Иван Радоев

Аз те чакам, моя любов!
Знам, че си тръгнала вече.
От далечни скални рисунки,
от непрекъснато спъване в разбити доверия,
с изранени нозе
вървиш.

От дълго протягане ръцете
ти падат отсечени
в моите песни.
Очите ти слепи
през плътни обиди
се взират.

Косите ти с тежки падения
падат по твоята гръд,
изсушена от варварски ласки.

Студено ли ти е, любов?
Нищо!
Ела!

Вчера целият свят отпътува
да си купува книжни цветя.
Аз съм дъждът, който остана да чака.
Ще духам с топли капки
върху твоята ледена мъка,
докато останалите се върнат.

После можеш да си отидеш от мене,
понеже аз съм твърде естествен,
за да бъда обичан.

1964 г.