с писателя Гавраил Узунов разговаря Георги Гривнев

Гавраил Узунов /1906-1994/ е роден в село Пещера, Смолянска община. Завършил е медицина в Италия и Франция. Автор на художествената летопис „Потомци”.  Гавраил Узунов написа и втора част, която още не е издадена. Втората част на „Потомци” се съхранява в Държавен архив - Смолян. Надеждата е да се намерят спомоществователи, за да се отпечата и така да стигне до читателите.

„Книгата на Гавраил Узунов, богата със сюжета и с епичната си обхватност, ни завладява със своята топла простота, бликнала непринудено от сърцето на автора, отдадено изцяло на мечти и дела за народа, за Родопите с нейните величави съдби и величия.” - Георги Константинов.

„…Планината разкриваше дивната си хубост на своите верни чеда - тя ги бе научила да обичат всеотдайно и да се борят юнашки, когато изпаднат в беда. Където и да погледнеха- все гори, все хубост… От една страна букови и борови, а от друга високи елови гори обграждат поляните, всред които се бяха настанили десетте дружини. А високо над баири и скатове, Кралюв камък, потънал в лунната светлина, ту се навъсваше, ту засветваше в ликуващо сияние, като слушаше разположените в неговото подножие войводи.” /откъс от „Потомци”/

- Другарю Узунов, бихте ли разказали предисторията на книгата „Потомци”?

- Радвам се, че започваме разговора  с този въпрос; той ми е любим. Началото? Все пак то трябва да е някъде в далечното мое минало… Още като ученик в гимназията в Райково и Казанлък аз обичах литературата.

А през двегодишното ми учителствуване в родното си село Пещера имах възможност да се запозная по-отблизо и с родопските книжовници: Попконстантинов, Шишков, Дечев, Вранчев, Попратилов, Ан. Примовски и др.

Но случи се така, че аз трябваше да следвам медицина в чужбина - Франция и Италия, - където почувствувах повече от всякога какво е за мене Родината и какво Роден край. Родопите, аз тъжах по тях.

През това време дори аз вече бях печатал някои по-малки разкази, дори и стихове с подобна тематика. И може би още тогава у мене се появи макар и смътно бледата идея за създаване на творба от по-голям мащаб.

Но за по-голяма творба тогава аз нямах нито сили, нито време, нито още необходимите познания.

Искаше ми се да напиша творба за живота, страданията и борбите на това упорито българско население, което от векове живее в моя роден край. Но както казах, тогава нямах възможност.

Увлечението ми в професионалния и обществено-политическия живот по-късно също не ми позволяваха да се съсредоточа върху разработката.

Въпреки всичко, идеята не ме напущаше никога и продължаваше да зрее в мен. С течение на времето желанието да пиша ставаше все повече и повече непреодолимо.

Искаше ми се да възкреся онези люде от царството на сенките в миналото, с чийто страдалчески подвиг е свързан с хиляди невидими нишки животът на много поколения в Родопа планина.

И колкото повече мислех, толкова повече тази идея ме обхващаше като с невидими пипала от всички страни и ме държеше в плен.

През този дълъг период обаче аз бях проучил всичко писано и неписано относно историографията на родопското население.

Защото исках книгата, която ще напиша, да е не само художествен разказ за било и небило, но достоверен, исторически правдива летопис.

Такава е предисторията на „Потомци”. Така започна създаването на този първи том от трилогията „Потомци”, който излезе от печат през януари 1969 г., а е завършен и вторият том вече.

- Можете ли да си спомните случка от детството, която обграждате с особено умиление?

- Да се изкачат две дванадесетгодишни деца нощем, при лунна светлина, на връх Кайнадина бе недопустимо дори и за възрастни, а още повече деца в ония времена.

Това бяха много силни преживявания, които оставиха дълбоки следи в моето съзнание.

По-късно аз отново преживявах случилото се. От връх Кайнадина моят герой Добрин /Горан/ от „Потомци” за последен път оглежда планината и околните села, преди да поеме отново пътя на борбата.

- Според Вас има ли интуиция в художественото творчество?

- Не бива да се отрича съществуванието на интуиция в творчеството въобще. Разбира се, тук трябва да се има предвид един широк кръг от предпоставки и условия при създаването на едно литературно произведение.

Има мигове, в които се ражда една идея, моменти на определено емоционално възприемане на действителността, светоусещане и нагласа за творчество.

Има време, в което идеята се реализира, когато е необходим труд в изграждането на образите и детайлите.

- С какви черти свързвате образа на Вашата майка?

- Още като ученик в началното училище, в читанката ни имаше един такъв разказ, който предавам със свои думи.

Едно дете се изгубило и плачейки, търси майка си.

- Коя е майка ти? - питат го минаващите хора.

- Тя е най-добрата от всички - отговаря детето.

А има и друга поговорка, която гласи: „Любе обича до раздяла, сестра до гроб, а майка и в гроб.”

Що се отнася до моята майка, без да преувеличавам, мисля, че тя стоеше по-високо и от цитираните току-що сентенции. През целия си живот тя не бе се скарвала с нито един човек; факт, който се знае от всички, които я познаваха. И аз много пъти съм се питал  как тя постигаше това? Вродена ли бе у нея тази доброта?

Този образ именно на майка ми се е врязал дълбоко в моето съзнание. И съм въплътил нейния образ във втория том на „Потомци”.

- Какво мислите за риска като проява на характера на човека?

- Разумният риск е винаги достоен за уважение. Още повече той е необходим в творчеството. Той показва душевно богатство и широта на твореца, изразява неговата сила и смелост.

А както знаем, смелите са тези, които движат света, тези, които с цената на риска да не бъдат признати, са сътворили историята, създавали са гениални литературни произведения, обогатявали са съкровищницата на човечеството във всички нейни сфери.

- Кои книги бихте си взели за дълъг път?

- Трудно е човек да вземе със себе си за дълъг път всички любими книги, да общува с любимите си автори. А когато той наистина ги обича, би желал многократно да се връща и да ги препрочита, защото всеки път открива у тях нещо ново, вижда ги през други очи, преосмисля ги.

Човек на дълъг път трябва да носи в душата си духа на обич към Родината и родния си край. А общувайки със световната литература той става съпричастен с най-животрептящите проблеми на цялото човечество.

- Ако славата почука на Вашата порта, какво ще й кажете?

- Мисля, че думата „слава” е неподходяща за един творец. В случая трябва да говорим по-скоро за признание. Всеки творец се радва, когато е признат.

Аз също не мога да отрека, че признанието ме радва, когато то е резултат на творчески труд и е заслужено; то е едно малко тържество, трепет…

Защото считам, че най-важното е човек да бъде полезен на другите.

- Кое прощавате и кое не?

- През различните периоди на своя живот и спрямо различните хора човек се отнася по различен начин. Това зависи и от отношенията на хората към нас.

А човек е сложно и противоречиво същество. Затова не винаги с лека ръка бихме могли да кажем кое може да се прощава и кое не.

Струва ми се обаче, че подлостта - в широкия смисъл на тази дума - не бива да се прощава, защото тя би довела до големи злини както на отделния човек, така и на цялото общество.

- Дължите ли някому нещо? На себе си?

- Човекът и творецът се изграждат през целия живот.В своя живот не бих могъл да не избера друг път и други поприща на изява освен тези, които съм избрал като лекар и писател. Считам, че с тях най-много съм полезен на своя народ.

Ето защо дължа на себе си за формиране  чертите на своя характер. Доколкото човек общува с хората и особено с доброжелатели - близки и приятели - то той не може да не им е задължен. Приятелството в литературното творчество играе голяма роля.

- Какво е за Вас родното огнище?

- Както дървото не може без корен, така и човек, дори в космическата епоха, дори и в далечното бъдеще не би могъл да живее без родно огнище. За мене то е символ на най-святото и съкровеното. От него аз черпя живителни сокове за създаване на нови творби.

- Кажете едно изречение, моля, което се намира в първия кръг на вашата памет.

- Смисълът на човешкия живот е в съзиданието, а настоящето и бъдещето на човечеството си представям в непрекъснати творчески търсения във всички области на познанието за общо благо.