СТРАХ
СТРАХ
Да преживеем тази зима -
под нежната кора на скрежа,
където, гъвкав като риба,
животът се изплъзва, неизбежно,
и се укрива в дълбините.
Да пропълзим по хребета на дните
до тънкото ухание на вятър,
който слиза от високото.
Да доживеем следващото лято,
заченато от пролетните сокове.
Под сипкавия, равномерен ритъм
на отзвъняващите вън копита
да се смълчим. И да отънем в есен -
под тесните поли на сенките,
в червено-жълтите процесии
на слънцето…
Но ето - стрелват се,
просветват като риби под леда,
замръзват, за да се спасят, душите ни -
да не заседнат като кост
във гърлото на Времето
и да го разгневят.
И бързат те, нетленните,
изплъзват му се - като рибите.
От страх. И се укриват
зад гърба му -
в дълбините…
Потъват,
за да оцелеят.
БУНТ
На Румен Денев
„Братя, господарят ни полудя!
(въздъхна един от бившите роби).
Рече, че ний сме родени с права
и че всички от днес сме напълно свободни!”
„Да, този човек каза истина!
(скочи след него една бивша наложница)
Снощи бълнуваше, че не искал
да тъпче за в бъдеще волята божия.
Щял да хвърли в огъня бича си
и после да върне обратно живота ви,
а синът ни, когото обичал,
да правел каквото желае с имотите.”
„Исусе! Това е проклятие!
(изригна тълпата с уплашени крясъци)
Не свобода - предателство, братя!
Дедите ни раснаха в тази плантация!…”
„Луд е, ви казвам, но ще го спрем!
Говорел за равни права, за начало…
Кълна се - ще млъкне! Или ще мре!
Как може да казва на черното - бяло!…”
…………………………………….
Бунтът достигна спасителен край:
от свобода се избавиха робите -
с бивш господар в господарския рай,
но с наследник по кръв -
един от народа им …
КОЛКО МНОГО ВОДА НЯМА ТУК…
В памет на Стефан Бонев
В тази суха купчина пръст
колко много вода няма,
а е поникнал кръст -
вместо люляк или циклама.
Гукат гълъбите. И кацат
по двете му рамена.
Сладкият дъх на акация
го залива като вълна…
Петък разпети е. Свещите -
като вдовишки ръце
жално припукват… И вещите
сигурно носят сърце.
А може би просто случват се,
както ти сам предвеща,
даже в безводната купчина
всичките странни неща:
кръстове никнат, облечени
в гълъбов пух. И цъфтят
думи, от теб неизречени…
Със акациев аромат.
ЧУЖДЕНЕЦЪТ
„Човек - това звучи гордо! ”
Максим Горки
Наричат ме „безумен”
и мислят ме за луд
(на немски тази дума
звучи така: „ферюкт”).
Понеже съм германец,
говоря със акцент…
но имам си държава
и там съм Президент!
На гълъбите в парка
избраник съм законен,
не вземам нито марка,
но хората ме гонят.
Акцентът ли ги дразни -
заплашват ме с пердах?!
И властите ме мразят
(на немски „власт” е „махт”),
говорят, че съм болен,
сравняват ме с дете…
Да, имам диагноза,
но болните са те!
А лекарите казват:
„Ужасен пациент!”
Простете, гутен абенд,
но аз съм дисидент
и гълъбите храня
„на този син площад” -
родил съм се германец,
но знам какво е глад!
Ентсшулдиге мих, бите,
сред вас съм чужд и сам:
уж уча ви езика,
а все по-малко знам.
На български „безумен”
май значи „хулиган”.
„Човек” е лоша дума…
На немски си е: „ман”.
ПАСИЩА
Колко гъвкави хълбоци имаш!
И не трепваш от близката ласка…
Зная, моя случайна кобилке,
че си търсиш най-тучното пасище,
но защо си нагоре поела?
Вече рядко се качват конете
над това изоставено село,
край което замръкваме двете.
И чия си? Самичка ли скиташ
без стопанин, без повод, без стадо?…
Колко стари изглеждат очите ти,
а пък тялото още е младо!…
Кротко гледаш, не ще да си дива.
И от мен въобще не се плашиш:
газиш троскота, хрупаш коприва
и размахваш изящна опашка.
Ти май бягаш далеч от конете?
Аз пък бягам далече от хора.
Но случайно ли носим и двете
тази своя безкрайна умора?
Да, замръкваме с теб нависоко,
но свободни дали ще осъмнем
или, всяка във свойта посока,
ще се върне?
Сама.
И безмълвна…
Ето, слънцето залезно близва
твойта грива - горяща пътека:
ти - нагоре по хълма възлизаш,
аз - надолу,
към равното,
кретам.
