Стефка Тотева

Из „Прозорецът” (2018)

***
Влакът на голямата любов…
Той вече не е дом за двама,
свързани в една съдба.
Все по-мъничка ставам
в голямото си очакване
на южната гара от детството.
Там се роди и надеждата,
че и към мен ще тръгне някой…
Повярвах, че си ти.
И влакът ме отмина.

***

На Елена Диварова

Когато е любов,
и думите са музика,
и тя без тях звучи…
Когато е любов
и няма кой да изрази
и тялото, и светлината му… -
Когато е любов
и се извива в тебе огънят
на болката и радостта,
когато е любов,
а ти не знаеш още…

***
Тази улица е моя река -
с цветовете на дните ми.
Търкулната питка е детството,
от нея си чупя залъче -
да преживея до утре.
Тази улица е моя река,
по нея се смее баща ми,
детето ми идва към мене,
и всичките ми приятели…
Тази улица е моя река,
по нея тръгва мъжът,
когото обичам.
И реката е станала златна.

***
Угасва бавно светлината между нас
и думите не значат нищо.
Столовете са празни,
спектакълът е свършил.
Не е наука любовта.
Тя просто е животът ми.
Ти в него вече не присъстваш.

***
Не, няма цял ден да вали
и цял ден да ме следват лоши мисли….
Да виждам само смърт и да ме стяга мъка.
Ще се покаже слънцето - златисто камъче,
врабче подскочило високо,
и от небето светнало с око към мен,
ще трепне в моето сърце
с кураж и сила.

***
Не се прекланяй,
не, не се прекланяй!
Това ми завеща
и си отиде.
Завинаги.
Опитвам се да бъда силна,
и да се будя сутрин,
и все така да вярвам -
има някой,
ще дойде,
мъничко ще постои при мене…
Нали животът затова е даден кратък -
да стигне за едно гостуване.