Димитър Аджеларов

Обикновено хората рядко четат поезия, защото тя е по-трудна за разбиране, заради своята специфичност на силна концентрация на чувства, метафоричност и образност, пресъздадени в мерена реч.

И видимо „стихът става „телесната форма” на едно вътрешно състояние… онова, което броди вътре в човека…” - както твърди Хегел, и по-нататък:

„Поезията има за свой истински предмет не слънцето, планините, пейзажите, или външния човешки облик, кръвта, нервите, мускулите и т.н., а духовни интереси. Защото колкото и много да носи в себе си елементи на нагледа и онагледяването, все пак и в това отношение тя остава духовна дейност и работи само за вътрешния наглед, до който духовното стои по-близко и му съответства повече, отколкото външните неща и тяхното сетивно явление…”

И то - духовното, търси, когато носи в себе си силна концентрация на едно вътрешно състояние, не пищната орнаментация на прозата, а друга форма - на ритъма, на римата, на строфата и т.н., които в по-висока степен въздействат, възбуждат емоциите, вълнуват…

Затова поезията не е описание, а своеобразна оценка, лично отношение на лирическия субект /автора/ към онова, което е провокирало чувството. Тази оценка-отношение, пронизва от началото до края лирическото произведение и най-добре изразява чрез стиховата образна структура…

Емоционалната оценка-отношение може да има различна конкретна гама: скръб, възторг, негодувание, но тя винаги - като емоционална оценка, субективизира обективното, чрез което си е послужила…

При това трябва да не се забравя, че т. нар. „лирически герой” не винаги се идентифицира с автора, защото може да говори от друга позиция, която не е негова… И друго - много хора, естетически неподготвени, като четат художествена творба, задават наивния въпрос: „Това вярно ли е?”

Не трябва да се забравя, че лириката, епосът, драмата не са огледално отражение на обективното, а художествена образност в друго измерение…

Ненапразно Аристотел казва, че „историкът и поетът се различават не по това, че говорят в мерена или немерена реч…. Разликата е в това, че първият говори за действително станали неща, а вторият - за неща, които биха могли да станат. Затова поезията е по-сериозна и по-философска от историята. Общото се състои в това, че човек говори или върши неща по вероятност и необходимост, към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата…”

Поезията и виното имат много общо, макар че едното е за душата, а другото - за тялото…