КОЛЕДНО ПОСЛАНИЕ

Мария Маринова

КОЛЕДНО ПОСЛАНИЕ

Декември със снега се плъзна, дойде усмихнат, белокос -
не знам защо, но ми прилича досущ на младия Христос.
И като него най-напред се хвана природата да украси,
потрупа дупките по пътя, гората в бяло нагласи.
А после бавно и спокойно човешкото сърце превзе,
изгони злобата потайно, доброто в него се съвзе.
Сега във зимните недели - нали е божият пастир,
той води стадото във църкви да моли щастие и мир.
Иисус Христосе, син небесен, аз знам, че няма да се спреш,
човек е сложен и променлив, успя ли да го разбереш?
Успя ли с време да научиш - човешката душа е праг,
през който в празник влиза ангел, но после е отново мрак.
Човешката душа е друга - от нищо вече няма страх,
дори да знае, че си тръгваш на гръб със неговия грях.
Ще дойде време, аз ти вярвам, човекът зъл ще усмириш,
на този свят или оттатък добро и мир ще въдвориш!


ДОКАТО СЕ ЯДОСВАМЕ

Някой рано, рано е ядосан вече,
някой в ранно утро смръщено вали,
и тежко на оня, който се изпречи -
ще изпита на дъжда му острите бодли.

Някой без причина с някой се заяжда,
за провал, неясно от кого дори,
някой чужди ризи пред света изважда,
и не гледа свойта, че в купа гори.

И денят започва в сгради и по друми,
с крамоли, обиди, мъст или скандал,
никой и не мисли да използва думи,
дето Бог за обич и любов е дал.

А животът бързо като влак минава
и експресно всичко свършено брои,
само добрините той запаметява -
другото е пепел, прах и руини.


СЛАДКОТО НА МАМА

Мирише на есен. И спомен ме връща,
във двора на моята бащина къща.
Аз виждам дървото със едрите дюли…
Как вятъра-скитник листата му брули,
и как се катерехме ние, децата -
от голите клони да смъкнем слънцата.
Уханни и златни, те просто искряха,
а после от сладост в съда се топяха.
Усмихната - мама слънцата следеше -
най-вкусното нещо от дюли вареше.
И ставаше нещо приятно и рядко -
квартала ухаеше с нейното сладко.
Пресипваше мама накрая в чиния
от сладкото. Малко. За нас. Да изстине.
А ние със пръстчета в него топяхме
и в смях и закачки от радост летяхме.
Сега е прекършена старата дюля,
и вятърът вече листата не брули.
Но аз и до днеска си мисля, че няма,
по-приказно сладко от дюли на мама.


ЩЕ ДАВАМ ОБИЧ, ОБИЧ ЩЕ НАМИРАМ

Изпивам чашата с духовен мир,
почерпвам си душата с елексира -
от днес живота ми ще бъде пир -
ще давам обич-обич ще намирам.

Била съм светла, в сянка се превръщах,
различни страсти в мене са вилняли,
вина търпях, безпътища прегръщах,
но тези чувства мен са ме създали.

Научих се - протягам две ръце,
дори на тези, дето ме отричат!
В живота-миг - аз имам днес сърце,
да дишам, да прощавам, да обичам.

Събуждам се с мечта за днешен час.
Със вяра - който иска ще успее!
И знам, че слънцето ще бъде с нас,
за теб, за мен, за всички ни ще грее!