на поколение, родовата памет съдържа неписаната история на всеки народ, но в нейната най-зряла и поради това лаконична форма,придобила с течение на времето облика на художествен разказ.

Към това навярно се е стремила Добринка Йончева в своята книга по един нетрадиционен начин да представи историята на родното си място и нейния родов свят.

В едно от стихотворенията си поместени в началото на книгата, Йончева, покорена от природните дадености и историческото минало на село Кръстевич, възкликва:

“Тъй както родни братя на хорото,
баирите докосват раменете си.
Прегръдката им - стародавна крепост -
затуля малкото селце на завет.
А то се гуши в техните нозе
и черпи сили за чеда юначни.”

Подобни поетични описания и метафоричен изказ срещаме на много места в книгата, а в по-голямата си част прозаичната реч е образна и експресивна.

Добринка Йончева не подчинява изследването на историята на родното си село на каноните на селищната монография, а е начупила повествованието си така както й го е диктувало сърцето и емоцията.

Затова и книгата й не е краеведческа в истинския смисъл на думата. “Кръстевич” наистина е хроника-летопис, но летопис кратка и стегната, без подробности, а целяща да очертае историческите контури - бита,занятията, нравите и обичаите на това будно село.

Авторката разказва непринудено и просто, с подсилено емоционално отношение към това, за което пише. Макар, че повечето от събитията и фактите в книгата да са само щрихирани, те носят своя характерност и автентичност.

Чрез честно подхождане към историческата действителност и доброто познаване живота на хората в родния си край, книгата носи актуална насоченост - внушава ни изконната истина, че без обич към род и роден край, не може да има обич към народ и родина.

Живеем във време, в което повече от всякога трябва да отстояваме и пазим националната си идентичност и достойнство.

Добринка Йончева се е стремила да обхване, макар и бегло всестранния живот на селото в своята 120-годишна история, бита на хората, народопсихологията им, историческите борби и повратности в този край.

Считам, че книгата би спечелила, ако авторката бе потърсила по-далечните исторически корени на населението в Кръстевич, ако повествованието изобилстваше с повече етнографски, фолклорни и битови подробности, легенди и факти подкрепени с повече автентични документи и снимков материал.

Знам, че да се пише селищна история е неблагодарна и трудна работа. Тя изисква издирвателна и събирателна дейност, систематизиране и обобщаване на исторически извори, предания, легенди, автентичност и обективност на изложението.

Такива книги се пишат не за чест и слава и създаване на писателско име, а поради вътрешна потребност и неудържим повик на сърцето.

Те подбуждат гражданската ни съвест и разпалват онова родолюбиво пламъче, без което няма да имаме духовната опора на нашите предци, родова памет и привързаност към родна земя.

По-подробно в книгата си Йончева се спира на заселването и името на селото, на поминъка, изграждането и развитието на трите духовни стълба във всяко село: църква, училище, читалище, както и кооперация “Сеяч”, благоустрояването на Кръстевич , строежа на туристическия комплекс “Бунтовна” и други.

Историята на средногорското село Кръстевич подкрепя тезата, че големите събития имат своите регионални измерения, тъй както високите върхове на планината не могат без по-ниските възвишения, на чиито рамене те опират стройната си планинска снага.

Признавам, че с особен интерес прочетох страниците в книгата, посветени на заселниците родопчани от Среднородопието - главно от Широколъшкия район в Горно Османово /старото име на Кръстевич/. Това става от 1883 до 1885 година.

Интересна е одисеята на тези родопчани дошли чак в полите на Средна гора да търсят по-добър живот и поминък, изоставяйки скъпите на сърцето им родни места.

Главна причина за това изселване е, че около техните родопски села, след Берлинският конгрес, се оформя един граничен полукръг, от другата страна, на който остават техните еднородни братя - българи в пределите на Турция чак до Балканската война.

Главно препитание на родопчани на новото място било отново овцевъдството и дюлгерството.

В Османово се преселили и жители от Седногорието, главно от Ихтиманско. Родопчани се заселили в долния край на селото, а средногорци в горния.

От 1885 година селото било официално обявено с името Кръстевич с Указ на Румелийското правителство в Пловдив, чийто генерал-губернатор бил Гавраил Кръстевич - човекът, който препратил и преселниците родопчани в това по думите му “полубалканско село с прохладен въздух и изворна вода”.

Говорът на родопчани си останал мек и гальовен, а облеклото им запазило пъстрите родопски багри, което външно различавало това население от средногорци.

Като кореняк родопчанин искрено ме затрогнаха думите на Добринка Йончева, казани за хората от моята планина: “Слънце и светлина струи в сърцата на тези широко скроени хора, с весел и благ характер. Към родопчани не проявявам нито капчица пристрастие. Аз не съм родопчанка - споделя авторката, - но тези слънчеви хора - родопчаните, винаги са ме пленявали с чистотата на мислите и постъпките”.

На няколко места в книгата Йончева, вярна на емоционалния си темперамент, прави лирически отклонения, които засилват експресивността на изложението. Такова е описанието й за фолклора и по-точно за песенното ни богатство.

Ето малка част от тези есеистични редове, с които сме съпричастни с авторката:

“Песните са сълзата и усмивката, те са лириката на душата и тъгата на сърцето, те са силата на мислите. Песните носят духа на Орфей, звучат в съзнанието с химна на неговата лира, дарявали са крепкост на народа ни в робство, вдъхвали са сили на жетварката - и в огнен пек и в горестна мъка, и в мигове, когато сърцето й от обич прелива…”

Книгата на Добринка Йончева “Кръстевич” е поредното завръщане към корена, към здравите нравствени устои, към изконните и непреходни човешки стойности и е неоспоримо доказателство за българската ни идентичност.

Нейното нравствено послание е да не забравяме родовите си корени и съхраним духовните ценности, които са ни крепели през годините и ще ни бъдат духовна опора и в бъдеще.