Иван Енчев

Отзив за стихосбирката „Приближаване до взрива” от Атанас Капралов

В последните три десетилетия поетът Атанас Капралов си е завоювал трайно място в съвременната българска поезия със своите книги.

Дори само заглавията им /„Нежен скитник”, 1990; „Завръщане в слънцето”, 1996; „Голота”, 2002; „Дамгосан”, 2006; „Жив и свободен”, 2012/ свидетелстват за оригиналния поглед на поета към заобикалящия ни свят с изблика на категоричен духовно извисен светоглед.

Неговата поредна стихосбирка „Приближаване до взрива”, 2018, е още един талантлив полет в просторите на творчеството. Тя прави твърде добро впечатление с полиграфическото си оформление, което е осъществено от художника Владимир Запрянов.

Тази книга може да се нарече любовна, колкото и прибързано да изглежда това твърдение. Тук любовта има две главни измерения. Тя е предназначена да бъде едновременно и земна, и космична.

От сливането на тези взаимно изключени условни състояния се ражда симбиозата на едно полярно сияние между мъжа и жената.

Същото се отнася и за любовта на лирическия герой към България, който гръмко бие тревога за нейната окаяна съвременна съдба:

Ти сочиш вездесъщата поквара
с провинциално-столичен адрес…
И уж си водиш битките за чест,
а всъщност -
водиш битка за България!
/„Битки на честта”/

Още в самото начало на сборника като мото на програмното стихотворение „Космична моя” поетът заявява категорично: „Апокалипсисът идва…” Гибелта на световната цивилизация е възможен, но не бива да се осъществи! - Това крещи съвестта на поета в обезродената Родина. Тази негова тревога е чисто човешка, но тя граничи с космичните измерения на човека в духовна орбита към звездните пространства.

Внушенията на стиховете в този сборник се родеят с посланията на книгата „Откровение” от Новия завет в християнската Библия, творчески трансформирани в нашето съвремие, разбира се.

Неслучайно в много от стиховете се търси опора в Бога и Божиите повели за човешки морал и поведение. Споменават се библейски мотиви с битово-космически нюанс /„Сомнабули в Космоса”, „Смяна на местата” „Мисия невъзможна”, „Небесно пиано”/.

Текстовете са открит граждански призив към съвременното българско общество, което е част от загнилата днешна човешка цивилизация, да осъзнае гибелните последствия от своето чудовищно античовешко поведение и да се покае.

Едничкият изход от предстоящия световен взрив е любовта! Светът може да се спаси от разпад само чрез искрената любов между мъжа и жената, чрез споделената обич между отделните индивиди и дълбоката вяра в божествената искра у човека /„Космична моя, „Есенно движение”/.

Поетът осветява любовта на лирическия герой във всички нейни проявления: към света /„Смяна на местата, „Космична моя”/, към живота /„Вярност”/, към миналото /„Пролетно завръщане”, „Балада за лудите звуци”/, към любимия човек /„Приближаване до взрива”, „Вечни”, „Единствена победа”, „Премазани от скоростта”, „Недосегаем”/, към децата /„Спасителки”, „Сватба”, „Есенно движение” , към приятелите /„Среща в небето”/.

Ала лирическият субект най-категорично се тревожи за съдбините на България /„Словото в немилост”, „Вечни присъди”, „Вълча родина”, „Преди полета”/.

Когато тълкуваме гражданските позиции на автора, той ни изглежда доста суров и безкомпромисен, човек с прекалено високо самочувствие за своята мисия пред обществото /„Висока мишена”, „Вярност”/.

Но това е само привидно. Интимните мотиви във всички творби ни показват лесно ранима чувствителност на един зрял мъж в „строгата възраст” на живота си, който е с детинска всеотдайност към красивото в ежедневието и доверчивост към близки и приятели, към всички честни хора.

Обичаната жена в тези текстове е показана в градация. Тя е наречена „мила” и „любима”, но и „космична моя”. Само един твърде талантлив поет може да си позволи този стилистичен разкош:

И ако нещо ще ми липсва,
това си ти, космична моя.

В което и небе да хвръкнеш,
аз ще те стигна…
Непременно!..
Защото този свят е смъртник
и трябва пак да го заченем.
/„Космична моя”/

Магичното изкушение на мечтата за една възможна попътна любов живее в душата на лирическия герой като „нощна скица на красив овал”.

Но тя е обречена да си остане „незачената”, както множеството наши звездни мечти:

И лакомото утро ще я хрупне
като кора на звезден портокал.

Преобладаващите чувства в поезията на Атанас Капралов са мъка, гняв и възмущение от съсипията в България, която е не само в материалната област.

И в духовната сфера цари опустошеност, отчуждението в отношенията между хората вече преминава в пълно безразличие или в открита омраза.

В съвсем редки случаи лирическият герой има поводи да се зарадва от нещо хуманно, да се възхити на някоя лястовица на жадуваната духовна пролет.

Той вижда това съживяване единствено във възраждащото поведение на бъдните поколения. В „Спасителки” поетът заявява с гордост своя изпълнен към обществото бащин дълг:

Знам - един ден ще съм стиска плява,
но спокоен нека е светът:
мойте дъщери му завещавам -
с добротата си да го спасят!

Осъзнал своя патриотичен писателски дълг за гражданско поведение и художествена естетика, Ат. Капралов продължава бунтарските пориви от поезията на Христо Ботев, Гео Милев и Никола Вапцаров. /„Песничка за прозрението”, „Вечни присъди”, „Словото в немилост”/.

В този смисъл смелата позиция на лирическия герой най-ярко е изразена в стихотворението „Мостра на бъдното”:

Но ти не спираш и тогава
да браниш пак духа осъден!
Навярно Бог те припознава
за мостра на живота бъден.

От теб по щипка
той ще вземе
любов,
достойнство,
вярност,
мисъл -
за други хора
в друго време…
Ако от тези тук спаси се!

Освен това поетът не е чужд и на гражданската непримиримост на Алеко Константинов, съвместявайки я с драматичната лиричност в стиховете на Пейо Яворов.

В опредметяването на душевни състояния и човешки преживявания /„Пролетно завръщане”, „Лятна скука”, „Вчерашна сълза”, „Огледало”/ личи съвършено усвоеният урок на Атанас Далчев.

Това не е литературно епигонство, както при някои не особено даровити подражатели, а талантливо творческо израстване.

Художественото умение на Атанас Капралов особено ярко се проявява в съвсем съвременното звучене на неговата поезия.

Той не се притеснява да използва речника на днешния българин, включвайки в текстовете си думи като: сървър, сейф, осколка, каданс, доза, кредитоползвател, нокаут, буксир, есемеси, сканиране, ДНК, SOS и други доста пресни попълнения на разговорната лексика.

Тя е съвместена с традиционните думи /слънце, дъжд, луна, трева, цвят и др./, но те вече звучат съвсем по новому, защото са подредени от един истински ваятел на словесния материал. Модерно звучат творби като „Глътка по глътка”, „Без следи” и много други, които хем се доближават до ежедневния разговорен слог, хем са поетично защитени.

Ритъмът в лиричните текстове на Капралов не е чужд на всеизвестните стихотворни ритмични стъпки, но поетът не робува на строгото им техническо прилагане.

Неговите стихове следват пулса на чувството, което налага и специфичен ритъм на стихотворните фрази и конструкции. Те са изпъстрени с множество синкопи, пристъпи и задъхвания.

Наподобяват екстрасистоли в сърдечния пулс на поета. Понякога са тъй убедителни, че сякаш тутакси ще предизвикат инфарктен взрив сред „взривоопасната възраст” на лирическия герой, който в повечето текстове се припокрива с личността на автора.

Поетично-философските внушения на тези стихове е заразяващо с творческата убедителност на свежите метафори, които привличат читателя да съпреживява чувствата и вълненията на поета, изразени по оригинален и неподражаем начин.

Ето с какъв категоричен ритъм той заявява своето гневно откровение за съдбата на България в стихотворението „Словото в немилост”:

Българийо,
ако си жива,
падни за прошка.
По лице:
не словото убиваш,
а собственото си сърце.

След всичко -
удар подир удар! -
ти вече си в клинична смърт…
И няма как да те събудя,
освен с лъжата:
„Виждам път!..”

Капралов е привърженик на римуваните стихове. Ала неговите рими са твърде разнообразни и оригинални.

Само в редки случаи използва и някои доста познати рими, но в повечето случаи редом с тях звучат свежи находки с приложение на асонанс, който придава на стиха още по-естествено звучене, водещо след себе си яснота на мисълта и логическа последователност на изказа.

Тематиката в стихосбирката „Приближаване до взрива” с еднакво основание може да се определя и като гражданска, и като любовна, и като драматична, и като българска, и като космична.

Тя не е само лична, а и дълбоко патриотична и всечовешка, не само защото е изградена в съзвучие с библейските послания за човешки морал и етика. Въпреки нейния тъжен, дори гневен тон, стиховете, включени в нея, излъчват духовно озарение.

Те не живеят мимолетно с пърхането на пеперуди-еднодневки - защото са орисани с призванието на балканските борове, устремени право в небесните висини.

Мотивите и чувствата в тях преливат от едно стихотворение в друго и така звученето на целия сборник ечи категорично като могъщото ехо на развигора в Балкана.

Ехти като полифония от прилива на твърде въздействени човешки вълнения, драми, мечти и надежди за по-справедливи обществени отношения не само в България.

Целият съвременен свят е червив от недъзите на повсеместния духовен разпад, който е следствие от хищническата лакомия на все повече хора за богатства и ненаситна власт.

Поезията на Атанас Капралов е съвременна и модерна. Със своята ярка метафоричност, неподправена естественост на изказа и дълбочина на внушението тя въздейства на читателя като вдъхновение за съпричастие.

Разбужда неговите сетива до краен предел, но не като опиат за разглезени безделници, а като цяр за успокояване на парещата болка от тоталната разруха на съвременна България.

Тази поезия убедително съизмерва поета с изявите на най-ярките съвременни български писатели и го нарежда сред днешните жалони на българската литература в прогресивното й развитие в посока към трайните духовни измерения.

———————————————————————–

Атанас Капралов. Приближаване до взрива. Стихотворения. Издателство Летера. Пловдив, 2018