Георги Михалков

Коледен разказ

Кварталът беше малък. Няколко улици, къщи с дворове, а в дворовете цветя, дървета, отрупани есен с плодове, зиме - покрити с пухкав сняг. От сутрин до вечер улиците бяха изпълнени с деца. Тичаха, викаха.

Понякога Мила си спомняше детството и мислено се връщаше в онези далечни и безгрижни дни. Оттогава минаха много години и много неща се промениха.

Кварталът опустя като изоставено полуразрушено училище, улиците утихнаха, сякаш вече никой не минаваше по тях. Изчезнаха децата. Пораснаха, омъжиха се, ожениха се и отлетяха като лястовичките наесен. Къде ли отидоха? И те вече имаха деца, а някои може би и внуци.

С носталгична усмивка Мила си спомняше игрите, спомняше си как вечер се събираха пред техния двор, седяха на дървената пейка пред портата и си разказваха невероятни истории, понякога малко страшни, но по-често весели и смешни.

Веднъж Захари, техният съсед, момчето, което живееше в къщата до дома на Мила, предложи всяко от децата да разкаже какво най-много го е зарадвало.

Захари беше с две години по-голям от Мила и не приличаше много на другите момчета, избягваше лудориите и пакостите, повече четеше, а понякога разказваше това, което е прочел и децата го слушаха със зяпнали уста.

Мила вече не помнеше какво бяха разказали децата, но когато Захари я попита спомня ли си какво най-много я зарадвало, тя веднага му каза, че на една Коледа, когато е била във втори клас, се е разболяла, трябвало е да седи у дома, не можела да излезе навън и да играе с другите деца или заедно с тях на Коледа да обикалят съседите и да ги сурвакат.

Било й е мъчно, но сутринта, преди Бъдни вечер, когато погледнала през прозореца, видяла, че елхата в двора им е украсена с коледни играчки и цветни лампички като мигащи звездички. Това най-много я изненадало и най-много я зарадвало. После разбрала, че през нощта, докато е спяла, баща й е украсил елхата.

Този детски спомен Мила не беше забравила и след толкова години често поглеждаше елхата, която все още се издигаше в двора, но вече висока и стройна.

Отдавна Мила беше сама. Синът й и дъщеря й живееха в различни градове, а мъжът й се беше споминал пред няколко години.

Захари, съседът й, беше заминал да следва в столицата и останал там да живее. В бащината му къща живееше сестра му със семейството си и понякога Захари им гостуваше.

Как бързо минават годините, въздъхна Мила. Изнизват се и се разпиляват като перли от скъсана огърлица. Ето, пак наближава Коледа и както някога, когато беше дете, вълнение и трепет я обземат.

Тя бърза да купи подаръци за внуците, да приготви коледната трапеза, да посрещне най-скъпите си гости: дъщеря, син, зет, снаха и цяла дружина внуци, малки палавници, любопитни и нетърпеливи да узнаят с какви подаръци ще ги зарадва Дядо Коледа.

На Бъдни вечер домът на Мила се напълни. Детска глъч, радост, блеснали очи. Какъв благодат и какво щастие на най-хубавия празник.

На сутринта Мила рано стана, за да приготви закуската. Разшета се в кухнята, засуети се. Неволно погледна през прозореца и остана неподвижна, с широко отворени очи.

Елхата, която се издигаше в двора, точно пред прозореца, беше украсена. Коледни играчки блестяха по клоните й и леко се поклащаха от мразовития утринен вятър.

Няколко минути Мила стоя неподвижна и едва промълви: „Захари”. Да, това беше дело само на Захари, на никой друг. Той навярно беше дошъл, за да посрещне Коледа със семейството на сестра си и беше решил да изненада Мила.

На обяд на вратата се позвъни и когато Мила отвори, видя пред себе си усмихнатото лице на Захари и посребрената му коса, някога гъста и черна като смола.

- Честита Коледа - поздрави я той.

- Честита Коледа - отговори Мила и го покани у дома.

София, 6. 12. 2018 г.