ПОЕЗИЯ – ЖИВОТ!
Биографията на Димитър Петров от Разград ми говори за многопосочно творчество - краеведски изследвания, обществена, кореспондентска, редакторска и писателска дейност, с книги и отличия.
Не познавам първата му стихосбирка - ,,Малки райски ябълки” (1999), и дали са докарани на висок естетически вкус. Бегли впечатления имах от печата.
Обаче ме впечатлиха стиховете му в брой 111 на сп. ,,Литературен свят”. Тук прочетох адекватна на днешното време поезия.
Поетът ни среща с женската мечта на ,,изхабената” младост, с блуждаещия в различни посоки мъж, с домашната трапеза на любовта, с мъжките вибрации на косача, с миговете на странни размисли, с вродената ,,болест” у всеки човек, със стиснатия юмрук на търпението, с ровенето в боклука на обществото, с убийците на чувства, с ръката, която налива вино в душата, със слънчевия водопад на смеха, с живота между застоя и динамиката, с пиесата за себичност, с противоречивия разпад на любовта, със самотата, с нещоТО за всичко, с връщането на чувствените усещания, със свободата на поезията, с постоянното търсене на ,,волност и безгрижие”.
Двайсетина стихотворения, но достатъчни, за да разбера, че се срещаме с поезия. Видно е!
Авторът е набрал богат опит сред реалностите на живота. Впрегнат е в тези реалности. Те не му дават да стихоплетства. И излива своите сюжети, настроения, тонове, полусенки, оптимизъм и съжаление за онова, което правим, постигаме или не.
Влиза в мазето на душевните терзания. Целува ръцете, наредили богатата трапеза на взаимната обич. Точи косата на своите светли откоси. Те ,,пълнят полето със въздух, / набъбнал от мъжки хормони”. Въздишки по затихващото силно ехо. Мигове на творческа треска, на резигнация. Които никога не съществуват в ,,Нищото”, а само в Нещото на твореца.
Те го въздигат ,,в небеса незнайни”. За да изрича верни слова.
Заразен от неизлечимата ,,болест” да пише, той отстоява лечението си при всякакви обстоятелства. И го постига с поезията. На нея се отдава със сърце-юмрук и ,,устни стиснати”. Че в своя полет да не изтърве някоя неудържана ,,бомба” по сухоземните ,,ангели” - душевадци, нехайници, ласкатели, или съчинители на ,,поеми лунни”. Пожалва ги, защото е пиян от любов.
Стихове, които опияняват и моята душа.
Те превръщат смеха в ,,слънчев водопад”. Живота - в каторга или симфония. В разиграна драма. В намиране и отстояване на хубостта. Във възвръщане на човеколюбието. В търсене на смисъл в безсмислието. В постоянното завръщане към призванието, което му нашепва времето.
Така рисува поезията жива. Извлечена от миража с увереност, че ,,няма вече никога” да я загуби, ,,под огромния чадър на слънцето”. Намира я във всяка частица по земята. И остава завинаги в него. С ,,хиляди врати / от неизживени мигове”. Поезия-живот!
Поетът Димитър Петров рейва земния живот в ефира на сътворяването - ситуации, случки, тревоги, радости, светли въжделения, тъмни нежелания, за да ни поднесе оригинална поезия.
Надявам се и други читатели да я харесат. А поетът с името си, като Свети Димитър, да я опазва чиста и неподправена!
Улегнала в сърцето на творческия му дух, без точка, а с очаквано многоточие…
Вярвам възходът му да продължи още по-уверено!
