Христо Черняев

ОКОТО НА ЗЕМЯТА

Тиха нощ. Половината небе е покрито с тъмни облаци, провлачени като тайнствени сенки. От другата му страна блещукат редки плахи звезди. Под тях сме двамата със Славчо Тасев - музеен човек.

Пред нас се отбива коларският път за Хърсово и изведнъж зад завоя нещо привлича погледите ни.

Там трепка малка светлинка. В треволяка, край пътя. Почваме да гадаем. Може да е фосфоресциращо гнило дърво. Може да е парче от слюдеста скала. Може да е око на някое нощно животно. „Може да е светулка” - казва Славчо.

Но в късния август в планината няма светулки. Приближаваме. Той хвърля камъче в светлинката. Тя не трепва, нито се премества. Драсвам клечка кибрит и нагазваме в буренака, без да смеем да я пипнем. Светлинката не променя силата си.

Минава човек от Дъбрава, спира и казва:

- Това е окото на земята.

После ни обяснява, че тук са избити много невинни хора. Такива хора обикновено имат както силни идеи, така и силни немигащи очи. Те изтичат в пръстта, но тя взема силата им и гледа. И пръстта не е просто пръст, а е примес на мъртво и живо.

Човекът от Дъбрава толкова убедително ни казва това, че ние, дори без да говорим, се съгласяваме.

Отдалечаваме се, а окото на земята продължава да ни гледа.

Бачиново (Рила)

ПИРИНСКИЯТ ВЪЗДУХ И ПИРИНСКАТА ВОДА

Добринище, Безбог, Попова капа… Над мен е надвиснала огромната жълтеникава, сякаш изпотена от слънцето, скална грамада на Самодивски връх, Кралев и Момин двор, Железни врата, Каменица, Орловец.

Като че са слети няколко недостижими дворци в небето. Спирам да си поема дъх - не от умората, а от красотата. Шеметните назъбени чукари над циркусния улей, по който се изкачвам стъпка по стъпка, скала след скала, миришат на вечност.

Всъщност, пиринските хребети, възправени на възбог, са живи, та чак лъщят от живот. Те отразяват деня и излъчват милиарди искри. После скалният зигзаг на пътеката ми скача ведно с ручеите край Аргирово езеро, по река Железина, та до Роженския манастир и Мелник.

И това, което ме омагьосва и владее до сетната ми клетка, е свежият въздух, който го няма никъде другаде. Тук ведрината е ведрина, но тя е вълшебна в своето особено съвършенство.

В пиринския пресен въздух са смесени мирисите на хвойни и малини, на мащерка и маточина, на незнайно биле и на самодивска снага.

Той упойва. Но не е един и същ навсякъде. На различни места и в различно време той е различен.

Връх Безбог е обграден от вековни клекове. Там властва магията на високия боров въздух. Смолистия му дъх се диша леко, неусетно.

Затова край Безбожкото езеро с лифта пристигат, макар за ден, планинари, които се изкачват до върха или сядат по полянките до синята езерна вода. Така е при горещо време. При ветровито и хладно време, често и нощем, там въздухът става приятно резлив…

Край езерото Попова капа въздухът мирише на снежни води, дето се вливат в него и продължават към полите на планината…

На Вихрен, Тодорин връх, Гранитен, Каменица, Кралевдворските порти или на други върхове на най-алпийската ни планина въздухът има необяснимият, но чудотворен дъх на гладките мраморни или кварцови скали, дето стърчат в синевата. Там той е съвсем лек и рядък и ти се завива свят, но се окопитваш.

Чувстваш се окрилен. Равен за миг, за ден или за седмица с върховете, не бива да се захласваш само по тях, за да не загубиш равновесие. Не забравяй това. А като слезеш долу, не забравяй сладките глътки въздух от възнебесната шемет.

Те са рядко и истинско щастие не само горе, но и като спомен. Може би затова имаш сили и жажда да преминеш цялата планина…

Друг е въздухът на Дисилица, Дуйловица, Плавилото, Щрекова скала, Кременските езера, Дончови караули, Вълчи прески, Черна гора, Бистрица, Долен калугер… (Боже, какви поетични названия, дето идат от далечното българско минало!)

И - друг е въздухът в гигантската клисура край Дебелия рид, по-гъст и южен, по-топъл.

Друг - на Комитското, друг - на Тодорова поляна, друг - на Чемерика, на Хлевен, на Трите реки, на Солунски преслап…

Разбира се, има и отделни планински кътчета със специфично свое дихание: на здравец, на различни дъхави треви и цветя, на бук или дъб, на усои и припеци, на храсти и корени. Те всички имат своя неповторима пиринска атмосфера.

…От вечните снежни преспи и от високите езера водят началото си кристални рекички и ручеи. Те се спускат надолу, мятат се като бели светкавици, изчезват в скалите, изскачат навън на чучури и водопади, на пръскала, на вирове, на изворчета, сливат се и се разделят.

Пиринската вода е най-студената, най-меката, най-хубавата. Тя има вкуса на еделвайсовото принебесно царство, на божествения сок на бяла мура, зеленика и омайниче.

Пиринската вода шепне и звъни, бълбука и пее и непрекъснато гали слуха с най-чудновати мелодии. Нейният ромон е живият глас на планината.

От пиринската вода кожата става гладка, еластична и здрава. От нея добиваш сили…

Въздухът и водата на Пирина са лековити.

Те лекуват човека.

ВИХРЕН

По особената си форма той е единствен.

…Минавам Казаните със стар сняг по сипеите.

Вървя по острото ръбче към него. Набързо бягат - през мене - прозрачни облачета. А-ха да ме отнесат с вятъра си. Върхът е млечнобял и лъскав. Все едно че пипам с ръцете си стъкло. Природата го е изваяла беломраморен и с това го е белязала завинаги. А е тесен, трудно се стои на него, вятърът ще те духне като перце. Оттам се вижда надалеч.

С нищо не мога да откъртя от Вихрен камъче за спомен.

Затова го отнасям целия - беломраморен - в душата си.

СТРАШНОТО ЕЗЕРО

Нямаш време да се озърнеш.

Пред тебе е стръмна скална стена и по нея - пътечката нагоре. Пътечка от плочи, които похлопват, от обли камъни, които могат да те излъжат. Пътечка ли е това?

Погледнеш надолу - шеметни пропасти и там - в дъното им - чисти, като сълзи, езерца.

Стената по която се изкачваш диагонално, е почти отвесна, държиш се за нея, висиш на стоманеното въже във въздуха. Само миг невнимание и политаш в небитието.

Нямаш време за страх… И изведнъж онемяваш - Страшното езеро! Небивала прелест. В него се оглежда целият връх, цялото небе. Тишината свири в ушите. По брега - жълти и сини цветчета. И заслонът - с отворена врата.

Няма нищо страшно.

Целият си омагьосан. Тук е най-дивният кът на Рила.

СТЕНАТА НА ЯЗОВИРА

На Георги Върбанов

Спрях пред язовирната стена и онемях. Не зная колко е дълга, широка и висока, но тя е едно чудо. Не в технически, а в нравствен смисъл.

Тя е стръмна. Построена е на няколко стъпаловидни етажа. Не е гладка, не е измазана с цимент или нещо друго, не е облепена с лъскави плочки. Чисто и просто тя е стена от безброй поставени един върху друг и един до друг едри камъни, неприкрепени с хоросан, а съединени от дъха, от въздуха на времето.

Камъни - кафяви или сиви, с остри краища, прилегнали кръстовидно. Яки и мълчаливи…

Стори ми се, че хилядите камъни на язовирната стена са гърбовете на онези, които я подпират. Или това са техните някогашни сенки, защото те са непроменливи и постоянни пред примамките на живота.

Все едно, това са мъжките гърбове на бригадирите.

Може би, затова не ги срещам, не ги виждам другаде.

*язовира - Копринка. бел. авт.

ВИДЕНИЯ ПРИ КОМИНИТЕ НА ВИТОША

Витошките алпийски обекти са по своему очарователни, тайнствени и… опасни. Това са Комините, Момина скала и Резньовете, където е Стената.

Комините са два съседни скални върха, между които има тревиста седловина. Долният или Големият комин и Горният или Малкият комин са реално, но фантастично видение.

В подножието им тече Драгалевска река. Тук могат да се срещнат не толкова туристи, колкото катерачи. Големият комин е изкачен за пръв път през 1919 година.

Зимно време е невъзможно да се мине през тази част на Витоша, поради дълбоките снежни преспи и честите лавини.

Двата шеметни върха имат и гладки отвесни стени, и различни образувания и форми, вдлъбнатини и цепнатини, подобни на пещери. Най-добре се виждат отдолу, откъм бързоструйната бистра и студена река, дето скача от скала на скала с пенести падове.

Погледът буквално е замаян от причудливите им огромни очертания. И над странните им фигури най-вече изпъкват коминообразните форми. Имаш чувството, че като в приказка, съзираш много - и големи, и малки - каменни къщи.

Къщи, сякаш покрити с плочи и леко посивели от безкрайното време. Те са една до друга и една над друга в ромбоиден ред, като всяка е стъпила на крайчеца на другите.

Тук-там се очертават по-големи и по-малки каменни врати и квадратни или тесни и високи прозорчета. И над тях - неизбежният комин, почти винаги кръстовиден, тъй като върху него лежи продълговат камък.

И тези къщи, притихнали и неми, сякаш са приспани от равния шум на реката. С цялата си атмосфера те ти стават близки, усещаш уюта им.

И както си грохнал от стръмния път, ти се струва, че всяка от тях те чака да влезеш в нея, да се потопиш в покоя й и да станеш оня юнак, дето е кърмен със самодивско мляко.

Струва ти се, че дива планинска русалка ще покаже русата си глава през прозорчето, че ще скръцне някоя тежка врата.

И - че над някой комин ще се завърти като ореол растящо синьо кръгче и ще замирише на вкусна копривена чорбица от котлето, сложено върху жарта на старо огнище.

Наоколо ухае на билки, на зрели топли малини и на зелен здравец, разцъфнал по мъхнатите камъни и по островчетата на реката, целите обрасли с него.

Толкова е възвишено мястото, че виждаш очите на мренките в речните вирове.

Комините са вечно природно чудо. Тук е творил единствено пръстът на Бога, затова всичко е свято и божествено.

Пътеките са от сипеи, от камъчки, от скална прах, дето блести на слънцето. Благородна прах, бих казал. Ако внимаваш по тях, ще се търкулнеш. Ако не внимаваш, няма да паднеш.

Още горе, на Платото, преди да се спуснеш тук, има цели туфи от цъфнали виолетки, като сред кръга им, в средата, стои купчинката от чисто розово-бледи теменуги.

Това е там, където смриковите храсти са изсъхнали и са дали веществото и пространството си на тези гъсти и меки цветчета. Ако видиш една теменужка, да я откъснеш. Но при толкова много - не смееш.

Може би многото си запазва правото на неприкосновеност. И потъваш в дълбоката пътечка… Едно толкова малко зримо разстояние, а сякаш го вървиш цяла вечност.

Зигзаги и криволици край борчета и брезички и, преди всичко, край безименни храсти. Божи храсти! Ако видиш катерачи по Комините, даже да се катерят или скачат като диви козли, то е без значение; те си имат цел и над нея няма нищо.

Те си носят и храната, или някъде в ниското им е приготвена.

А тук, в това сякаш древно космическо селище, всичко е друго. Друга е реката - като песенна граница.

Други са стърчащите треви и лиани, урвестите серпентини на пътеките, чадърестият лопен, вечнозеленият здравец.

Тук, където в извисената божествена прелест се усеща полъх на ангелски криле.

Така си запленен, че вече ще можеш ли да слезеш надолу. Едва ли.

…Ако някога искате да ме видите, дори да е след много време, потърсете ме в една от къщите на витошките Комини.

Аз ще бъда там и ще ви чакам.