Славчо Ангелов

(По случай 5 години от смъртта му)

През един ноемврийски ден на 1935 г. изгасна творческият пламък и спря да тупти неспокойното сърце на един културен български журналист и даровит писател-хуморист.

Наблюдателното око и строгото перо на Фома Фомич не отминаваха нито един обществен недъг, нито едно „байганьовско” проявление.

И затова, още приживе, един от приятелите му беше казал, че той е истинският наследник на Ал. Константинова.

Фома Фомич обаче беше тих и скромен творец. Неговата пряка чиновническа работа го заангажирваше доста. Но никой и нищо не в състояние да му попречи да използува свободното си време в полезни деяния.

И през това време, именно, се раждаха остроумните, духовити стихотворения и фейлетони на Томата, в които той умело подиграваше нередните, некрасивите неща в нашия политически и културен живот.

Струва ми се, че никога няма да забравя симпатичната фигура на този сърдечен човек и писател, с когото се бях запознал само една година преди ранната му смърт.

*
През 1934 г. бях нередовен прогимназиален учител в село Шишманово, Самоковско. Измежду колегията бяха и сестрата и зетят на Т. Измирлиев - Надежда и Стоян Иванови. Последният беше и директорът на училището.

В платежната ни заповед за м. май имаше някаква нередовност. Заплатите ни закъсняха. Решихме тогава учителите от пункта, да изпратим едного до София, за да изправи грешката.

Падна се ред на мен. Изпратиха ме с писмо до Соф. обл. сметна палата при Т. Измирлиев - тогава контрольор в палатата.

Отидох в София. Запознах се с Томата. Предадох му поръчката. Работата беше много лека и за това всичко се свърши бързо.

Оттогава го помня Фома Фомич, чиито писания отдавна вече знаех и с когото по-сетне станах добър приятел.

При тази ни първа среща ми направи силно впечатление неговата външност. Нисичък, набит човек. Облечен по вкус: с бял панталон, светло сако и, доколкото си спомням, артистично вързана вратовръзка.

*
Беше през пролетта на 1935 г. Скитах се „немил-недраг” из големия столичен град. Зачуден бях един ден, когато срещнах бившите си колеги - сестрата и зетят на Томата - семейство Иванови. Клетият Стоян - беше паднал тежко болен. Не можеше да пази равновесие. Заведохме го заедно с жена му в Александровската болница.

Там обаче, по формални причини, не го приеха тутакси. Затова го върнахме у дома им - в Красно село.

Спомням си как Томата долетя като стихия. Пита, разпитва… Той не ги беше виждал още. И затова искаше да разбере всичко с най-пълни подробности. След това тича горкият Тома по болници, по клиники. Ходи при какви ли не специалисти.

Но… уви! През лятото на същата година съвестният, кадърният български учител Стоян Иванов си отдъхна от хорските дребнавости и то веднъж завинаги. тогава, на опелото, което стана в църквата при гробищата (никога няма да забравя това) Томата беше изпаднал в страшна дълбока печал. Съжалих го.

Изгубил беше още един свой кръвен брат - поета Христо Смирненски. Днес той губеше един мил свой зет. Не предполагахме обаче, че само след три месеца и Томата ще изчезне, за да не го видим вече никога.

Два месеца след смъртта на Ст. Иванов бях пак в София. Почти всеки ден ходех при Фома Фомич. Искаше да ми услужи човекът. Щеше му се на всяка цена да ми помогне, за да мога да си намеря някаква работица.

В тия ми чести срещи с него видях в неговото лице един твърде сериозен и искрен човек. По това време той беше за мен като „спасителен остров”. Изслушваше ме, даваше ми наставления и ме окуражаваше.

Пратиха го след това по ревизия из провинцията. Няколко дни, след като се завърна, пак отидох при него. Изслуша ме пак. И понеже трябваше да се срещнем същия ден още веднъж, замоли ме това да стане преди обяд.

- Нещо съм зле, Славчо. затова ела още до обяд. Че след обед едва ли ще бъда на работа. Бях из провинцията, както знаеш, та съм позакъсал със здравето.

Наистина, от този ден след обед Т. Измирлиев не се яви вече на работа. Това беше последното ни виждане.

Заминах си и аз. Всеки петък обаче, с нетърпение очаквах да прочета в. „Щурец”, на който Томата беше постоянен сътрудник, та да видя дали е оздравял и дали пише нещо.

Интересното е обаче, че той продължаваше да изпълва най-редовно своите колони. По едно време даже помислих, че е напълно здрав, но не ми се обажда.

За голямо мое огорчение, съвсем неочаквано прочетох във вестниците за неговата безвременна смърт. Стана ми мъчно. Но… това беше вече факт.

*
Тъй българската хумористична литература и журналистика изгубиха един способен свой представител и труженик, който имаше всичките данни да се издигне като една изключителна творческа и културна личност.

Така му било писано…

Светла да му бъде паметта на покойния Фома Фомич, който достойно изпълни човешкия си дълг.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, 13.11.1940 г.