Димитър Златев

В късната есен след Димитровден майстор Паскал се беше настанил с помощниците си в наетата гюмюрджинска одая. От младини беше тръгнал с аршин и ножици на гурбетчилък.

Беше видял и добро, и лошо, ала вече си беше спечелил в този край име на баштерзия. Умееше той и точна мярка да вземе, и да изпипа дрехата, и кабадайлийски салтанат да й предаде, изкусно украсявайки я с гайтани и сърма.

Момите, облечени от него, изглеждаха дваж по-стройни, момците - триж по-юначни. Затова го търсеха хората - и богати турци, и търговци, и по-прости овчари.

Топовете аба, дето докарваше с мулетата си от село, беше здрава и добре изваляна, та когато мющерията прекарваше ръка по нея, не му се свидеше да бръкне по-дълбоко в кесията си.

Държеше той и на помощниците си - водеше със себе си трима „опечени” калфи и четирима чираци, роднински момчета. Залягаха всички в работата си не само заради добрата плата, а и защото знаеха, че гурбетчийският хляб на овчари и рибари беше доста по-корав от шивашкия. Строг беше майсторът, но беше сговорчив, знаеше как да иска от тях и как с добра дума да ги котка.

Бързо събраха поръчки за два месеца напред. Но ето че един ден, в навечерието на Коледа, влезе богат кехая от околните села. Майсторът и хората му станаха на крака да го посрещнат.

Достолепният тракиец поздрави почтително и след като размениха по няколко думи за наближаващите празници и го почерпиха с кафе от насрещното кафене, той разкри какво го води:

- Майстор Паскале, наплоди Господ дома ми с многобройна и хубава челяд, пък сега голямо драго ми се задава. Мине ли Великден, до Спасовден двойна сватба ще вдигна за двамата ми близнака. Дай да се одумаме кому какви премени ще шиеш. От край време меракът по хубавкото ми е легнал на сърцето, а остана ли аз доволен, ще си доволен и ти.

Усмихна се майсторът, зарадваха се и хората му. Голяма беше поръчката, много залягане предстоеше, но напролет щяха да се върнат у дома с голяма печалба. Затова сега, седнали кръстомноги на широките миндери, всеки сръчно бодеше с иглата, а в приказките бяха по-пестеливи.

Строг беше майстор Паскал, но човещината му беше позната и сред своите, и сред тукашните люде. Ако не винаги можеше с пара да те подкрепи, на умен съвет и на блага дума не се скъпеше.

Веднъж, преди три години, тъкмо бяха разстлали месалите да пладнуват и чираците още не бяха подвили крак край по-възрастните, вратата се отвори и влезе непознат човек.

Той поздрави някак смутено, като разбра, че иде ненавреме, но огледа всички, за да съобрази към кого да се обърне. Майсторът си пролича и по мястото, и по зрелия си вид.

- Майстор Паско ми рекоха да търся. Ти ли си, стрико?- попита той на тракийското си наречие.

- Аз съм, чоджум, сядай! - и приседна да разчупи хляба. Междувременно той огледа влезлия и не му убягна неговия занемарен вид - прокъсаните потури, излинелия пояс и окърпената долама. Но и под тях си личеше непохабена младост и сила. - Сядай, рекох, не си ни душманин.

Непознатият, схванал проучващия поглед на майстора, още повече се смути:

- Аз няма да седна, даже май ще е по-добре да се разходя по чаршията, па да дойда след час.

- Абе ти от дума не разбираш ли! - вече по-остро додаде майсторът. - Да не си по-голям от хляба ни, та се правиш на важен. Щом си ни сварил на ядене, ще споделиш с нас каквото Бог дал! - и му подаде комат с парче сирене.

Непознатият се отпусна на колене, па като видя, че другите се прекръстиха и започнаха, пресрами се и той. Хранеха се мълчаливо, съзнавайки, че и храненето е работа, която не ще помайване. Когато майсторът привърши, събра в шепа трохите от застланата кърпица, сложи и тях в устата и пак се прекръсти.

- Е, казвай , момче, какво те води при мене?

- Аз, майсторе, какво да ти кажа. Каяфетът говори повече от думите ми… Премеждие имах с турската власт. Наскоро ме пуснаха от зандана в Солун. Ходя да търся работа…

- Тая „работа”, дето я търсиш - подигравателно прекъсна Вергил, главния калфа - пак ще те вкара в затвора. Знам ги аз тия, дето от хапуза излизат…

Младият мъж се изчерви, мигновен гняв премина през лицето му, но се овладя и подхвърли към него:

- Така думаш, аргатлик, защото не си имал вземане-даване с турските чифликчии и кадии. - Той изгледа презрително калфата и пак премести поглед към майстора. - Близо година лежах в зандана, но има Господ и той всичко вижда. Стана един грабеж и кадията разбра, че напразно съм набеден, та ме освободи. Обикалям сега да търся работата, па се отбих при тебе с една молба… Пари за нови дрехи нямам, ама ако може твоите чирачета да ме позакърпят, че ме е срам да вървя тъй из града.

Майсторът го слушаше мълчаливо, без да се издава какъв ще бъде отговорът, ама и той бе подразнен от намесата на Вергил. Такъв си беше калфата - и заядлив, и завистлив…

Странникът привърши обясненията си и вече очакваше да му откажат, когато сайбията на шивачницата бавно рече:

- Виждам аз, че си препатил, па и сред зима трудно се работа намира. Ама щом те е срам парцалив да ходиш, значи, че и затворът не те е похабил нацяло. То и ние не сме айляк, работата ни е притиснала, ама да видим какво може да се направи. Настасе, - обърна се той към единия от чираците, - я с Щерко оправете човека. То и дрипите му нови няма да станат, ама барем да не се срами пред людете.

Той се оттегли на мястото си край ниския прозорец и започна да крои нещо.

Непознатият се поразсъблече, но от това му стана още по-неловко. Двамата чирака се заеха сръчно с кърпежа, но любопитството им не ги оставяше на мира и току го подпитваха за патилата му.

Само главният калфа недоверчиво го поглеждаше и мърмореше недоволно така, че всички да го чуят: „Толкова работа ни чака, пък ние сме седнали пройдохите да кърпим…” Момъкът го чуваше и оголените му яки ръце възбудено потръпваха , но преценяваше, че е по-добре да замълчи. Разбираше той, че затворът още дълго ще хвърля сянка на името му.

След час-два чираците привършиха. Непознатият се изправи, сега като че ли по-висок и уверен. Забърка в джоба си и рече:

- Сполай ти, майсторе, че не ме върна. Аз имам тука четири гроша, ще стигнат ли да си платя масрафа?

Паскал задържа ножицата в плата и, погледнал го през рамо отвърна:

- Аз с твоите четири гроша по-богат няма да стана, пък ти ще изкараш с тях още някой ден. Върви си поживо-поздраво, па когато забогатееш, ще ми се разплатиш. - И се засмя добродушно.

Засмяха се и другите шивачи на последните му думи. - Има да чака майсторът от умрял хабер! - Странникът също се усмихна затрогнат, поблагодари още веднъж-дваж и заднишком се насочи към вратата. В последната минута погледът му се кръстоса с погледа на Вергил и от това сякаш искри прехвърчаха…

Този случай вече почти беше забравен. Само понякога Вергил, искайки тънко да вземе на подбив майстора, в най-усилената работа подхвърляше: „Ей, няма ли да се изтърси някой скитник да го позакърпим?… Може да падне някой грош…” - И се усмихваше ехидно.

Майсторът се правеше, че не го е чул, а другите гузно се споглеждаха заради приказките му. Не го долюбваха те заради неговата заядливост, а понякога си мислеха: „Да не дава Господ един ден той да ни стане баш-майстор…”

Зимните дни бързо се изнизваха - късно се съмваше, рано се мръкваше. Терзиите се опитваха на газени лампи да наваксват, но от това очите им още по-бързо се уморяваха.

Един ден майстор Паско на два пъти се стресна. Като шареше със сърма една синя салтамарка, на два пъти се убоде. Това взе да се повтаря и през следващите дни, та го хвърли в смут. Ръката му ли взе да трепва или пред погледа му взе да се мержелее?

Когато денят порасна и трябваше още повече да се бърза с поръчките, убожданията зачестиха. Той негласно взе да прехвърля шаренето на баш-калфата, но оня веднъж забеляза кървавото петно върху сърмената плетеница, та не пропусна да го ухапе:

- А-а, майсторе, да се убоде чирак, разбирам, ама ти да го сториш… рано ти е още… Догодина кой ще ни поведе на гурбет?

Преглътна майсторът змийското жилване, но му добалня на душата. Знаеше, че шивачите рано губят острото си зрение, ама още на петдесет да му се спусне перде, това вече е нещастие.

Затаи той по мъжки тревогата си и продължаваше да поддържа реда и работата, като че нищо не се е случило.

Отмина Великден, похапнаха и гергьовско печено агне, па се застягаха за път. Доволни бяха Узун кехая и другите мющерии, доволни бяха и терзиите.

Друга година чираците си тръгваха с по 4-5 лири, а калфите - с по 20. Тази година майстор Паскал наброи по 8 златни лири на чираците и по 30 - на калфите; даже на Вергил притури още 2 отгоре.

Само майсторът беше нещо умислен, та хората му се чудеха от какво ли е недоволен. Натовариха мулетата, преметнаха дисагите с подаръци за близки и за годеници. От време на време опипваха и в поясите - да се уверят, че припечеленото с толкова труд си е на мястото.

Не тръгваха със завръщащите се в планината стада, защото те по-бавно се придвижваха. По пътя се застигнаха с тайфи рибари и други терзии, та групата им набъбна.

Наближаваха Алем тарла, дето най-често ставаха разбойнически нападения, но броят на пътниците им даваше кураж.

Замръкнаха на поляна край дерето, разтовариха мулетата, наляха прясна вода. Приказките край огъня бяха оживени - всеки искаше да сподели нещо свое, пък и приближаването към родния край повдигаше настроението.

Към полунощ дъбовата жар взе да побелява, сънят надви на приказките…

Преди разсъмване , в най-сладкия сън, ги стресна тропот на копита , в тъмното изреваха страшни гласове: „Дур!”, „Давранма!”, „Не мърдай!”

Пътниците се опитаха да скочат, но десетина конника ги бяха обградили с насочени пушки и пищови. Един от нападателите хвърли сух наръч, та огънят лумна; друг разстла в светлината му ямурлук. Главатарят на хаирсъзите изрева:

- Изтърсвайте всичко върху ямурлука - злато и сребро, сахатници и женски гиздила! Бързо, додето преброя до десет, после ще стреляме…

Уплашените пътници заизсипваха пари и накити, тежко тупваха кесии, прозвъняваха женски украшения.

Този звънтеж се преплиташе с бавното броене на баш-хаирсъзина, от което ужасът все по нарастваше.

Някакъв калфа се помайваше, но бич изсвистя през лицето му, оставяйки кървава диря. Чираче се опита да пропълзи между конете, но писъкът му заглъхна под копитата им…

Някой метна нов наръч сухи вършини и в светлината на огъня главатарят взе поредом да оглежда пребледнелите гурбетчии - не е ли скрил някой още нещо?

Ръката му - върху пищова в силяха - подсказваше какво щеше да се случи на оня, който не беше се покорил.

На майстор Паскал му влезе в очи видът на разбойника: беше млад и силен, с високи чизми, със салтамарка, богато обшита със сърма. За миг нещо познато му се стори, но майсторът го отмина недоверчиво…

Когато главатарят спря пред него, неочаквана усмивка смекчи суровия му израз:

- Ха, майстор Паско, ти ли си това? Брей, какъв зулум щяхме да сторим! Стани, майсторе, стани, от мене няма защо да се плашиш. Няма да забравя аз, че от твоя хляб съм ял…

Нещо пак прещрака в ума на майстора и той позна в дръзкия разбойник оня странник, дето се срамуваше да сподели трапезата му.

“Бу дюня бойледър!” - спомни си той приказката на стари турци - „Така е устроен светът.” Едни се качват, други - слизат… Вече не за ограбените лири се притесняваше, а за угасващите си очи.

- Брей, майсторе! Помниш ли какво ми рече тогава: „Ти да не си по-голям от хляба ми!” Ами сетне за четирите гроша? Разгеле, сега дойде сгода да се разплатим. Дигай своите хора и елате след мене!

Той се възкачи на малката могилка и застана пред нещо завито. Сетне изгледа хората от тайфата на майстора, които се наредиха три-четири крачки по-надолу.

Задържа очи върху Вергил и гняв от стара обида го прониза. Този беше му подхвърлил, че щом си бил в затвора, не ти е чиста работата. Да видим сега колко пари струваш…

Разбойникът разви загърнатия ямурлук и незабелязано за терзиите хвърли нещо върху купа. Пред очите на гурбетчиите мътно проблесна ограбеното. И мъчно им стана за големия зарар, и нов страх ги прониза, че още има да патят.

- Е, майсторе, дойде време да се разплатим. Кьорав да ходи, който забрави направената му добрина! Разгледайте добре струпаното тука и всеки да си вземе своето. Но само своето!

Терзиите въздъхнаха - не бяха очаквали такъв обрат.

Майстор Паскал пръв се наведе и вдигна дълъг възтежък кемер. След него се изредиха калфите и чираците и всеки си взе онова, което преди час бе оставил, за да спаси живота си.

Само Вергил нещо се помайваше - погледа му беше приковала тежка божегробска броеница от презморски кехлибар. Ей такъв салтанат ще му трябва, когато догодина замести майстора! Пък и никой няма да узнае, че не той я е пуснал в ямурлука…

Припламнали листа хвърлиха отблясък върху едрите зърна и това надделя в колебанието му. Той се наведе още веднъж с протегната ръка към броеницата…

Челиченият ханджар на главатаря като светкавица блесна и ройна купчината пари.

Отрязаните пръсти на калфата с кръвта си удавиха медения отблясък на кехлибара.

- Ах, гадино проклета, лакомията ще те погуби тебе! - изрева разбойникът, ритна Вергил в гърдите и го повали в ниското. - Душата ти и червива и червеят ще те дояде… По конете! - изкомандва той.

Един от хората му пресипа купа от ямурлука в кожени дисаги и ги метна връз коня му. Чу се изсвирване, изплющяха бичове, прах и дребни камъни се разхвърчаха изпод копитата…

Само ограбените гурбетчии останаха ошашавени сред поляната. Те още не можеха докрай да проумеят защо главатарят беше върнал ограбеното на майстор Паскал и на неговите терзии.

——————-

мющерия (тур.) - купувач, клиент
золум (тур.) - пакост, насилие