Георги Майоров

Чета и препрочитам стиховете в новата книга на Атанас Капралов ,,Приближаване до взрива” (2018) и все повече предусещам ,,взрива” от радост, че съпреживявам поезия.

Ние сме свикнали да мерим стиховете предимно по хоризонталата. Спираме зорко око върху стихосложението и римата. Дали са класика или бели. Уважавам тези свети изисквания.

Даже липсата на препинателни знаци в стиховете на някои поети не ме спъват. Но такъв ли е канонът на строгата българска граматика? Нима литературата ни ще побелее само с тези прения?

Този поет върви по естеството на новото и различното. Затова търся съизмеримостта и мисълта ми бавно възлиза по вертикалата на високата поезия.

Още в първото стихотворение ,,Космична моя”, неговата отвесна мисъл не трепери пред заплахите за апокалипсис на света. Дори сълзата му ,,не подлъгват”. Днешният свят му се вижда ,,в главата недъгав”.

Даже земята да се срине, това е страшно ,,за губещите”. А с празните шепи и босите нозе поетът ще отпраши накъдето очите му видят. Духът го води.

Ще му липсва само поезията. Тя го изпълва, достатъчно му е само нея да има. ,,Защото този свят е смъртник / и трябва пак да го заченем”.

Трите цикъла на книгата - ,,Висока мишена”, ,,Кора от звезден портокал” и ,,Сомнамбули в космоса”, доказват че е така.

Поетът е потресен от състоянието на днешното общество, стигнало до критичната маса на разпад. И присъдата му е смразяваща. Вече не можем да излъчим герои - плаши ни въжето, куршумът, отровата.

Не можем да впрегнем и ,,рими върли / за властта - като Гео”. Достойни сме ,,само с букети / паметници да храниш/м/”, които растат до небето.

И като поанта ни удря заключението: ,,Героят за какво тук е всъщност: / да умре за теб в боя, / в който ти днес отсъстваш!”. Безсмислено е! Липсва моралното основание за такъв риск. Няма го човека-пример, също участник в боя, за когото героят може да жертва живота си.

Този морален критерий ни наумява, че обществото страда от трудно лечима болест. Истините са банкрутирали, ,,надеждите за светло утре / са куп музейни експонати”. Родината е обезродена. Побърканият свят е ,,решил сам в бездната да скочи”.

Поради разменените места на стойностите - грубостта е човечност, подлостта е ,,мярка за любов”, полетът на твореца е затруднен.

На поета, като ,,мостра на живота бъден”, остава ролята да брани ,,духа оскъден”. И възможността да приюти ,,една сълза на стоп”. Обаче само ако се спаси от днешните хора.

Затова води ,,Битка на честта” за България. Твори яростно. Удряйки по клавишите на ,,Небесно пиано”, в него зазвучават странни акорди: ,,звуците виждам с очи и с ушите си формите чувам”.

И се ,,презарежда с любов”, без която да си поет е невъзможно. Както е невъзможно да изпълни и мисията си. Защото словото ни е в немилост, ,,осъдено. Без съд”.

Даже родината е принудена да ,,се кълчи от екрани, трапези, трибуни”. В угода на кого? Това ли е ценната придобивка от глобализацията?

В такова битие духът на поета остава без адресен. ,,Три сърца кръв” е изписал, докато прозре, че ,,Всеки крив / непременно прав е, / всеки прав / е накриво седнал”. Безпътица, безполезност на човека и твореца при ,,бясното самоизтребване”.

Дори не иска да е жив след идните хилядолетия. Защото сърцето на поета е ,,Висока мишена”, в която се целят ,,невежества всякакви”. Но ги предупреждава: ,,Все пак си пестете барута / да не ядосате гарда на космоса”. Сякаш е вселенски гард. Такива са главните акценти в книгата.

В досегашното си творчество Атанас Капралов стои с разголени гърди срещу неправдата и развалата в обществото и света. Но сред всекидневните предателства и убийства, сред непрестанното потъпкване на словото и парадиране с лудо развети знамена, той е принуден да заема друга позиция, да бъде наистина нов, различно открояващ се.

Вселенската болка едва ли ще обхване, но поне за себе си не се страхува.

Той се отдалечава от дивата сцена на живота и борбата, слиза от трибуната на гръмогласието. Проумял е, че не може да бъде гръмовержецът Зевс.

Дори да има неговата могъща ръка, пак не би успял да порази виновниците за разрухата на морала.

Разрухата е първопричината за беззаконието и братоубийството за власт и имоти. А режисьорите на толкова големия ни упадък аранжират действието зад кулисите.

Провокиран от това, той се затваря в света на космическата кула като в щит, откъдето съзерцава и разгадава направлението на главния си удар и срещу какво да бъде насочен.

Иначе с открити гърди, словото му ще бъде разстреляно. Барутът на неговия духовен заряд ще отиде напразно, без да е нанесъл нито един победен удар. На задкулисието следва да се отговори със задкулисие. Не иска да бъде Бог. Само със своята космическа мисъл успешно да обуздае злините. Иначе няма изглед за победа.

Поетът обозначава своята поезия като ,,Космична моя”. Защото след толкова задкулисни борби, той не би направил пробив в дебелокожата броня на броненосците, чиито ръце държат Всичкото.

А неговият дух не може да се храни с трохи. И е решен. Или всичко, или нищо! Но не с революционен замах, или с еволюционно изчакване.

В нашия космичен и космополитен свят и ударът следва да бъде космичен. С проникващия лъч на словото. Това ни казва неговата поезия.

В това е неговото ново различие и нова позиция в творчеството. В този отдалечен смисъл наричам неговата поезия ,,космическа”.

И ,,Аз”-ът тук вече влиза в диалог с второ лице. Както Никола Вапцаров спори с живота. Той има своя път и избор, но пита човека срещу себе си, и света въобще, какъв избор ще направят.

Застанал е зад своята биокамера, наблюдава и тълкува какво става и как може да се промени сбъдването в цялото мироздание.

Подкопани са основите му. Без инжектирането на духовен бетон, то ще рухне и усилията му ще се разпилеят в хаоса.

Словото му следва да бъде космично, проникващо дълбоко. Ръждясалото духовно желязо на днешната арматура не удържа катастрофалното срутване.

И поетът вече не бива и не може да бъде разнежен. Никакви съблазни в живота не могат да го подчинят. А това е риск на всецялото отдаване на твореца, за всеобща промяна. За съзиждане на нов свят.

И застава не като лицемерен трибун, а като космична сила, която е над Всичкото в живота и в света. Не се плаши от нищо.

Огненото му слово убийствено гори нищожествата, овладели бункерите на властта, от които сеят геноцид на народа.

Сега виждаме как някогашният разнежен скитник за свобода е умъдрял и е сменил и своята позиция - от Земята на Небето. Влязъл е през прогнилите му врати. Оттам да може по-обилно да ни облъчва с поезията си.

Никаква чужда любов не може да го вгради в овала си. Той не може да имитира плач за любов. Има я, или не, както поезията. Дори ,,снайперистка” да го обстрелва, куршумът на любовта може да го омагьоса в предсмъртна балада, но той пак не пада убит.

Всякакви нападки рикушират и се усеща недосегаем. Закриля го ,,добра магия”. Едно признава: ,,Само ти любима знаеш, / как от света да ме изтриеш!”.

И само онази, която е в него. Духовната жена, поезията. Дори в очите на жена да се огледа, той и ,,в тях и отвъд ще бъда/е/ жив…”. Само това признава за своя победа. И, вкопан в любовта, може да се скрие. Защото скоростта на земната омраза е вихрена.

Спасението е в голямата любов - към любимата, към смисъла на живота, към посетите семчици, които оспорват смъртта и ги очаква мисията да спасят бъдещия свят.

Тогава какво е поетът?! ,,Сълза от небето, / замрежила окото на Земята”?! От всичко скъпо на земята, иска най-скъпото - животът да не го предава.

За да може да известява, че ,,народ сме”. Че без живота и народа земята ще обърне своя ход: ,,Но тогава: аз просто ще умра за теб, / живот. / а ти и след смъртта не ме предавай!”. Сякаш с Вапцаровска вяра се бори за живота и народа.

В своя сюжетен градеж, книгата не е структурно, а идейно композирана. Както е в световния кръговрат. И се питаме каква е цялостната идея?

Сред всеобщия хаос възниква необходимостта да се зачене нов свят. И няма как иначе да бъде. Защото липсва героят, готов да умре за него.

В този свят - през предателства и омраза, през грабеж и убийства - остава само словото и голямата любов да защитават живота. От любов пониква семката на новото.

Старото отмира, за да живее новото. Но поетът иска и нещо повече - и след смъртта животът да не го предава. Или цялата идея е: Живот в хаоса, зачеване на нов живот, отмиране на стария, пребъдие на Новия. Още по-обобщено: свят, родина, живот, творец.

Творец със своите послания за нов живот, за нова родина, за нов свят. До осъществяване на идеята. И кръгът на идейната композиция на книгата се затваря.

Считам, че фигуралният обзор на съдържанието беше наложителен, за да бъде по-ясно разбрана новостта в поезията на Атанас Капралов.

Неговият непримирим дух към катаклизмите в самите нас, в държавата и по света, остава непроменен, но съчетан с напористата му натура, прави поезията високо каратова и съвременно обагрена за всеобща промяна.

Поезия на деня и пребъдието.