Едно пътуване, което ни припомни колко велика е била България

Нина Кръстева-Дудова

Не знам дали месец март е най-подходящото време за пътуване до Пирот, но е само на 86 км от София и какво толкова има да му се мисли. Е, вярно, че прехвърча сняг и приближавайки Калотина все по-гъсто танцуват снежинките, а земята вече е побеляла.

На пропусквателния пункт е учудващо спокойно. Пред нас има само една лека кола и бързичко се придвижваме към митницата на Република Сърбия.

Тяхната контрола удря по един печат в задграничните ни паспорти и ни пожелава добър път. По-бързо преминаване на граница не ми се е случвало.

Минаваме край сръбския Димитровград (Цариброд), снежинките лека-полека се изгубват и няма помен от зимата. Забелязваме табела за манастир и съпругът ми свива в ляво към село Суково.

Не мога да повярвам, че сме пред манастира, щото нашите свети обители за оградени с високи зидове, каквито тук не виждам.

Голяма старинна църква се извисява на склона, а няколкото добре поддържани, в нашия възрожденски стил с бели стени и тъмни греди и рамки на прозорците жилищни постройки, са разхвърляни на разстояние една от друга встрани от църквата.

А най-отпред в ниското има кръгла морава със столетно дърво по средата и тежка камбана провесена от клоните му.

От някъде излезе мъж и ни поведе към църковния магазин, за да си купим свещи, направени от чист пчелен восък. Е, купихме си и голяма красива икона на моя патрон - св. Николай Чудотворец и благоуханно миро.

Влизаме в голямото преддверие на църквата Успение Богородично, за да видим красивите старинни стенописи, изрисувани през 1869 година от Васил Попхристов от Самоков, за което свидетелства зографския надпис при входа.

Според вградените строителни надписи църквата е построена от майсторите Минчо и Гога, започната в 1857 и завършена в 1858 година. Тя е кръстокуполна, триконхална.

Според легенда, сегашната църква е издигната от Сали бей от Пирот върху основите на стара църква в знак на благодарност за оздравяването на сина си Емин. Градежът е сив камък, зидан на вар. В средата на покрива се издига малък купол с висок осемстенен тамбур.

Най-забележителна е фреската на Св. Богоридица-Утешителка, изобразена с ангелски крила. Източната стена на входа на храма е изписана със забележителната голяма сцена “Битката между доброто и злото.”

Фреските на храма са с жизнерадостен колорит. Заедно с обичайните канонични образи присъства ликът на дявола, а св. Христофор е изобразен с кучешка глава, нарисуван като песоглав (кинокефал) светец. Интересен е и притвора със сцени от Стария завет и различни, рядко срещани мотиви.

Големият иконостас е създаден през 1859 г., видно от ктиторски запис върху иконата на Богородица. Иконите са рисувани във възрожденски бароков стил, украсени с дърворезби.

В манастира се съхраняват известните с целебната си сила чудотворни мощи (черепа) на пастира Вельо, който сънува св. Богородица, която му казва, че на това място трябва да бъде съграден манастир.

Датата на изграждането на манастира и ктиторите му не са известни. От малкото запазени сведения се знае, че е разрушаван няколко пъти, но са запазени някои ценни икони и по-големи и значими стари книги. Оцелял опис от 1912 г. показва, че ризницата му е била доста богата.

Според доклад на царибродския архиерейски наместник от януари 1942 г., по времето когато Западните покрайнини са върнати на България, манастирът се управлява от руския монах архимандрит Варнава, не притежава много имоти, но има хубава овощна градина от 30 декара и лозе.

По това време, след 22 години сръбско управление, манастирът бил изпаднал в затруднено икономическо състояние.

Нартексът на манастирската църква е обновен в 1947 годна, а самата църква е реконструирана цялостно в 1974 година. При реконструкцията са открити много находки, които днес са изнесени в Музея на Понишавието в Пирот. От 1968 година манастирът е под закрилата на държавата.

Палим свещите, пожелаваме си здраве и любов, разглеждаме с възхита стенописите и си представяме колко още по-красива ще стане църквата след ремонта й. В момента се градят укрепващи стени в задната й част, реставрира се лицевата й страна.

Трима мъже са излезли пред една от къщите и ни изпращат с благословия. Не се връщаме по обратния път, а продължаваме на юг към планината.

Възрастен мъж по шосето ни казва, че на десетина км има друг манастир и решаваме да го посетим. Пак завиваме вляво според указателната табелка, минаваме мост и се озоваваме в село или по-скоро махала.

Движим се все напред и нагоре, минавайки край ограда с черни камъни, обрасли в тлъст слой зелен мъх. А клоните на дърветата са обвити със сив лишей.

И колкото по-нагоре в планинската пазва се катерим с колата, толкова по-гъсто са обрасли с лишеи дърветата, сякаш са нацъфтели.

Пътят е толкова тесен, че има място само за една кола, а коловозите са толкова дълбоки, че камъните застъргват по дъното на автомобила и се налага да се върнем на заден ход.

Понеже имам слабост към камъни, спираме пред една стара изоставена къща, която силно ме впечатлява. Съпругът ми с нежелание вкарва в багажника един голям, черен и силно зеленясал с мъх камък, а аз надничам през счупените прозорци на къщата.

Ха! Някога тук се е помещавало селското училище! Стаята малка, в нея също малки - два дървени чина. На тях сигурно са седели и са се учели на четмо и писмо съвсем малки дечица. (Това ми припомни, че когато аз бях в първи клас, а това е било през 1959 година в град Русе, също имаше дървени чинове, много неудобни за един първолак, от които постоянно ме болеше гърба.)

В съседната стая пък, през счупеното, мръсно стъкло се виждаше стелаж с течения на вестници. На една от подвързиите пишеше: „1957, Борба”. Не знам защо, но ми се прииска да знам историята на това забравено, полуразрушено вече училище. И защо ме изпълни умиление?

Продължаваме към Пирот, че да не закъснеем за съботния им Велики пазар.

Пирот е равнинен град, разположен на 367 м надморска височина. За първи път за него се споменава през 2-ри век, когато на мястото на днешния град е изградена римската станция Turres.

През 9-ти век районът е включен в българската държава до падането й под византийско и османско владичество. През 15-ти век, след падането на Търновското царство, за кратко е отбелязано сръбско проникване в тази част на Понишавието.

В близост до града са запазени образци на средновековната българска архитектура - църквата „Света Петка” (13 век) и други.

През 15-17 век Пирот (на турски: Шехиркьой) е център на вилает. Името означава “селище с кула” и е пряк превод на българското Пирот, което произлиза от Пиргот - кулата.

В 16-17 век още са личали останки от кули край града. През 1862 година в Пирот е основана първата българска земеделска взаимоспомагателна каса.

По време на Възраждането градът е един от центровете на българската църковно-просветна борба. При основаването на Българската екзархия градът е център на Нишавската епархия, която включва каазите Пирот и Трън.

През декември 1877 година, по време на Руско-турската война, Пирот е окупиран от сръбски войски. Въпреки клаузите на Санстефанския договор, според който Пирот е включен в състава на Българското княжество, сръбските войски остават в града, което довежда до конфликт с местните българи.

От 1878 година Пирот е предаден на Сърбия. Значителна част от населението му се изселва в съседния останал в България Цариброд.

След разгрома на Югославия от Германия през април 1941 година, градът е предаден за администриране на България, но не и днес.

Озоваваме се на малък площад в центъра на Пирот. Местните хора са учтиви и ни упътват към известния голям пазар. Движим се по улица с двуетажни, стари и с нищо не впечатляващи къщи, като в запуснат провинциален град.

Е, тук-там, много рядко, като малки бижута се срещат и къщи със старинна архитектура и боядисани в смели модерни цветове.

Преминаваме през дълъг мост над река Нишава. Силно съм впечатлена, че реката има двойно корито. В първото, което е в средата на друго по-голямо, си тече доста бърза вода, а встрани и над него на доста голяма ширина, има още една каменна зидария, в случай, че реката придойде.

Мястото между двете зидарии е затревено и оформено като терен за плажуване и разходки. Колко приятно и практично?!

Вече сме от другата страна на моста и навлизаме в прословутия пиротски пазар. Съвсем на платното на улицата, пред тротоарите, на самата земя са наслагани всевъзможни хранителни продукти в неголеми количества.

Този пазар няма нищо общо със сергиите на софийските пазари, прекупвачите и сърдитите им физиономии, както и стремежът им да ти продадат най-скапаната си стока.

Всичко е изложено на максимален показ, а продавачите са самите производители. Те са посадили зеленчука или плода, те са отгледали животните и са ги обработили като за себе си, но ги продават защото или са им малко в повече, или защото финансите не им достигат.

Тук видях истински кромид лук и бял фасул, ябълки и тикви, напращели от сладост, картофи и праз лук, кокоши яйца в различни цветове (дори зеленикави), туршийки и лютиви чушки, затворени в пластмасови бутилки от безалкохолно, домашно сирене и кашкавал, ракийка, вълнени чорапи, терлици и шушони, земеделски сечива…

И всичко това можеш да си го купиш на достъпни цени. Яйцата, например, са 7-8 динара. При курс 60 сръбски динара за 1 български лев. Впечатляващото е, че най-често срещахме обменни бюра - „менячница”.

Купуваме си малко домашно сирене, туршия лютиви чушки за съпруга ми и погача от пекарна, каквито в града има твърде много. В тях се продават различни видове хляб и тестени закуски.

Видях и месарница, в която в хладилната витрина беше наредено прясно месо, а над витрината бяха сложени много тави с различни видове изпечено месо.

Голяма атракция е мекицата на метър. Така я наричат. Нашите мекици са големи около 15-тина сантиметра, а тези тук са по-дълги от две педи.

Пред едно малко прозорче имаше опашка за мекици, на която се наредихме и ние. Продавачът, облечен в оранжево, питаше всеки с какво иска мекицата, поръсваше я с пудра захар или с течен шоколад, виртуозно я увиваше в хартия и с усмивка я подаваше на вторачилия се клиент.

Не можах да устоя на уханието на прясно изпържена, още гореща мекица и я загризах веднага щом ми я подадоха. Мекиците на баба - мил спомен от далечното детство!

Разхождаме се из града по дълга централна улица с двуетажни безлични къщи. В края й виждаме двама възрастни мъже и съвсем несъобразително съпругът ми ги пита къде се намира старинната българска крепост.

Намесвам се, като питам за Калето и те веднага ни упътват, но можехме да си „купим боя”, ако бяха по-млади. Братята сърби са националисти и знаят, че Калето си е тяхно.

Тръгваме на изток и в края на дългата улица спираме пред старинната крепост, издигната на хълм, оградена от водите на река Бистрица, приток на голямата река Нишава.

През ХIV в. Пиротския район бил в границите на българската държава.

Съхранената и днес крепост “Момчилов град” е средновековен замък, наричан още Калето. Местна легенда го свързва с българския войвода Момчил юнак, станал по-късно независим български владетел в Беломорието и Родопите.

Впечатляващи са трите пояса яки каменни стени, личи как многократно са преправяни през вековете. Укрепленията са иззидани от ломени камъни, споени с хоросан. Използвани са доста детайли от антични селища, намиращи се в околността на Пирот.

Дебелината на стените е до 2,4 м, като на места са запазени зъберите и височината достига 11 м. Замъкът се пази от четири правоъгълни кули, разположени по посоките на света.

За по-добра защита пред стените е направен зидан канал с широчина 5-6 м, захранван от водите на Бистрица.

С гордост се снимахме край каменните кули и зидове на крепостта, представяхме си какви битки са водени през тесните отвори за отбрана, а аз не устоях на изкушението и си взех за вкъщи един не малък камък от разрушения зид. Нали крепостта е била българска?!

Добре, че на границата не отвориха багажника на колата - не знам как щяха да реагират митничарите на двата камъка. Но пък на нашия пункт ни спря Контрол по храните. Забранен бил вносът на тестени, месни и млечни продукти от Сърбия, защото те си нямали контрол по храните.

Такава била разпоредбата на Евросъюза. Ние си признахме за сиренето, че и кило кашкавал си купихме от специализиран магазин, и казахме, че никой не ни е предупредил, но вече ще знаем, че нямаме право нищичко хранително да си купуваме и пренасяме в България.

Вече изядохме сиренето, което се оказа много истинско. Изядохме и вкусните сладкиши, купени от малка, мижава сладкарничка, в която имаше сладкиши, познати от детството ми и предложени ни с усмивка от мила продавачка. И въпреки липсата на контрол по храните, не се оплакваме от стомашни болки и неразположения.

Я да ходим до магазин „Метро” или до „Лидъл” да си напазаруваме, че там със сигурност има контрол по храните.

А следващия път, когато отидем в Пирот, освен на Велики пазар, ще отидем да разгледаме производството на прословутите пиротски килими и музея на Понишавието с етнографския комплекс.

Ще отскочим и до Звоничка Баня, известна с лековитата си вода - курортно място, познато в цяла Сърбия със своята красота.

14 март 2015 г.