Георги Майоров

През последните години стиховете на карловския поет Красимир Власев ме удивиха.

Струва ми се, че той е забелязан, но неволно не е огласен навреме. И как може да бъде иначе, когато в лазура на литературното море днес се впускат хиляди поетични ладии.

Явление, за което един автор пише:

За да бъдат млади и напети,
много старци -
бледи, неми, без парици,
неуспели да се впишат
в листата на политици,
станаха поети.

Въпреки всичко, все пак са виновни и критиците. Макар да не се смятам за такъв, всички вкупом имаме грях, когато оглеждаме творческите даденоости.

Положителна е инициативата на ,,Словото днес” (Бр. 30, стр. 12 от 11.10.2018) с обявения конкурс за тестване световъртежа на млади кандидат-критици от поколението след демократичните ,,премени” върху ,,пакет” стихове на младия поет Кольо Колев.

Така целенасочено могат да се отгледат нови пера за оперативната критика.

Има и наложен от времето критерий за приемането на нови членове на Съюза не след първата показана с качества книга, а едва след като пропее с повече.

Това, доколко е правилно, е под въпрос.

Защото и на самобитния автор гласът може да залинее вместо да се усили, да се обърка и се отчая. А своевременно подадената ръка ще го въздигне, ще му влее самочувствие, ще го стимулира и вдъхнови за още по-стойностни творби.

Примери за това становище има много. Но вече се усеща полъх на промяна в Управителния съвет на СБП. Дано! За подмладяване не на Съвета, а на Съюза.

А това е грижа на всички. Всеки да поеме грижата за отглеждане на млад писател, да му влее и кураж да подаде документи за членство. Без да се опасяваме, че някой ще ни засенчи. Сенките се удължават след пладне. Когато е късно да ги върнем под апогея на Слънцето.

Още при първите стихове на Красимир Власев, високо естетичният критерий на Серафим Северняк отбелязва, че го е облъхнала ,,силата на неочакваната поезия.” (,Литературен фронт”, бр. 23, 1981 г.) Пита: ,,Откъде, наистина, едно момче, макар и родено между Сопот и Калофер, е познало истинската стойност на думата, на мерената реч, на метафората и изобщо на поезията?”

И още: ,,Човек изпитва дълбоко удовлетворение от докосването до едно чисто и изящно като цвете творчество, от една лирика, в която мисълта и метафората се преливат хармонично, от онази дяволски мъчно постижима простота, което прави стиха интимен и внушителен” (,,Литературен алманах ,,ЮГ”, бр. 1,1983).

Дори този пример е достатъчен в подкрепа на моето мнение. За наложителната необходимост да се взрем по отблизо в досегашните мерки и теглилки. Какъвто е случаят с Красимир Власев.

С показани качества, той е приет в СБП с около двадесет години закъснение. Това забавя и напористото развитие на дарбата. Така е и със сладкогласния Филип Марински. А има още, още доста.

Не бяха малко и ръкописите в ,,чекмедже”. Като на Атанас Капралов. Но неговият дух разчекна ,,железните” решетки и освободи поезията си.

Писателите, особено от провинцията, заслужават по-бодро да ги оглеждаме и оценяваме не по незнам каква си мантра и скоростомер на времето, а по явно видими качества.

Стиховете на Красимир Власев събуждат високо етично чувство, но крият и дълбок философски заряд. В световните сблъсъци той търси корените на човешкото зло, което няма граници. То връхлита ту над едни, ту над други народи. Разликата е в степента на уродливост.

Поетът с мащабни щрихи ни внушава това. Уж като ескизи, а картината е пълнокръвна.
Например, първите бели хора в Африка не слагат вериги на чернокожите, а налагат робство на техните силуети.

Прозира и друг намек - тъмнокожите не са хора, а сенки, върху които пада губещата се сянка на белия човек, намерил се под отвесните лъчи на слънцето над екватора.

Или как е разчекнат ореолът на първите хора на земята и се образували сърпове: ,,Оттогава - имаме хляб, / но нямаме святост.” И святостта и до днес си остава химера. Преследваме я, а тя все повече се отдалечава - като хоризонтът на днешното време.

Авторът преминава от събитийното в притчовото. От притчовото - в хипотетично допустимото. И нашето гурбетчийство в страната на мечтите се превръща в ,,прочетена присъда.”

Ще го проумеем късно, защото: ,,В Америка, когато падне мрак, / в България тогава ще се съмне.” Астрологичен, природен закон, сред хаоса от закономерности, но тук мисълта отива далече напред - когато се проумее мрачността в Америка от статуята на Свободата, която с имперските интереси, противно на всякаква хуманност, взривява конфликти и носи нещастие по много точки на света.

Тогава ще се съмне и в България. Оптимизъм на абсурда.

Красимир Власев има необичаен светоглед. В неочакван пейзаж сейва думите и виждаме как те заемат своето престолно място. Всички са важни и главни, като главните букви.

Те не се блъскат, да доказват коя е по-главна, като съперниците за жена, като политиците за пост. Това е вродено в неговото естество на мислене. С изострени сетива ,,до степен / да вижда звуци и да чува / мириса на майските ливади.”

Такова светоусещане е крайно необходимо за поезията, че авторът да има чист глас и ясни, проникновени, вълнуващи стихове. А не ,,модерна” мъглявина.

За него няма лоши думи и шаблонни рими. Когато срещна ,,сърце” с ,,ръце”, не чета по-нататък стиховете. На едно място и при Власев имаше такава рима. Но бях я подминал, без да ме подразни. Чудно! И се върнах, за да разбера, защо? Оказа се, че мисълта е отведена дълбоко зад шаблона. И шаблонът, ако го има, остава незабележим декор в поетичността.

Авторът е непримирим към употребата на чуждиците и затриването на богати с нюанси диалектни думи, или архаични, както ги намират някои пишещи. Тяхното мислене, за съжаление, не е поетично, а технологично.

И Власев ,,фронтално” е ужасен как без война и куршуми ,,загиват български думи”. Как ,,кръвта на езика ни / бавно изтича / от продажност, / невежество, моди”.

За разлика от модите, той успешно, с бавни думи, е уловил дори красивите сенки в смеха на родопчанките. Стреми се да отговори на всички ,,безответни и боси” въпроси в нашето общество.

Неговите стихове имат специфичен аромат на чувствата. Ще го усетим, ако рецепторите на ,,носа” и на ,,езика” ни не са избягали от родното си място, където са истински чистите чувства.

С неговите стихове виждаме по-далече от най-силната оптика на съвременния телескоп. Убеждава нечетящите, че вместо невъзможното за всеки пътуване по света, чрез книгата ще го види многократно по-жив, по-красив, по-забележителен. Ще го възприеме по-цялостно - с ума си. Ще види колко е ценна калта, която сме газили.

Калта, от която се ,,правят кирпичи”, за истински топлите чувства. Но да ходим със собствените нозе по земята. Не с автомобилни и въздушни гуми.

Тогава ще усетим и философията, че ,,веригите на робството в поезията / са коледни гирлянди”. И най-опасни са неистините. Те ,,предизвикват глобалните катаклизми”. В това задъхано време ,,бързата скорост създава вятър”.

Неговата посока ни отнася в желаното от скоростта направление. А човекът, и в частност творецът, ,,никога не е повече от това, / което другите мислят за него”.

Ако другите не са успели да го видят в светлината, която излъчва, той си остава на тъмно в представите им за него.

Или ако не виждаме нешлифования диамант, ние никога няма да смием праха в окото си, да сменим цайсите си.

Какво да кажем за тази проста философия? Не бива да гледаме родените творци и този оригинален поет с периферното си зрение.

Става дума за простото сложно правило - на правата и обратната пропорционалност, за което в математиката, като ,,тройно”, казват, че не е било за всяка глава - ,,колкото повече, толкова повече” и ,,колкото по-малко, толкова по-малко”.

В творчеството това е правило на пропорционалностите във възходяща и низходяща степан - колкото по-голяма е дарбата, толкова по-стойностна е творбата. И обратно - колкото по-малка е дарбата, толкова по-незначително е произведението. Съществува и другата пропорционалност - каквото е мисленето, такова е и писането.

Поетът ни напомня: ,,Аз бях такъв, какъвто се мислех, че съм”. И е такъв, каквото е сътворил. А че не сме го видели мащабно, е наш грях.

Поезията на Власев се стреми да отговори и ние накъде сме се отправили. Вървим ,,по линията през полето, / все по-далеч и по-далеч…/ в една безперспективна перспектива”.

Безпокои го генералният въпрос - за безсюжетността и авангардизма в поезията, което масовият читател не разбира. ,,Образите се наслагват един върху друг, сюжетни и железопътни линии се преливат”.

Тук не става въпрос за ,,модерното” писане, което все повече се насилва да се докаже като елитарно в обществото без елит. Или ако има елит, той просто залита в неопределени посоки, като пияница в мъгла.

На такава елитарност, сериозният читател маха затихващо, като ,,акациева клонка” на отминал влак. Не за модерност, а за качество е истинската борба в литературата.

С всеобхватна образност, вълшебни асоциации и обрати на мисълта гради своята поезия Красимир Власев.

От това следва да застанем като дежурния с червената фуражка на карловската гара и да вдигнем зеления слънчоглед пред засилената влакова композиция от стиховете на този самороден поет.

Композиция, която е отминала централната гара в столицата и се намира във всемира.