Георги Майоров

Приливите и отливите на поколенията творци е характерно за всяка литература. След Априлските вълни на социалистическия реализъм, интересно е в каква посока се развива творческата мисъл и словото след демократичните промени.

Тези творци от рождението си живеят при други обществени условия, при отворени врати за нахлуване на всичко добро и пошло.

Съзрелите за творчество вече заявяват своето присъствие с ,,Нова социална (асоциална) поезия”, декларираха и свой ,,Манифест…” през 2016-а година.

Те имат свое специфично (според новата обкръжаваща ги действителност) светоусещане и творчество, различно от познатото ни традиционно българско. Не коментирам дали е добро или лошо, но то вече е факт.

Забелязва се и друга тенденция. И млади и стари се втурнаха към ,,другото, модерното”. И се е случвало да зачета книги, при които едва стигам до края на първата страница, ако въобще пропълзя до там.

Нямам и олимпийско търпение да догоня рекорда на Манилов - 14-а страница, от епопеята на Гогол ,,Мъртви души”. Нито разказът ме хваща, нито аз схващам защо е написан.

Сухота, вървиш по лакиран ламиниран паркет, закупен не от българската борса на живота. Никаква свежест не те облъхва, че да пърхаш по-нататък. Камо ли да те вдъхнови за два реда отзив. И говорим, че това ,,различно и ново” е върхът в българската литература..

Необичайно е, примерно, че в двора на всяка къща в пловдивското село Катуница има палми, но мръзнели. На това се казва различно. Обаче, в съседното Ягодово пък расте ,,палма” от друга порода, българска, която не мръзне, а цъфти през всички сезони на годината. Тя черпи свежи сокове от черната почва на плодородния живот.

Това е младият (явно даровит) писател Иван Георгиев. Защо твърдя така?

Той има две стихосбирки - ,,Стихотворения” и ,,От любов”, но тук идва реч за неговата белетристика.

Противно на твърдението на някои, че днес е настъпило модерното време на безсюжетния разказ, Иван Георгиев не е съгласен с тази световна захласнатост. Това е общологичен брътвеж, жестикулации в Нищото.

Сюжетите на този млад автор ни срещат като усмихнато момиче. В жилите им тече топла човешка кръв, а не суроватка. Той сякаш изцежда живота и ни поднася високо интелигентен, с вкусови качества продукт, а не сухар за млечни зъби.

Изчиства натурата, прилага прецизен рисунък с преливащи багри и ситуации, раздвиженост в детайлите, че откъдето да погледнеш картината, тя те следва с живи очи. И белетристиката му ни примамва.

В разказа ,,Кметски избори” - твърде актуална и брутална тема за днешното окапало се с власт време, Иван Георгиев с Алеко-Константиновски привкус критикува нередностите в държавата. Привкус, не защото съвременният автор пише за днешните ни Бай Ганьовски избори, а заради тънката присмехулност над просташката хитрост и динамиката на разказа.

Служи си с по-префинен замах, както и средствата в борбата за власт днес са по-прикрити, по-гальовни, търсят се заобиколни пътища. Сластните намерения се спотайват зад уж добруването на хората, а не на кандидата за кмет.

Подкупът е оневинен, щом никой не го види, гощавката на кандидат-кметската трапеза е безгласна агитация към гърлото и корема.

Разказът, още от първи ред, започва, тече и завършва в руслото на диалог между героите - смислено, достоверно, стегнато, без излишни описания за местото на действие, по човешки приземен, увличащ, благозвучен, одухотворен.

Диалог правдив, ненатрапчив, естествен, завладяващ. А да изградиш почти целия сюжет само с диалогична фабула, е изключително трудно. Авторът, обаче, се справя сполучливо.

Беднотията тегли главния герой Генади нагоре, към близкия мираж: ,,Всичко най-хубаво ще имаме!” - заявява на жена си Божана. И пестеливо е описан - с едри щрихи, но приветливо, ясно, красиво: ,,Четиридесет и три годишен мъж, простоват, среден на ръст… хубаво лице, широки рамене, оформени от камшика на работата…от малък, нахален.”

Тази характеристика ни казва, че главният герой Генади за кметското място няма да си поплюва на ръцете пред нищо. След солидна почерпка в кръчмата на Конаре той става ,,недосегаем и компетентен по всички въпроси”. Там е номиниран и за кмет от най-големия пияница на селото.

А вписването му в листата при районния кмет в града е с нахално самочувствие: ,,Ти на мене недей ми казва ред ли има или не!” - заявява на секретарката. ,,Кмет ще ставам аз, момиче, кмет. После като идвам другояче ще се отнасяш!” - и нахълтва при кмета.

Пред него се явява с придружител: „Па, ето, на - не съм сам!” - изважда подкупа от торбите. А кандидат-кметицата нарежда богата софра за цялото село с близката мисъл: „Барем живота си да пооправим!”.

Гарнирана с големи обещания, тази трапеза прави избора единствено правилен - всички гласуват за Генади. И бакалина Нестор, с намигването за бъдещи далавери: „И там…нашата работа, нали?”. Дори в деня на избора Божана ,,агитира” като калесница за сватба, с „погачи и вино - от къща на къща”.

Целта е постигната с всички разрешени и забранени средства. Генади е избран за кмет. И само какво уважение възлага властта. За пръв път е наречен ,,господин”.

Единственото ново, което ще се промени е животът на кметското семейство. Брутална действителност, която се повтаря цял четвърт век. Пък и авторът не познава предишната.

Разказ, който се усмихва и подканя читателя да има по-прецизно око, когато прави своя избор, не само за кмет, а на книгите на Иван Георгиев. В разказите има всичко необходимо за добрия разказ - реален живот, подтекстов хумор, градивна етика - както и баталната тема - днешните избори, може да бъде красива, не банална.

Темата на разказа „Майка” също е крещяща за днешното хищно време - как игралният хазарт и реалният в живота, съсипва имот, семейство и щастие човешко.

Уж щастливото семейство с ,,огромна триетажна къща с басейн, тераси, два гаража, барбекю” и други екстри, само за половин час хазартна игра на главния герой загубва всичко.

Сам захапва дулото на пистолета, а осиротялото семейство - майка и син, са принудени да живеят в клетката на гараж.

Вдовицата набързо забравя отишлия в отвъдното съпруг и намира щастието си във втория брак с Вълко, съперник на мъжа й от студентските години. Новото семейство заживява истински щастлив живот.

Третият разказ от автора, на който спирам вниманието си, е „Чехлите от татко”. Макар непремерени, макар да ни е студено в тях, хубаво е да поносим купените от бащите ни чехли, че да усетим топлата грижа на родителите в добри и лоши дни.

Днес повече от необходима е слънчевата книга с красив хепиенд на разказите, която внася оптимизъм в деня ни.

Защото бруталността, насилието във всичките му форми, наркоманията, мрачните картини на бандитизма, жестоката агресия сред подрастващото поколение, обезличиха живота, обезсмислят го.

Над моралната разруха на обществото и черната статистика на деня, писателят Иван Георгиев въздига светлото изначало на доброто, че дано победи ширналото се зло.

Всеки творец носи в себе си демоничен дух на сътворяването на определено ниво. Този дух при Иван Георгиев е светъл и на добро равнище.

Авторът на споменатите разкази уверено е намерил своето призвание. Той е талантлив и оригинален в белетристиката и тепърва ще разгръща възможностите си на писател с голямо перо.