Георги Н. Николов

Вече три десетилетия след 1989 г. българската държава, дивашки грабена от олигарси, нечистоплътни политици и чиновници-феодали, се намира в дъното на всякакви класации и изследвания.

Бездната между бедни и богати е смайващо дълбока, работните места намаляват, а заплатите не покриват и елементарните битови потреби. На фона на демографската трагедия и нестихваща емиграция оставащото тук население, неумолимо стапящо се, е разделено по етнически признак и се лута обезверено между празните обещания на неизброимо число партии.

Хаосът между институциите е очевиден, а над всичко, като черен облак, виси черната демагогия, че живеем спокойно и добре…

Тук, в тази паяжина от нерешавани проблеми и липсващи реформи, съществува и съвременната ни литература.

В началото на лелеяната демокрация тя буквално експлодира в тематичните си и жанрови предпочитания, а още повече - в политическото и личностно самоопределение на творците.

Част от тях, предугаждайки, че вече няма да има синекурни благини, напуснаха СБП едва ли не с проклятия. Други се опитаха да присвоят активите му, а трети просто се свиха в черупките си, очаквайки какво има да става занапред.

За да просъществуват, новоучредените издателства безкритично дадоха път на всякаква булевардна преводна книжнина. Никому непознати автори от близо и далеч бяха загърнати в ореола на „световната известност”. Бяха провъзгласени за непогрешими арбитри какво е стойностно и какво - ненужно за обществения ход напред.

А нашенски клакьори безгръбначно разтръбиха творчеството им, въздигайки го едва ли не до библейска важност.

В полето на духовността, с активната помощ и парите на чуждестранни фондации, възкръснаха от нищото модернизмът и символизмът.

Редица нови жанрове, като трилъра, чиклита, фентъзито, хоръра и пр., се борят за свои територии, особено в съзнанието на младите хора.

Но все пак остана здравото ядро от творци, носители на духовните добродетели на прежни поколения. Продължители на реалистичното начало, вярно отразяващо живота в цялото му многообразие и разнолика същност.

А между него и „новите” веяния в творческия процес се очерта ясна граница, която става все по-видима. Очертаха се различията между „традиционалисти” и „експериментатори”, като всяка от тези групи има своите почитатели и отрицатели.

Коя от тях ще остане във времето и коя ще бъде изтрита от паметта на читателите, отново ще реши живият живот със своите неумолими закони. А те няма как да бъдат пренебрегнати…

Няма как обаче да бъдат пренебрегнати, а още повече елиминирани като „маловажни” за духовността, и социално-политическите и икономическите процеси, редуващи се в зловеща последователност в България: главоломното стапяне на нацията, растящата безработица и растящата заедно с нея жалка бедност, стръвната престъпност, очевидната безизходност на личността от низините да се развива и да просперира.

Отвратен от официалната демагогия, народът все повече се капсулира в делничните си проблеми, духовното опростачване е неоспорим факт.

Протестите, привидно хаотични, са насочени основно срещу безобразията, алчността, бездушието и корупцията сред политическата прослойка и по висшите етажи на властта.

Въздухът трепти от полемичност какво да се прави, раждана и поддържана от хората на социалната низина. В литературата техен представител е т.н. малък човек - обезправен и незабелязван от силните на деня.

Но съществуващ със свои проблеми, въжделения и очаквания. Със свой вътрешен мир и начин на общуване със себеподобните.

Ако една литература днес иска да привлече вниманието на мислещия читател, тя трябва да се обърне към този човек-символ. Още повече, че индивидуалната му същност е жарка вселена от страсти, които, обединени в страстите на тълпата, се превръщат във взривоопасна смес. Готова да завладява улици и площади, да руши и отказва всякакво гражданско подчинение, докато не бъде удовлетворена в исканията си.

Именно тези процеси, строители и двигатели на които са малките, привидно незабележими човеци, трябва да намерят много широко място в най-новата българска литература. При това не само в констативен план. Не само като снимки на действителността, актуални днес и отстъпили място на други утре.

А като социологически, психологически и художествен анализ на процесите, протичащи в низините на гражданската пирамида. Там, където се гърчи и агонизира основната част от обезправеното българско население.

Книгите трябва да бъдат все повече и повече насищани с дискусионна социално-политическа тематика. По редовете им да намират място разностранни типажи-архетипове, „бивши” и настоящи люде, млади и стари, и представители на различни етноси.

Само така ще може да бъде сглобена истинската характеристика на нашия ХХI в. в цялата му груба противоречивост, ниско чуждопоклонство и вътрешнодържавен геноцид. В нелицеприятната предопределеност България постепенно да избледнява върху плътта на географските карти, докато изчезне съвсем.

Можем ли да твърдим, че такава литература ще бъде все така констативна и близка до натурализма в описанията си, но нищо повече? Разбира се, че не. Защото със и във времето нейната същност до голяма степен ще се препрогнозира и идеологизира.

Именно като отговор на болния, нетърпящ отлагане въпрос: „Какво да се прави?” Какъв път трябва да поемат останалите в пределите на страната поколения - на по-нататъшно робско покорство и надежда някой отвън да му оправя дереджето?

Или по чудо да се появят отнякъде честни водачи, способни да загърбят личното си благо в името на обществения интерес?

Или пък изходът е в социалната революция, хаотично помитаща изкуствените прегради на бездушната власт?

Върху какви нравствени постаменти и загърбвани досега политически аспекти?

Нека тези въпроси бъдат разработени бъдат интерпретирани под перата на достойните ни автори-реалисти, способни да прозрат механизмите на развитие в бъдните години.

И едновременно с това: небоящи се да възродят националния патриотичен постамент такъв, какъвто е запаметен от историята - без уговорки и гърчене пред чужди интереси.

Да съчетаят съвременното мислене с паметта на поколенията, опазили достойнството и гордостта си във векове на робство, външни попълзновения, териториални попълзновения, религиозни интервенции.

Да пишат равнопоставено с колегите си от развитите страни по света, към които се стремим, засега твърде неуспешно.

И да бъдат интелектуални водачи на съвременниците си от трибуните на масовото недоволство, вместо да наблюдават иззад пердето какво се случва навън.

Само така българската литература ще върви в крак с епохата, която е призвана да отразява, и възпява.

Бягството от действителността днес е предателство спрямо собствения народ.

Страхът от идеологизация на литературния процес, когато той е правдив и градивен - малодушие и отрицание от истината.

Разбира се, право на самоопределение има всеки автор, бягство от главоболните теми в дебрите на символния модернизъм - също.

Право на оценка върху творчеството му - читателят.

Но истината винаги възтържествува, макар и понякога късно. Важното е веднъж да бъде изречена.

Едва тогава тя придобива право на живот, обществено признание и дълговечност…