Лияна Фероли

Или как преминаващи по мостовете над „реките”, „потъваме” в синевата на глъбините

Душата ми винаги е носила ясно предчувствие за плана си, с който е дошла.Още от дете не исках да вървя по утъпканите пътеки, а по тези, които бяха в синхрон с моите духовни пориви, приемащи всичко и всеки, независимо от мненията на другите.

Така стигах и до разбирането, че  животът не е нито само благ, нито само  суров, не само мед или отрова, но най-вече възможност да изберем третата му субстнациалност - светостта. Че можем чрез избора си да еманираме в една съвсем друга, невидима  реалност - тази на и в Духа, да живеем и наяве, и приживе в нея.

И за това  да е достатъчно само да изберем Божия промисъл за нас, т.е. да приемем живота си такъв, какъвто е, воден от Водителя в нас. Независимо откъде и през какви трудности и изпитания минава.

Нещо повече - дори и на тях да гледаме като на нашия път, който ни води накъдето трябва. И сега вече, когато всичките ми сълзи се превърнаха в огледалца на Божия замисъл, съм по-спокйна, по-приемаща и жилото, и меда на живота. Готова за голямото сливане със Светлината.

Е, понякога, съвсем за кратко, обаче, и моят земен огън в кръвта ми пламва, най-вече от безсмислените и напълно ненужни спорове между умни  и мъдри хора, какъвто бе тези дни и случаят с острото и люто разделение в  творческите среди, породено от излизането на сп. „Южно утро”.

Но точно тогава, същият този случай ми изпрати за подкрепа и потвърждение на моите мирогледни убеждения срещата с поезията на един много уважаван от мен творец - Иван Енчев от Хасково.

Отдавна познавам неговата болезнено чувствителна, нежна и спаведлива душа, отразена като на длан в творчеството му. Но най-новата му стихосбирка „Отвесна есен” хем ме изстреля по отвеса на духа до небето, хем ме запокити надолу към мъката на дълбоките сърдечни корени.

Но и това не бе случайно. Та нали, колкото повече тези корени обширно се разклоняват, толкова повече и клоните и плодовете на дървото, тръгнало от тях, стигат по-надалече, за да се слеят с Дървото на Живота в райската градина.

Едно от „коренищата”  на поетичното дърво от „Отвесна есен” ме пренесе в голямата пустота и голямото бездушие, носещо се като тъмен, безсинурен облак по глобуса на земното кълбо. /”Глобус”/.

В него съзрях как от най-свидното ни кътче на този глобус кръвта ни изтича по посока Запад. Как „децата ни за своя хляб отиват толкова на Запад, че тръгнат ли към нас, ще се завръщат чак от Изток”. Как „потомци наши днес Родината ни смятат за чужбина”. Как с добра заплата не могат да изтрият и най-малката тъга.

После поетичният отвес на Иван-Енчевата есен ме центрира в разбирането за причините, довели до разделението между хората, между държавите, между религиите…  В разбирането, че „реката” на живота винаги е имала два бряга, два полюса, за да има еволюция, но и за да строим с прошка и красота мостове над тях.

Както и отново да вдигаме вече съборените в пропаст. Защото точно когато преминаваме по тях, Всевишният  ни разпознва и признава за свои чеда. /”Пълнолуние”/.

Така, вървейки все в тази будеща ума и сърцето поезия на Енчев посока, стигнах  и до неговото познаване, разбиране на природно-космическия закон, изразен с метафората му „потоп  го чака всеки ручей“. /”Река Марица”/.

Но не за да бъде заличен и изтрит от лицето на света, а да просветлее още повече с обединената сила на многото други ручейчета. Ето затова, не случайно, ние тичаме към своите скокливи поточета. За да се слеем после с реката на живота и с Океана на Бога.

И да разберем накрая, че да си обречен на това стичане и сливане, не е напразно, макар и да изглежда безжалостно. Че това, всъщност, е обричане на утро, на изгрев, на съмване, на сливане с глъбината-синева.

Защото тъкмо буйните ручеи захранват по-големите водоеми с дързостта на стръмнината, но и с отдаването й на другите. Защото във всяка вода се оглеждат пръските светлина и затова никой ручей не  умира, а когато се слива с Небесната синева, неговите сълзи отново изгряват като небесни звезди, каквито винаги са били. /”Небесна детелина”/.

И тъкмо тази отвесна линия на мислене и на разбиране накрая ни отвежда до убеждението в това, че заедно с трупането на суета, честолюбие и славолюбие, сме трупали тъга и бедност на духа.

До прозрението, че илюзиите  са ни подготвяли по-безболезнено да се разделим с ненаситата си, със заблудите си. Да достигнем по-бавно и по-готови до празнотата-лекота, с която сме дошли и пак с нея ще си  отлетим като балон, освободен от баласта на ненужните трофеи./”Вкаменена мида”/.

Довежда ни и до проницанието, че разстоянието от окото на залеза, /”Окото на залеза” е най-новият роман на Иван Енчев/, до окото на изгрева е просветлението, че вертикалата на есента, води до хоризонталата на пролетта.

И до това, че ако пожарът на есента не успее да изгори царящото навред бездушие, ако и зимната белота не може да го скрие задълго, то поне априлският вятър може да докара  огнената си пробуда, стигаща до „бурна разбуна”. /”Разбуда”/.

Че безкръстието е само  подстъп към кръстното разпятие, към кръстното причастие-пречистване. /”Литургия”; „Царевец”/.

Благодаря на Иван Енчев, че ме покани на това пътуване по отвесната, вертикалната посока на духа, по която той слиза, но после по хоризонталата се превръща в живот, след което отново си връща излъченото при себе си.

За да има слизане, завръщане и пак слизане, и пак, и пак… За да води отвесът към вечността, в която има само тишина и ведрина…