Диана Димих

Съседският петел вряза глас в съня му и го размъти, сякаш с криле го издуха. През притворените му клепачи се процеди светлинка и той се размърда. Снощи не можа да свърши нищо. Бра на луна, но не успя да отнесе и шепа вкъщи.

Още беше на дървото, когато на завоя се чукнаха две коли, шофьорите се разпсуваха и виковете им насъбраха пенсионери от околните вили. Разправията можеше да продължи цяла вечер, а фаровете светеха право към него, затова Тимо зашуми торбата в храстите и заднишката се измъкна пред съседния двор.

Заобиколи по горния път и се прибра с празни ръце. Още тогава реши да стане призори. Затуй сега трябва да бърза. Има само час, докато слънцето надскочи баира и хората се разщъкат по дворовете. Дано свари да примъкне чантата, преди да го е видял някой.

От прага на барачката го облъхна резливата утрин. Докато прекосяваше пътя, над дворищата пак напъна гърло петелът. Ликуващ вик, който се изостря в бистрия въздух като бръснач о точило.

Кукуригането го изпроводи чак докато кривна зад баирчето и стъпките му шумнаха из ливадата. По пряката пътечка стигна по-бързо. Прескочи повалените колове на оградата и хлътна зад надвисналите клони.

Усети се защитен от гъстата им зеленина и се озърна назад. Нямаше жива душа. Надникна в храсталака, където снощи скри чантата, пълна до половина.

Измъкна отвътре празен найлонов плик и бързо се качи на дървото. Тъмната, грапава кора скоро изчерни ръцете му, а мокрите от росата листа го накараха да настръхне.

Черешите бяха влажни и студени, но сокът им проплакна вгорчената му от съня уста и като че проясни погледа му. В предизгревната дрезгавина забеляза нещо, което снощи в тъмното не бе видял - цели кичури череши висяха на дръжките си изгнили, слепени в плесенясали топки.

Пресмъдя го отвътре. „Грехота е ядиво да иде зян - казваше навремето дядо му. - Една хапка да е, едно пъпчиво ябуче да е - на враг го подай, наземи го не хвъргай!”.

А тука всичко отива в калта. Под ранната череша оттатък и под вишните се е вмирисало на джибри. Ако не се беше усетил овреме, и това дърво щеше да се съсипе, на вятъра да отиде цялата му рожба.

Какви са тия хора, бе! Вдигнали вили като клиники, опнали огради до небето, вода и ток вкарали, дърветата им се скъсват да раждат, а няма кой ръка да протегне за шепа плод!

Деца нямат ли, да им преплакнат няколко хрупливки, та чак ушите им да се оплескат от тъмния, гъст сок? Не им ли домилява за това дърво, което целия си завръз погребва в земята и даже косове не го кълват? Къде ти!

Нали ще им се развърже пъпът, ако рекат врат да опънат! Те по зелено са забравили как се стъпва, че милост към дърво ще търсиш от такива…

Разсипници! Има ги няколко из махалата нагоре, дето цялата вилна зона е гракнала срещу тях. Вестяват се от дъжд на вятър и всичката реколта зарязват да иде по дяволите.

Ето затуй Тимо го е яд! И тоя двор затуй го държи под око вече четвърта година. Всяко лято плодовете изпокапват до дръжка, бурените бият тръни до над коляно, а пътечката се свива под тревата като сиромашки гроб. Двете скамейки пред къщата са подклекнали, обвити в паяжини и нацвъкани от пилците.

Щом минеше край оградата, полегнала от къпинак и повет, на езика му полепваше пипер от ругатни за тия пишман стопани. Да оставят такъв имот да се съсипе!

Ни хляб им иска, ни вода, тюхкаше се Тимо. Само тревата да окосят и плодовете да оберат - да си личи, че в човешки шепи се е изсипал тоя берекет. Ама не! От колите не слизат и от телевизора през джам даже не поглеждат!

За последен път ги видя преди две години - и толкоз беше. Шарена компания от жени по бански костюми, наметнати с къси прозрачни шалчета, няколко деца с водни топки и трима мъже табладжии.

Оттогава не се мярнаха. А когато миналата пролет разширяваха пътя и сума огради се дръпнаха с метър-два назад, този двор така си остана разграден. Никой не дойде да изправи коловете и опъне нова мрежа, до си потюхка за изкоренената круша масловка, която остана под пътя.

Тимо късаше с яд черешите по цели шепи и ги пускаше бързо в плика. Не усети кога го напълни. Беше се развиделило съвсем и слънцето с тънки езичета ближеше росата.

Откъм долната махала се вдигна кучешки лай. Може би идваха хора. Той бързо се смъкна от дървото и с почернели и лепкави пръсти изтърси плика върху снощните череши.

Отърка ръце една в друга и грабна торбата. Поспря за миг, снишен под клоните, ослуша се и със стегнато тяло стъпи на пътя. Веднъж да стигне до разклона, нататък е лесно - кой ще го знае, че не идва от автобусната спирка…

Като закрачи по чакълестия път, се отпусна. Усети се като в детските години, когато с махленските момчета деряха гащи по съседските дувари за няколко кисели ябълки.

Но ако тогава сърцата им се свиваха от тайнственото приключение и тръпнеха с греховно-сладостен страх, сега той пропъждаше мисълта, че върши нещо нередно. Какво нередно - да вземеш осъденото да изгние! Да спасиш шепа от разпиляната щедрост на природата…

И нали прави всичко заради децата. Как се радваха тази пролет на цъфналите черешки в двора… Ето, днес тъща му ще ги доведе, та затуй. И те да усетят от ваканцията.

За пръв път ще спят в новата къщичка и в креватчетата на два етажа. Майстореше всичко сам, без да им казва. През цялата отпуска. Искаше да ги изненада.

Една мечта си имаше Тимо от малък и не можа да я надвие цял живот - да стъпи в истинска каюта на морски вълк. Чак сега, четиресетгодишен и баща на две момчета, можа да види детската си фантазия на бял свят.

Със собствените си ръце направи всичко - барачката като гемия, в основите по-тясна, а нагоре - източена към покрива, с нос и кил. И с двоен покрив като две платна - голямо и малко. Дебели въжета край вратата, побита ръждива котва, която домъкна с „Балканчето” чак от Отманли, скъсани рибарски мрежи, провесени в двора…

Хем за синовете го правеше, хем за своя детски мерак. Не беше похващал инструмент през живота си с тая офис професия, но види се, дърводелската кръв на дядо му изби в жилите му, та Тимо сам не можеше да се познае.

Как излезе цялото това изпод ръцете му? Е, може да не е дотаманено чак всичко, но той си го харесва. Гемийката е като играчка - а духнал вятър, а се понесла с надути платна към облаците… Пък стаичката - каюта и половина!

Де да му беше в момчешките години с тия две кръгли прозорчета, с двете двойки кревати един над друг, с тесните корабни стълбички и нарисуваната зад вратата платноходка с истински платна от тензух, изпънати върху тел.

За влезеш, че да не излезеш!… А като се нарадват децата, като се натъркалят из креватите и се нагледат през кръглите прозорчета, ще им донесе цяла тепсия череши.

Хайде, юнги, дъното да се види! После ще ги заведе в горния край на двора при младите черешки, които тая година завързаха само по трийсетина зърна, ще повдигне момчетата да си откъснат сами и те изобщо няма да се догадят, че онези в тепсията са брани другаде. И откъде могат да знаят, че тригодишни дръвчета не раждат толкова?

Когато нагази в ливадата, отсреща му се зададе женска фигура. Пристъпваше бавно, с бастунче в ръка. Май не беше я виждал друг път из вилите. Но когато приближи по пътечката, нещо му напомни тая скована походка, изпънатото високо тяло и старомодната шапка с подвита периферия.

Поздрави я отдалече с леко кимване, за да може да огледа лицето й. Не му се видя познато. Може би тя го знае, защото отвърна на поздрава му с оживление и забави ход очаквателно.

Познаваше от дядо си тези плавни поспирвания насред път - уж заради някоя гледка, за подчертаване на важна мисъл или за доверителен шепот, а всъщност - да си почине старецът тайно, без да губи достойнство…

За Тимо беше добре дошло да я заговори, за да разбере от коя вила е и защо проявява интерес към него. Ако живее някъде около разграденото място, може би го е виждала да обикаля наоколо и сега иска да подпита какво търси насам. Но той ще я изпревари с въпросите.

- Много рано, госпожо… Не ви видях в автобуса, сигурно на долната спирка сте слезли? - изработи си на бърза ръка алиби, че току-що пристига с рейса от последната спирка. Хем оправдание за багажа, хем за посоката, от която идва.

- О, да - с пречупена живост в гласа отвърна старата жена, - винаги там слизам. Така свикнахме с мъжа ми от самото начало… А вие как ме познахте? Не съм идвала тук цяла вечност.

- Е, чак вечност! - позасмя се той, за да й даде възможност да му подскаже още нещо за себе си.

- Поне пет години. Откакто отровиха Хектор. После аз заболях и синовете не ме пускаха тука. Спомените разстройвали сърцето ми. Пък и нямах сили да дойда сама.

Хубаво се заплете. Хектор-мектор… Да не се окаже после, че и тя се е припознала?

- Трийсет и пет години сме прекарали с мъжа ми на това място. Всеки празник. От гола поляна започнахме. Къщичката, дърветата, розите… Той се прераждаше тука - въздух, зеленина. В адвокатската кантора го задушаваше човешката кал, но стъпеше ли на тревата, ставаше друг. После, като си отиде, идвах като на поклонение. Вместо на гробищата - тук. Където му беше най-мило, където всеки път се сещаше някоя нова история от детството си и ми я разправяше… Това децата ми не можаха да разберат…

- Колко години сте сама?

- Откакто се помина? Дванайсет. Първите години Хектор ми беше другар. Не лаеше, само ръмжеше силно по хората и с него не се страхувах да нощувам сама на вилата.

Тогава внезапно му просветна. Познава я, разбира се!

Жената с кучето!

Още не бяха женени с Мария. Грабваха рейса след работа и - на разходка. Хващаха през крайградските вили нагоре към гората, изпращаха слънцето от някоя полянка и по тъмно се прибираха в града.

Задимените кафенета не можеха да им донесат това сливане с живота - пъплещ, пърхащ с криле или стаен в гъсталака; не можеха да им дадат зеления покрив, който шушнеше над главите, нито тия просветлени очи.

Бяха пребродили цялото подножие на планината, когато за пръв път дойдоха на езерото. И през ум не им минаваше, че някога ще имат вилно място из тоя край. Вилите им се струваха нещо другоземно.

Затова, когато в оная лятна привечер Тимо видя в дъното на алеята тънка женска фигура с огромен черен пес, с яд промърмори нещо за самодоволството на тия, които стават от шезлонга на терасата, за да разходят преди вечеря охраненото си мързеливо куче.

И нарочно притегли Мария, зацелува я вървешком, без да изпуска от очи възрастната жена в далечината. Това беше неговото предизвикателство. Ето, вие имате вили с фенери, битови кътове, басейни и кучета като везири, но ние имаме повече - искреност и любов!

И за да бъде още по-красноречиво безмълвното му противопоставяне, прихвана лицето на Мария между дланите си и сложи устни върху очите й. Насред пътеката, под чадърестите клони на старите дъбове.

Над разрошените й коси хвърли поглед към жената в черно, която за миг поспря на двайсетина метра от тях и бързо кривна в гората, сподирена от ръмжащото куче. Между сенчестите стволи се мярна само бялата й коса.

Тогава Тимо отпусна ръце. Жената беше подминала мъдро и деликатно неговото предизвикателство, не бе поискала да смути дръзката свобода на младите. Почувства се посрамен.

И Мария разбра защо я повлече назад по алеята и защо, когато пресрещнаха възрастната жена от другата страна на гората, Тимо повдигна бялото си каскетче и се поклони леко…

След това идваха много пъти тук и тази сцена се повтаряше често през онова лято - поклонът на благодарност и мълчаливо извинение, и ответното кимване на побелялата глава.

Когато след време купиха тук вилно място, обиколиха с Мария познатите алеи, спомниха си и старата жена с кучето. Не я срещнаха никога повече.

Чак сега, след толкова години, Тимо се изправи лице в лице с нея. Преди се разминаваха с леко кимване и не беше се вглеждал в чертите й.

Имаше тъмни, хлътнали очи, някак си спокойно отчуждени. Нямаше да я познае, ако не бяха заговорили. Отслабнала е, остаряла. Може би и тя не се сеща кой е и го мисли за някой съсед от вилите?

Поколеба се дали да й припомни, но като проследи замисления й поглед, отправен някъде далече зад него, където се вдигаха зелените пламъци на овошките и където може би съзираше своя двор, обвардил скъпи спомени, разбра, че точно сега тази жена няма нужда от никого. Побърза да се сбогува и понесе торбата си, покрита с найлоново пликче.

Слънцето беше яхнало баирчината и когато Тимо спря на височкото преди завоя, до него се закова и сянката му.

Нещо го накара да се извърне назад и отново да види източената й фигура, вдървената старческа походка и бастунчето. Жената беше стигнала разградения двор и гледаше вътре. Тимо пристъпи неспокойно на другия крак. Да не би?…

В това време край него мина кола и вдигна облаци прах. Когато пушилката се слегна, до запустялата градина вече нямаше никого. Там ли беше влязла?

През съзнанието му светкавично мина картината с натегналите от плод дървета, непипани от години, кучешката колибка до храстите и старата жена, която жалеше мъжа си и кучето.

Повече не можеше да се съмнява. Тя е стопанката! И черешите в торбата му са нейни. За нея са били ругатните му през тия години, докато гледаше окапалите плодове. Не за нея, а за синовете й, сега го разбра. За табладжиите, които поне веднъж не намериха време да я докарат с колата или стиска череши да й отнесат…

Прибра се с натежали крака. Не му се похващаше работа. Децата скоро дойдоха, заподскачаха край къщичката, летяха през вратата ту вътре, ту вън.

Този миг той беше чакал дълго, предвкусвайки онова блаженство, което може да ти даде само подарената другиму радост. И както си го представяше преди, малките се катереха по гърба му, разпитваха един през друг кое какво е, как е направил толкова неща сам, гледаха го с блеснали очи, но нещо в него си оставаше изпънато и вгорчено.

Тъща му се накани да си върви и той тръгна да я изпрати. На кръстовището я изпроводи с поглед и вместо да се върне при децата, отби към разграденото място.

Наклонът теглеше крачките му и той като в треска нахълта под ниските клони.

Сцената, която видя, го прикова зад дънера на старата ябълка. Жената, с вдървени крака, се привеждаше едва и ровеше тревата с пръсти. Сред попадалите гнили череши избираше някоя по-здрава, изправяше се с мъка, впила ръка в бастунчето, и притваряше очи, олюлявайки се. Когато погледът й се проясняваше, пребърсваше с длан черешата и с нея сторваше кръстен знак.

Тъмният плод докосваше челото й, после се спускаше надолу, по черната дреха, и пак нагоре, разсичайки съсухрената й гръд. Тогава жената скланяше глава и с три пръста, като обред, слагаше зърното в устата си.

И отново ръката й потъваше в тревата, измъкваше друга черешка, прекръстваше се с нея… Пред кого бяха тези поклони - пред дървото или пред спомена? И молитва ли отправяше тя, прошка ли търсеше или благодареше за земната щедрост?

Слънцето пролазваше през клонаците и отронваше ярки проблясъци върху сенчестата старческа снага, върху жилавите високи треви и попуканата кора на дървото. В утринната тишина като звън на стъкло пропя петел и разчупи тайнството на запустелия двор.

Тимо излезе иззад дънера, прокашля се и направи крачка към старата жена. Тя изви очи към него и всичко отново се върна в реалността.

- Утре е годишнина от смъртта му… - Лицето й беше избистрено.. - Исках да занеса няколко черешки на гроба, но са останали само по високото. Е, да го споменават с добро тия, които са ги обрали. Той така викаше: „Ние ще си отидем, дърветата ще останат”.

Преви гръб отново, вдигна за дръжката две едри череши-кантарушки и задъхана от усилието, му ги подаде с думите:

- Природата е по-мъдра от нас. Следва законите си и сипе плод над тая земя, без даже да знае дали има за кого. И нищо чудно, че така довежда ръката, която ще посегне към нейните дарове.

Вдигна бастунчето си и го завъртя напосоки. Подкани го с кимване да погледне наоколо и продължи:

- Не мислите ли, че точно с това природата учи хората на щедрост и благодарност? - Замълча с усмивка и вдигна лице към отрупания с плод връх. - Аз тръгвам. Мъжът ми ще бъде доволен, че съм идвала.

Тимо й подаде ръка да прескочи повалената ограда. Още не можеше да проумее защо запустението не бе я направило тъжна.

Неговото сърце се свиваше при вида на треволяците, погълнали пътеката и опрели чак до надвисналите клони на овошките, погледът му бягаше от раззиналите се черчевета и олющената мазилка на къщата.

А тази жена, която познаваше всичко това още от неговия цъфтеж, сега, сред съсипните, оставаше спокойна, дори вдъхновена. Старческа немощ ли е това, безсилие или нещо друго?

- Трудно ви е да разберете, нали? - погледна го тя, извила глава нагоре. - Повярвайте ми, старите хора са по-близо до истината. Когато животът си отива от нас, по-вярно го усещаме в какво продължава… Дойдох тук потисната. По пътя очаквах, че тази подивяла и усойна градина ще ми говори за смърт. А намерих живота - тая череша, която рони плодове, вярна единствено на своя закон да дарява… Поседях на пейката, размислих. Ако имате деца, ще ме разберете. Техните радости са независими от нашите мъки. Както животът на черешата няма нищо общо със скръбната картина наоколо.

Вървяха отново по тясната пътечка през ливадата, където се срещнаха призори. Сега над гъстите треви потрепваше мараня. Сбогуваха се на пътя.

С олекнали стъпки Тимо продължи нататък, откъдето се чуваха звънките гласове на децата му.

Сред младите дървета надничаха кръглите прозорчета на къщичката му гемийка, които сякаш говореха с очите на жената: „Природата е по-мъдра от нас… “.