Иван Антонов

ДУШАТА МИ

Не се изучих във Парижката Сорбона
и скитник аз подобно на Вийон не бях,
не се докоснах до галантните поклони,
но скиташе душата между праведност и грях.

И често по ешафодите на чувствата стоеше,
макар над нея клупът да не беше от въже,
над нея птицата на клона близък все мълчеше
и тежко се синееше огромното небе.

А думите крещяха в мен за свойте ненаписани балади,
умираше в тълпите болки светлият мотив.
И никой свойта милост не ми даде,
а исках толкова да съм щастлив!

За щастието си докрай безропотно се трудих…
Дали щастлив е бил и скитникът Вийон?
Сега, когато без миражите си се събудих,
нещастната душа у мен изплака стон.

Видях я към Голгота кръста си да носи…
Покрита със разкъсаната дреха на нощта,
тя през залеза вървеше боса,
осъдена от неутешимата си самота.

В КИЛИЯТА

Затворен във килията на своята печал
зад блиндирана врата и без прозорец,
не знам дали съм някога мечтал
за мен светът духа си да отвори.

Върти се със килията космичното кълбо
и лунни сенки в моя свят донася,
те бяха някога надежда за любов,
а сега са толкова неясни.

Върти се с мен космичното кълбо,
с реките, с планините, с океаните…
Подобно корабът на прокълнатия Рембо
аз люшкам се във дните с болките неназовани,

че горе в синята небесна вис
все по-малко с моята мечта крила прелитат,
а ветровете като тъжен послепис
с безпощадна ярост из душата скитат.

Покой и радости невидимо рушат
и пустош подир тях остава,
а в моята объркана душа
тревоги и печал засяват.

И никнат те, килията обрастват,
отдавна зад вратата хвърлен е ключът
в илюзията на далечни мигове прекрасни,
които от години в мен мълчат.

Избягал е нанякъде дори ключарят,
сега е моята печал палач,
ала към ешафода за последно тъй не се отваря
вратата й, а тя не се отваря с плач.

Ни яростта, ни плачът са утешение…
Каква утеха в неподредения ни свят!…
Та той е гроб за всяко вдъхновение
и отминава край човека зъл и непознат.

И все така в килията затворен,
до хладните стени гърба опрял,
с кръвта дочувам аз, че някой някъде говори
за щастието си, което е мечтал.

О, щастие!… Надежда луда
на времето в обезумелия летеж…
Живях живота си пиян от таз заблуда
и вярвах - но напразно - в честния стремеж.

Сега и разумът, и вярата са мъртви,
душата стене сред килията ми от печал,
отломъци от нея времето откъртва
и кънти въпросът там: Наистина ли съм живял?