Ще се докопа ли българин до Нобеловата литературна премия?

Денчо Владимиров

Преди време прочетох, че първият западен преводач на романа „Под игото” бил под такова въздействие от него, че като член на съответната институция се готвел да предложи автора Иван Минчев Вазов за Нобеловата награда за литература.

Но със задружни усилия тогава, някъде в началото на миналия век, български литературни труженици го разкандардисали да не предлага Вазов за наградата, така че я получил друг, чужденец.

Така България, единствена от страните на Балканския полуостров още си няма нобелов лауреат, в това число и по литература.

Въпиюща несправедливост, нали?

Но ето, че в последните години, вследствие гротескния български бум на всенародно писане и издаване на книги /най-вече романи/, кандидатите за Нобелова награда по литература в страната ни, са вече легион.

Само в Пловдив те са десетки.

И ако Вазов не е имал мениджърски подход към Нобеловата премия и е разчитал само на таланта си и на перото си, то днешните нашенски мераклии за Нобеловата премия /около милион долара са това, хей!/, действат като по учебник от седмични курсове за мениджъри.

Един става драматург на театъра, в който преди е работел главно не толкова като артист, а колкото като партиен секретар баща му, друг - председател на писателска организация, пак на основите на заслугите на сродник, трети създава някаква организация, която непрекъснато кани чуждестранни шефове и фактори на визити в България, превеждат им се скъпо книгите, издават се, правят им се пищни премиери…

А после то се знае - преведеният и издаден с книгите си чуждестранен началник -фактор в издателската дейност на Н-ската страна от немай къде по протокол издава българския началник-писател в отечеството си и там той е представен като нов български класик, издава му се макар и от немай къде книжка, представя се премиерно в някаква книжарничка, събитие, което в България обаче се описва като нова ера в литературата.

Същото е и в драматургията - написва се от някой, помислил се за нов Шекспир, пиеска, превежда се от ученичка от английската гимназия на английски и се набутва в ръката на нашенски блуждаещ гений в западни ширини, който я поставя в някакво кафене, примерно в САЩ. Но шумът, който се вдига от това събитие от почерпени и платени литкритици, е до небесата! И ето ти го и този автор готов за нобелиране!

Екзотичен е и случаят от тракийските български ширини, с една издателка, която издаде книгите на мастит московски автор, началник на прочут литературен вестник, като после той пък кавалерски я ръкоположи в литературното й гезме в капиталистическата руска столица за съвременна българска авторка класичка! Поне така я представи на страниците на вестника с лика на Пушкин - нещо, за което Пушкин няма никаква вина!

Но така или иначе и тази забогатяла през прехода наша труженичка на словото, преди скромна авторка само на сценарии за манифестации и профсъюзни ритуали /включително и погребални/, с издадени купчина книги с твърди корици, твърдо да върви към Нобеловата премия! И защо не, след като тя вече е кавалер на купище най-високи отечествени награди…

И се връщам сега към ролята на съвременните литературни критици. Ако някога през социализма след животворния Априлски пленум ролята им на зловещи литературни палачи бе почти призната за високо партийна и патриотична, то сега постепенно пак им идва времето „в имени” на паричката-царица!

И пенкелер словоблудци пак пишат ли, пишат, превъзнасят и тикат към световни признания неизвестни нашенци, в зората на демокрацията все повратливи бизнесмени с оставени им активи откъде ли не, а днес, осигурили вече с богатства и челядта си до девето коляно, решили решително да се намесят и в световните литературни дела.

Ето ви и пример пресен:

Във всекидневник четем за нов роман на успешно изтикан сред писателския елит през последните години автор от П., за който авторката пенкелер-журналистка пише почти в екстаз и го определя за „един от най-силните и завладяващи романи в последните десетилетия, предизвикал небивал читателски интерес, изразен в толкова и толкова издания… /явно на принципа „Халваджията за Бозаджията - б.а./.

И ето го новият мениджърски подход на обявявания вече за нов класик автор!

Няма я тук Вазовата непохватност в сдобиването със слава!

Пък и нещата опират до икономически подход - написал си роман, ами вземи му, изтискай му до дупка хонорарите! Както казваше през социализъма другарят Тодор Живков - абе да се хванем, другари, за мултипликационния подход!

И така романът шедьовър на неизвестния доскоро от канцеларията си автор, вече от дълго време се чете в откъси от артист по местно радио. Хонорар и за автора ще има разумява се, а и за артиста.

После се намесва и драматургът на местния театър. Той пък подхваща романа и сръчно като крояч стахановец го пригажда за театро. Успехът на новия хибрид е гарантиран - „актьорът бил имал хищнически инстинкт за сцената …”

И пак тлъсти хонорари - и за автора на романа, и за драматурга-крояч. А и за приятелите - артисти, за режисьора и т.н Както се казва: Хей, живот, здравей!

На иначе трагичния фон, в който родни артисти, поети, писатели един след друг измират в нищета в България, пак поради този пусти синдром на българските таланти да не могат да се покажат, както трябва, да ги забележат, да ги издават и награждават у нас, че и в чужбина!

И от информацията на пенкелержурналистката става ясно, че историята с това мултиплициране на хонорари обаче не стига дотук.

По романа, нека го наречем примерно „Дрънкалото”, вече се пише и филмов сценарий!

Пак хонорари за „наши хора”, пак „Живот, здравей! Аз през теб ще мина с песен!”-както пееше Христо Кидиков.

А може би ще дойде ред този „разтърсващ роман” да се пригоди и за поставяне на балет, мюзикъл, оперета, опера, сценарий за спектакъл на лед, конни надбягвания и прочие, където също ще се намерят в името на парицата-царица и други люде с „хищнически инстикти”?…

Така прославени по този мултипликационен метод в съвременната българска литература новопоявили се наши автори-гении, след цялата скалъпена дандания по „шедьовъра” им, вече ще са само на една ръка разстояние до Нобеловата премия за литература.

И така ще се сложи най-после край на историческата несправедливост само ние, българите, да си нямаме нобелист.