ТРИ РАЗКАЗА
ГЪЛЪБИТЕ НА АЛЕКСАНДРОВСКА
На българските медицински сестри
Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.
Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…
Срещах ги из двора на болницата - сами или в група по две-три, слаби, попрегърбени, сиви в избелелите си дрехи - с мрежичка с хляб и бурканче кисело мляко в ръка и бастунче в другата. Пенсионираните медицински сестри-самотници. Живееха в тесни като кафези стаи в таванските помещения на Александровска болница с обща за етажа тоалетна, без баня и пералня. Къпеха се и перяха в баните на клиниките от долните етажи. Никой не ги спираше. Дълги години бяха работили в същите клиники и ги познаваха.
Бяха настанени преди години с разрешение на ръководството на болницата. В началото населяваха целия подпокривен етаж. По време на следването ми останаха десетина. Когато след време се върнах от провинцията в София, броят им бе намалял. Освободените стаи използваха за складове, по-късно ремонтираха за лаборатории и кабинети.
Не им позволяваха да палят котлони и отоплителни печки заради противопожарната безопасност. Няколко тръби от парното стигаха до таваните на сградата и затопляха въздуха в коридора. В стаите радиатори нямаше. Понякога дежурните сестри им носеха останала от болните храна. В началото я отказваха, после я приемаха.
Събираха се на приказка на площадката в коридора пред мрежестата клетка на асансьора. Подпираха се на бастунчетата си или седяха на няколкото почернели стола, които старшата сестра на Хематологията им беше подарила. Повечето мълчаха - познаваха се отдавна, нямаше какво ново да си кажат. После се разотиваха в стаите си.
Някои имаха транзистори и пускаха музика. Другите слушаха музиката през стените - тиха, приглушена и поради това, още по-нежна. После заспиваха. И всяка сънуваше своите си сънища - едни светли, други тъмни…
Сутринта се оглеждаха отивайки към чешмата в края на коридора дали някоя не липсваше. Вземаха бастунчетата и мрежите с празните бурканчета и отиваха до сладкарницата срещу болницата да си купят мляко.
По етажите дежурните сестри, изнервени, недоспали, изморени, будеха болните и подготвяха стаите за сутрешна визитация на лекуващите лекари…
…Така си спомням пенсионираните медицински сестри, които живееха под покрива на болницата. Една по една отлетяха, като гълъби.
РОДИТЕЛИТЕ НА ИВАН…
Вървяха срещу мен забързани, приведени, състарени. Отиваха към гробището. Шестдесет и няколко годишни. Той - с дънки, яке и маратонки и фигура на мъж, който обича спорта. Тя - миловидна, с посребрена коса, сплетена на странична плитка и гердан от разноцветни камъни и широка гривна на ръката. Родителите на Иван. Отиваха да оставят цветя на гроба му. Не ме забелязаха. Не им се обадих. Спомних си…
Доведоха сина си за преглед преди десетина години - висок, мургав, двадесет и няколко годишен мъж. Страдаше от болестта на Бехтерев - гръбнакът му бе напълно неподвижен. След кратък поход в планината го заболели тазо-бедрените стави и се движеше с бастун. Докато го преглеждах, той и тя гледаха ту мен, ту него и мълчаха, за да не ме разсейват. Страданието му се отразяваше в очите им и се сменяше с притеснение, тревога, страх и мъничко надежда, когато погледнеха към мен. Казах им, че най-вероятно се касае за възпаление на тазо-бедрените стави и възможна травма на бедрените главички от натоварването в планината, че ще го приема в клиниката да го изясним. Тревогата в погледа им се сгъсти.
- Както решите, докторе - каза бащата.
Майката кимна с глава. Иван мълчеше.
Така се запознах със семейство А. от Пазарджик. И се започна епопеята с лечението на Иван. За съжаление се оказах прав - имаше възпаление на тазо-бедрените стави и смачкани бедрени главички. Насочих го към Ортопедията в Горна баня. Смениха едната става, след половин година - другата. Лекувахме го и от болестта на Бехтерев. Докато се местеше от болница в болница, тя бе неизменно с него. Той идваше да го види в празничните дни - през седмицата работеше на две места, за да покрие разходите по лечението и пребиваването в София. Приличаха ми на притеснени птици, които бдят над болното си пиле.
Иван се стабилизира, започна да се движи сам и надеждата отново заискри в очите им.
Той бе техник. Тя работеше в администрацията на театъра в Пазарджик. Той бе стегнат и строен мъж. Тя - нежна и миловидна, артистична.
Веднъж той сподели:
- Знаеш ли каква красива жена беше, докторе? Заведохме Иван на преглед, не знаехме каква е болестта му. Като излезе от кабинета на доктора, беше друг човек… И досега…
- И сега е красива - казах аз.
- Абе… - махна с ръка и замълча.
След това болестта притисна Иван, той престана да се движи, да се храни, разви хепатит, пиелонефрит, рак на пикочния мехур… Те бяха неизменно покрай него, напрегнати, тревожни, като птици, които кръжат над гнездото с болното им пиле. Надеждата отдавна бе изтляла в очите им. На мястото й тъмнееше отчаяние, мъка, болка. Все по-рядко ме търсеха - други болести връхлитаха сина им, накрая престанаха да ми се обаждат.
Един ден минах покрай дома им и видях некролога на Иван, залепен на входната врата на блока…
Срещнах го преди година - както преди с яке, дънки и маратонки, само малко по-изгърбен. Видимо се бе съвзел от загубата.
- Как сте? - попитах. Стана ми неудобно от тъпия въпрос, но трябваше да кажа нещо.
- А, добре сме - отговори той. - Иначе всеки ден сме там - кимна с глава към гробищата в края на града.
- Предполагам какво ви е. И по цял ден да стоите, и да спите на гроба му, няма да го върнете. Само държите раната отворена. Колкото по-рано се затвори, толкова по-добре. Казвам ти го като лекар и човек.
- Не можеш да не отидеш, докторе, нещо те човърка - посочи с длан гърдите си. - После не че ти олеква, но поне не те човърка. Пък и пенсионери, какво да правим по цял ден в къщи? - стисна ми ръката и отмина.
КОЛЕДЕН ПОДАРЪК
Спомням си я… Десетинагодишна, ниска, слаба, с уморени очи на дете без детство. Всеки ден идваше в клиниката да види майка си. Гледах ги от прозореца на кабинета си - седнали на пейката в двора, прегърнати, притихнали. Майката приглаждаше косата й и отново я притискаше към себе си. Тя оставаше два-три часа и си отиваше.
Освен ревматологични проблеми майката имаше и захарен диабет с увреждане на бъбреците, появил се след развода с мъжа й. Три пъти в седмицата провеждаше хемодиализа. Връщаше се още по-изпита, бледа, слаба, изтощена и се оглеждаше за дъщеря си. През тези дни двете не стояха на пейката, а в болничната стая - една до друга, все така притихнали. И двете тръпнеха - майката бе включена в списъка на чакащите донор за бъбречна трансплантация. Няколко пъти се обаждах на колегите в Александровска болница да ускорим процедурата. Нищо не можеше да се направи - чакаше се донор.
Един ден тя почука на вратата на кабинета ми и ме погледна с големите си, уморени очи. Поканих я да седне. Тя седна на ръба на стола и се загледа в земята. Чаках да каже за какво ме търси. Тя въздъхна, вдигна поглед и ме попита дали може да даде единия си бъбрек да го присадят на майка й. Казах, че родител може да дари бъбрек на дете, но не и обратното. Стискаше длани между коленете си и ме гледаше в очите. Погледът й бе тежък, изпитателен, напрегнат, втренчен. Аз се загледах настрани. Каза, че ще подпише всички документи, че дарява бъбрека си доброволно, че съзнава риска, че много иска да има майка, да я зарадва за Коледа, когато ще се уредят нещата… - гласът й потрепери. Потърси с очи моите. Очите й сега бяха тъжни и мъничко уплашени. Казах, че това не е възможно. Тя се поколеба дали да настоява или да си тръгне. После стана. Благодари за отделеното време, излезе от кабинета и се разплака. Чух хлиповете й през затворената врата - бавно заглъхваха в дъното на коридора.
