Георги Гривнев

Още когато погребваха момичето, младият мохамеданин се зарече: да иде в Беломорска Тракия, да донесе фиданка на чинар и я посади в родното място на своята галница.

Удържа да думата си родопецът и след месец довтаса в Пашмакли /Смолян/. Отиде на гроба, положи букет цветя и помълча. Обади се на близките й и заедно слязоха на мегдана, където засадиха фиданката. И поръча - умолително и настоятелно:

- И да я поливате редовно, да се хване, пък нататък сама ще си дърпа.

- И ще я оградим, докато порасте - някое животинче да не я схруска.

Младият мохамеданин яхна коня и си замина. Малкото дръвче растеше като дете - бавно вдигаше ръст, пускаше листа, вятърът го люлееше, ала то се крепеше, превиваше се, но заякваше, по стеблото и клоните кръвта му се движеше и вреше.

Корените постепенно се впиваха в земята, разпростираха се, смучеха влага и я изпращаха нагоре - до всички части на новия заселник. Настъпваше ли суша, тези, които живееха близо, ходеха до бунара, пълнеха харкомите и поливаха. Защото, казваха те, нещо, което е направено за памет и за хаир, ще носи покой и мир.

Старци присядаха по залез до дървото и мъдруваха. И се питаха - защо господ дава дълъг живот на едни, на други - не? Имаш ли дни, зорлен ще ги живееш, нямаш ли - и с жълтици не можеш да ги откупиш!

Децата се радваха на чинара, гонеха се, като го заобикаляха и се криеха. Момчетата и девойките се разминаваха с погледи, в които припламваха закачки и любовен трепет.

Тогава и листата на чинара затрептяваха, клоните се поклащаха, макар че нямаха кого да докоснат, с кого да се прегърнат. Растеше самотно, а когато младият мохамеданин идваше, дървото се разшумяваше, а вятърът проникваше във вътрешността на клоните, които пък издаваха невнятни шептения.

Като да разбираше, че е дошъл галникът на мъртвата родопчанка, за да съзерцава преродената й душа - от дънера, по стъблото - до върхара. А когато си отиваше, чинарът свиваше листата си, стволите замираха, без да мърдат, без да издават шум и звук.

Годините преваляха, както пътникът преваля баира, за да стигне, закъдето е тръгнал. Българите пъшкаха под тежкия данък и под кървавия меч на турския поробител. Но не падаха духом.

Страхът ги преследваше навсякъде - и по нивите, и по пасищата, и по сокаците… Носеха го в кръвта си както носеха десятъка, защото трябваше да осъмват, да хранят децата си, да орат нивите си, да косят ливадите си.

Още ечаха стъпките на конници-еничари, още заглъхваше ехото на погроми. Изричаха се клетви за мъст - някои се изпълняваха, други оставаха при заканата. Чинарът се разтваряше за стоновете, които идеха откъм водопада, откъдето строгият, но справедлив Салих ага мяташе ония люде, които не се вместваха в неговите морални мерки.

И пашмаклийци умираха във войни - майките и жените им забраждаха черни кърпи и живееха с нерадостното си битие. И чинарът ги жалеше - провесваше гранките си, снишаваше ги, все едно галеше могилките пръст, гробовете им, като да им казваше, че няма да бъдат забравени. Забравата рано или късно настъпва, но свободата е залог, заради която си заслужава да се изравниш със земята.

В лето 1720 бе засаден чинарът. И оттогава близо три века. Много деца се изкутиха, много птици виха гнезда под стрехите на къщите, много калпаци се износиха.

Една от близките къщи бе на Ламби Хараламбов, който сам я иззида през 1925 година. Той умееше и дърводелски работи, и какво ли не още.

Имаше двама сина - Костадин издаваше вестник “Красногор”, беше печатар, държеше и книжарница. Имаше и политически пристрастия, та основа и социалдемократическата партия тук.

Тома държеше кръчма, в която мъжете отпускаха душата си, а ракията хващаше място, ако мухабетът бе на място. От фурната на Начо Гавраилов често се чуваше:

- Пари, пари-и-и!

Веднъж ковач от махалата го попита:

- Начо бе, защо хлябът ти е вкусен, а не клисав?

- Това е занаят. А твоите брадви защо са здрави и калени?

- Защото ги кова!

- А моят хляб е хубав, защото го меся!

До тука стигна приказката - тайната на вкусния хляб и на якото желязо не се разкри. Всеки занаятчия ревниво крие усталъка си. Така и всяка жена крие ревниво недостатъците си, за да се хареса.

А от лимонададжийницата на Профиров се викаше:

- Хайде на лимонадата, на студената лимонада-а-а!

Откъм бръснарницата на Кянов бе тихо. Там той прихващаше с лявата си ръка каиша, а с дясната точеше бръснача си, защото знаеше, че трябва да бръсне и келяви бради, ако иска при него да влизат истински мъже. Само кьосетата не знаеха пътя към бръснарницата.

Тихо бе и в бакалницата на Таки Янев. Пантите на входната врата скърцаха, та по скърцането бай Таки познаваше кой влиза. Които нямаха пари, ги записваше в халваджийския тефтер и ги изпращаше по живо, по здраво. Благ човек беше, миросани да са кокалите му, не обичаше да попада в кавга и свада, а попадаше ли, излизаше навън като че отиваше в храм - безшумно, безметежно.

Бакалниците се зареждаха от Пловдив и Станимака (Асеновград). В месарницата на Профиров месо се продаваше веднъж седмично. Недалеч от чинара бяха съдът и общината. Хотелът носеше носталгичното име “Бяло море”.

Дечурлигата като по сигнал се струпваха, когато пристигаше частният рейс “Задруга”. Струпваха се и когато автобусът палеше и поемаше с кълбета пушек за Джумаята в Пловдив.

Сред старите къщи с тиклени покриви блестяха с разкош Балъкчиевата и Баджевата вила. Балъкчиев беше и собственик на фабрика “Малчика”, на гатер и много декари гора.

Над чинара и над къщята, над пътища и над дворове, та чак над река Черна и над махалите се разнасяше звънът на камбаната на храм “Свети Дух” и се смесваха с молитвите на ходжата и въздухът от това се пречистваше, ставаше по-прозрачен и по-бистър и от изворна вода.

И това идеше да каже, че под слънцето има място и за християни, и за мюсюлмани. Едните отиваха в храма в петък, другите - в събота. Привечер родопчани сядаха на скамейка под стария чинар и човещината бе това, което ги правеше близки и необходими.

Защото и в балното, и в драгото, и в несретата, и в радостта, защото и пред вратата, и пред гроба, и пред благословията, и пред проклятието, и пред кръста, и пред аллах - пред всичко бяха равни!

През 1932 година за кмет на Пашмакли бе избран земеделецът Величко Профиров, който намалява данъците на сиромасите, таксите за дърва за огрев, създава Трудово-горската производителна кооперация “Острица” и открива Пашмаклийския панаир на мястото на днешния стадион.

Профиров проявява силна деятелност, макар че беше ябанджия, но свързва съдбата си с града - отначало с гарнизона, в който служеше, после - с въжделенията на балканджии.

До онзи августовски ден на 1933-та, когато, прибирайки се в почивната станция в Карловско, го пронизва куршум - пред обърканите очи на съпругата Ангелина и малката дъщеря Геновева. Бащата изстиваше, но още стискаше крехката ръчица на детето и не я пущаше…

Легенда бе и легенда си остана мюфтията Асен Сеферков, който беше не само духовен водач на мюсюлманите, но и общественик, който искаше градът да се развива.

Уважаваше религиозните канони, но не беше техен сляп роб. В село Ерма река имамът и ходжата се запънаха - не даваха вакъвски имот за строеж на читалище. Тогава началникът на културата потропа на вратата на мюфтийството.

- Другарю Сеферков, имаме нужда от подкрепата ви. Вие сте човек с ихтибар. Вашите хора не позволяват на мястото на вакъвския имот да вдигнем читалище.

- Ще ги склоня - само ми дайте малко време. Няма да ме търсите повече - аз ще ви се обадя!

След дни мюфтията пристигна в селището, събра имама, ходжата и джамийското настоятелство. Домакините свариха кафе, почерпиха госта си, а когато отпи три глътки, рече:

- А сега да ви съобщя за какво съм дошъл. В много села на окръга се построиха големи, светли читалища. Да ти е драго да влезеш в тях и да ти е бално да излезеш. Сигурно не искате Ерма река да изостава и людете да няма къде да си направят събрание или да се повеселят на вечеринка. Читалищата са още от Българското възраждане. В културния дом, някъде така ги наричат, ще има библиотека, салон за прожекции на филми, помещение за репетиции на самодейци… Аллах ще ви поживи, ако се съгласите да предоставите вакъвския имот в центъра за строеж на читалище. Вие сами ще се убедите, че това дело е благословено!

- Бива, как да не бива, другарю Сеферков - в един глас се обадиха всички. То тъй и младите ще задържим - да не емнат по големите градища!

И първият доктор на окръга Димитър Кабасанов опря до мюфтията Сеферков.

- Мюфтия Сеферков, много деца в планината умират малки, защото младите майки не знаят какво да правят като се разболеят. Обикалят ходжи и врачки, а те са невежи, непросветени. И младите бащи имат кабахат - не пускат жените си при докторите, като че ли…

- Разбирам те, докторе. Голям хаир е да спасяваме дечинките, че без тях закъде сме? Аз постоянно обикалям Родопите, даже утре съм на път към Буйново и Ягодина. Ще думам с имамите и ходжите, те пък ще думат с мъжете, които всеки петък ходят на джамия.

Доктор Кабасанов излезе окуражен от разговора със Сеферков. Не очаквах, мислеше си, че ще ме разбере с четвъртинка дума. Измина време и когато докторът направи сметка, оказа се, че смъртността на децата рязко е намаляла.

Брей, то голямото чудо било в заедността, в това, че се хванахме ръка за ръка за нещо, което си заслужава усилията, безпокойството и тревогите.

Не се стърпя и му се обади веднага:

- Мюфтия Сеферков, да знаеш колко много съм ти благодарен! Така и така - по-малко дечинки вече умират, по-малко са тъжните майки и семейства.

Мюфтията долови вълнението - то трептеше в слушалката и люлееше телефонните жици.

- Докторе, нашият каяфет не струва и пукнат грош пред един детски гроб и пред една горчива майчина сълза!

Асен Сеферков беше кмет на Смолян през 1950-52 година. Тогава се градеше старата община на сегашния площад “Свобода”. Веднъж не се прибра десетина дни - треската да се построи колкото се може по-бързо не изстиваше, докато не се тури и последната греда на покрива.

Беше тежко време. През Рожен мина вестта, че в столицата им е дошло на акъла да закрият Родопския драматичен театър. Цяла нощ не заспаха с директора Райчо Гавраилов.

И се грабнаха - та при министъра на културата. Пред министерската врата Райчо рече:

- Аз ще те чакам тука. Влезна ли, ще се скараме. Ти си дипломат, знаеш как да гълчиш и кога да мълчиш.

И още Сеферков не беше седнал в кабинета, министърът го отряза:

- На Смолян не му трябва театър! Пък и парите не стигат!

- Другарю министър, как ще го закриете? Ние, ахренкювесе, българомохамеданите де, еце галим да ходим на театър!

- Ами средства?

- Вие ще найдите парици, ще отделите от другаде. Смолян е накрай света, нямаме железница, на самата южна граница сме. Какво да посещават родопчани, ако не театър? Ако речете да го закриете, тогава ние ще разширим мегдана и на него ще се изнасят спектакли. Както е било по тракийските земи и в древна Елада! Какво искате - от мегдана хората да отиват в джамията ли?

- Не, това не желаем - омекна министърът. - Можете да се прибирате спокоен!

Отвън Сеферков и Гавраилов се прегърнаха - в тази победа не се оглеждаха лицата на двамата родопчани, а се отразяваше духът и жаждата за светлина и познания на всички планинци.

Асен Сеферков бе инициатор да се създаде Родопският пансион в Пловдив и когато пътуваше по своите мюфтийски работи в селищата, където живееха българомохамедани, агитираше момчета и момичета да постъпят в него и да се учат.

Защото на планината трябват просветени люде - не да знаят само къде е подникът и тютюневата нива.

А заедно с Емин Афузов пък станаха причина градът да се сдобие с Промишлено училище. На мюфтията не му стигаше само това - да проповядва добродетелите на исляма. Очите на Сеферков не се насищаха на светлина, а душата му - на добро.

Дъщерите Бинка и Софка завършиха Промишленото училище и Райковската гимназия. А когато се родиха децата им, всички момчета, Сеферков, дядото, не позволи внуците му да бъдат обрязани.

А поемаха ли надолу, както казват в Родопите, към Пловдив, бащата речеше на дъщерите и зетьовете си:

- Хайде да се отбием в Бачковския манастир, да запалим по една свещ на гроба на патриарх Кирил!

Мюфтията Сеферков беше и светски човек. И много адамлък имаше в него - че туриш ли го на кантара, кантарът или няма да го хване, или ще се повреди. Защото човешкото у балканджията бе неизмеримо и не се побираше в калъпи и теглилки.

Шофьор на служебната му кола бе зетят Минчо. Понякога се случваше тъй, че дете или възрастен в махалата се разболееше и потропваха на неговата врата.

- Минчо, откарай ги веднага в болницата. Един хаир няма да е в повече!

Сеферков бе от онези хора, които първо мислят, после говорят. Не думаше много, ала на таф. Докато други - първо говорят, после и не мислят. Сеферков уважаваше кречеталото, колкото и да не бе приятно неговото тракане, ала без него как щяха да работят Пенчеджийската или Керановата воденица, за да мелят зърно?

Хубен Сеферков, бащата на мюфтията, бе убеден и последователен земеделец. И когато убиха Величко Профиров, потърсиха и него. Тогава избяга в местността Дервишица, там имаха имоти - ливади и ниви. Мушна се в копа сено и така се скри. Претърсиха гората, с вили бодяха в сеното - всички копи премушкаха. Изведнъж шилата на вилата се впиха в краката му - стискаше зъби и не жукна. И така се спаси, макар че после дълго цереше раните си.

Мила му беше на Сеферков наследствената, бащината къща, но тя трябваше да си отиде по реда, за да построят на нейното място нова. И когато събаряха дуварите, в единия от тях намериха зазидано кандило, а над пътната врата - два камъка, изрязани във форма на кръст.

- Това да го знаете и да го помните! Дедите и прадедите ни са били християни.

В тази къща беше роден Хубен Сеферков - бащата на мюфтията, през 1860 година, но и той не подозираше какво се крие сред кушаците на стените - кандило, което пак може да се запали; каменни кръстове - пред които са се кръстили далечни прародители.

А Софка Сеферкова ми разказа легенда, която не бях чувал.

- Набедили един момък пред Салих ага. Подвели агата. Преди да го бутнат от ръба на пропастта, момъкът се помолил: “Господи, помогни ми да полетя. Аз не съм…”И младият планинец полетял над къщите и над реката, и се озовал на ливадите под Кайнадина”.

Невинният човек бе свободен.

И сега, присядайки под стария чинар, отнякъде, струва ми се, ще се появи Асен Сеферков, един духовен стожер, чиято фигура мери ръст с непоклатимото дърво, на което корените са вплетени здраво в земята .

И тогава, преди десетилетия, вечерният здрач се топеше на мегдана. След него си отиваха дечурлигата, викани от майки и баби; магазинерите, които пресметяха дневната печалба; махленските пияници, които късно откриваха, че и във виното е истината; кръчмарите, които премитаха подовото дюшеме, чистеха масите и проветряваха помещенията, напоени с тютюнев дим.

Души на отминали хора се завръщаха и се смесваха със стъпки на живи. Спомени - близки и далечни - витаеха във въздуха и покоя като заблудени птици.

Когато всичко утихваше, чинарът, останал сам, заспиваше последен.