Александър Гочев

Накрая е добре да се отбележи, че ако се приеме актуалността на постмодерното развитие, то неизбежно следва тясната му връзка с глобализацията. Последствията от нея са главните фактори, които влияят не само на работата на професионалистите в областта на икономиката, политиката, науката и културата, но и на всекидневието на всички хора.
Що се отнася до интересите на културата, тук не на последно място трябва да споменем читателите, зрителите и слушателите. Тъй като от страна на творците се твърди, че техният брой е съвсем недостатъчен, то е очевидно, че трябва да се работи най-упорито за тяхното привличане и даже създаване. Държавната политика в този аспект може да бъде много решаваща, но засега фактите показват, че това си остава чиста проба теоретично положение.

1. Въведение

Независимо от твърденията на някои крайно скептични теоретици, че постмодернизмът и постмодерните теории представляват куп безсмислени интелектуални езикови игри, безспорно е, че постмодерното движение се явява ответна реакция на една фундаментална духовна и философска криза на съвремието – кризата на рационалните идеите на Просвещението, според които универсалните ценности на науката, разума и логиката гарантират прогреса на човечеството, освобождавайки го от оковите на всевъзможни митове, религиозни и всякакви други необосновани «учения». Тези идеи на 18 век, обаче, в наше време бяха изправени пред проблема да дадат обяснение за някои от най-кошмарните явления в историята на човечеството като следствие от администрирането на такъв рационализъм през 20 век – първа и втора световни войни, концентрационни лагери, Гулаг, отряди на смъртта, Хирошима и Нагасаки, екологични катастрофи и др. И всичко това в името на идеите на Просвещението – разум, свобода, наука, прогрес.

По-формално погледнато критиката на идеите на Просвещението се фокусира на т.нар. метанаративи (големи разкази, големи повествования) представляващи областта на теория на критиката, която теория по същество се явява ни много, ни малко теория за всичко. Лиотар прави разлика между научни и наративни текстове (разговори, дискусии) използвайки понятията «научен дискурс» и «наративен дискурс». Примери за двата вида дискурси могат да бъдат, например, един мит за създаване на слънчевата система и съвременното научното обяснение на същото явление. Теориите в областта на критиката (Critical Theories) са основни инструменти за изследване както на текстове, така и на социални проблеми от най-различен характер – икономически, национални, расови, родови и др. Едно най-ключово положение тези теории заемат в областта на културните изследвания. Днес съществуват много екзотични комбинации между всевъзможни известни теоретични модели – хибриди между феминизъм и марксизъм или деконструкция; марксизъм и постмодернизъм или постструктурализъм или постколониализъм и др. Натрапва се мнението, че правилото за комбиниране се определя по-скоро от личния вкус на дадения теоретик за да удовлетвори нуждите на определен културен или социалнополитически клиент. Да бъдеш професионален критик днес означава преди всичко да бъдеш теоретик като това важи с особена сила за академичните кръгове специализиращи се в областта на хуманитарните и социални проблеми. Например, никой вече не изучава само литература, а литература плюс множество от критични теории, за да може да се конструира т.н. прочит на даден наратив.

На запад, през 80-те и 90-те години на миналия век, дебатите върху модерно и постмодерно прерастват в номер едно теоретичен дуел както по важност, така и по медиен интерес. Яростни спорове се водят върху разликите между модерна и постмодерна теория и относителните достойнства и недостатъци на всяка от тях; върху проблема дали живеем в модерна или постмодерна епоха, или в хибриден преходен период; върху разликите между модернизъм и постмодернизъм в изкуствата и кое направление е по-адекватно на настоящето. Едната крайност се характеризира с безпощадна критика на модерното и на епохата на Просвещението като репресивни, дискриминиращи, легитимиращи редуктивен позитивизъм и сциентизъм в теорията, бюрократизиране, рационализиране и нормализиране на социалното подтисничество, издигайки знамето на постмодерните различия, новости и лудистко епикурейство. Екстремисти от другия лагер атакуват постмодерната ирационалност, релативизъм, нихилизъм, използваната ирония като плитка и несносна. Тези, които са участвали само като зрители на тъч линията, са изпускали не само удоволствието от битката, но и покани за конференции, публикации, натрупване на академичен капитал.

Към края на 90-те години започва да се очертава нещо като примирие между адвокатите на модерното и постмодерното. В областта на теорията е признато, че класическата модерна теория и Просвещението имат своите прогресивни и регресивни качества, като същото се отнася и за постмодерните дискурси. Много съвременни теоретици започват да черпят идеи и от двете традиции, макар че фанатични партизани остават окопани и от двете страни на барикадата.
В областта на социалните теории изтъкването на разликите между модерно и постмодерно е прието като легитимна форма на описание, като има съмнения относно ползата от такова едно описание както и неясноти дали специфични феномени са модерни или постмодерни. Дебатите продължават по въпроса дали живеем в постмодерна ера, но се водят без страстите от предишните години. В полето на теория на културата споровете върху модернизъм и постмодернизъм в изкуствата продължават, въпреки че някои ги намират объркващи и не особено полезни.

От теоретична гледна точка основен проблем представлява в какво точно се състои модерното и в какво постмодерното във всяка конкретна ситуация, Етикетът «постмодерен» автоматично се лепи на всевъзможни нововъведения, появили се през последните няколко десетилетия, без да се предлагат адекватни формулировки и без анализ. Постмодерното направление би имало теоретическа и политическа тежест само ако разликата с модерното се подчертава отчетливо, като същевременно в теоретичната му платформа се включват най-дълбоките социални, политически и културни промени на които сме свидетели.

Накрая, един малко по-популярен въпрос. Как става така, че постмодерната и постструктуралистката мисъл е доминирана от френски философи? На този въпрос едва ли можем да намерим директен отговор в професионалните списания и монографии и затова се обръщаме към по-популярни изложения като това на Джим Пaуел (Jim Powell) където четем следното. «Франция по времето на Просвещението изобретява идеята за интелектуалеца, идеята за мозъчен елит, чиято главна задача е да се облегне удобно назад и да мисли, изобщо казано, за Нещата, като постепенно се изработва отношение към френските философи и мислители като към национално съкровище. Техните книги се разграбват наравно с последните трилъри, споровете им се публикуват в лъскави списания и масови журнали, появяват се редовно на интервюта по телевизията, уреждат се с красиви любовници и в ресторантите им се пазят най-добрите места. В отплата за тези облаги, получавани от обществото, от тях се очаква да задават морален тон, да разклащат установени ценности, и най-важното – да бъдат авангардни. Те са абсолютно уверени, че това, което мислят днес, утре ще мисли цяла Франция. Понякога тяхната мъдрост прелива извън границите на Франция и наводнява интелектуалния свят с френски идеи.»

2. От модерност към постмодерност

Счита се, че модерната философия се е развивала най-интензивно по линиите на секуларизма и хуманизма, фокусирана главно върху стремежа на хората да търсят и разкриват природни и социални закони (истини), които да им помагат да организират своя живот. Теоретиците на модернизма са приемали, че както в космоса, така и в обществото има някакъв ред, свързан с някакви закони, които могат да се открият чрез усилията на разума така, че да дават възможност за описание и контрол над природата и социалните условия. Разумът е считан за отличителна човешка дарба, опознавателна способност, която позволява на хората да доминират природата и да създават справедливи и морално извисени общества. Може да се твърди, че вярата в рационалното е родена по време на Ренесанса и от научните революции на 16-ти и 17-ти век, установена стабилно през епохата на Просвещението (18-ти век) и триумфираща през 19-ти век, когато и за пръв път са били поставени под въпрос претенциите както за модерна теория, така и по отношение на разума от мислители като Киркегор (Kierkegaard) и Ницше (Nietzsche), трасирайки пътя за последваща масова атака от страна на постмодерни теории.

Киркегор подлага на систематична критика претенциите на разума и на абстрактния рационализъм на модерната епоха, порицавайки афинитета към разсъждения като опасност, която обрича хората на машинации, на заплитане в безизходни логически уловки, наподобяващи затвор. Той вижда спасение само в страстната религиозна духовност, която единствено може да предотврати рационалното подтискане на чувства, вдъхновение и спонтанност. Присмива се на Хегел за претенциите му за абсолютна и обективна истина, за обективни знания, противопоставяйки удоволствието от прозренията на изкуството, повелята на етическата ангажираност и безценното религиозно спасение.

Ницше споделя възгледите на Киркегор що се отнася до някои аспекти на съвременната мисъл, но разглежда морала и религията като фактори, подтискащи жизнената енергия, враждебни на проявата на индивидуалността. Той поставя под въпрос ползата от науката за живота, като внушава, че стремежът към истина и непреодолимото желание за обективност са маскирано желание за власт и способ за лансиране на аскетични идеали. Заедно с Киркегор се опълчва срещу рационализма и идеалистичната философия, които пренебрегват жизнеността, утвърждавайки разума за сметка на чувствата. Изправен срещу метафизиката като радикално остарял начин на мислене и срещу философския универсализъм, Ницше полемизира, че няма неизменни, завинаги установени факти, както няма и абсолютни истини, окуражавайки освобождаването на духа, за да може да се живее емпирично, чрез практиката. Той не се доверява както на езика, който има способността да изкривява смисъла на понятията, така и на особено абстрактните и общи понятия, предпочитайки т.нар. перспективен подход, позволяващ чрез конфликтни перспективи да се обхване възможно най-пълно спецификата на конкретни феномени. По същество той инициира една «постмодерна» атака срещу философията чрез радикална деконструкция на теорията на модернизма, но за разлика от деконструктивистите, които приключват работата си около камара несвързани фрагменти и отломки, Ницше деконструира, за да изгради наново, намирайки опора и оправдание за това в изкуството, съзиданието, независимостта и във вярата за поява на по-извисена хуманност. По такъв начин той се очертава като една от най-важните фигури на прехода от модерно към постмодерно, оказвайки силно влияние на Хайдегер (Heideger), Дерида (Derrida), Фуко (Foucault), Лиотар (Lyotard), и Рорти (Rorty), като за последните четирима може да се каже, че са главните философски представители на постмодернизма.

Споменатите по-горе атаки срещу модерната теория намират своята абсолютна крайност в позициите на Мишел Фуко и Ричард Рорти. Фуко се опълчва срещу каквито и да са усилия, локални или не, да се установят нормативни понятия и теоретични перспективи, усилия, оплитащи ни в метафизични илюзии, например, като илюзията за «истина». Единствената грижа на философа критик, според него, трябва да бъде разрушаването на старите начини на мислене, критика на съществуващите традиции и институции, разкриване на нови хоризонти за активност, практика, житейски опит и лична свобода. Рорти атакува както метатеорията (анализа на статуса на теориите като такива), така и теорията, формулирайки тезата си за «края на философията». За него философията (считана догматично за кралица на науките, универсален арбитър за стойностност и истина) не е нищо повече от лингвистичен феномен. Съответно, езикът представлява една поетична конструкция, която създава светове и не служи като огледало, отразяващо «реалността», а само предлага «описание», което има изцяло исторически характер и е ненадеждно в самата си основа. Не съществуват неутрални истини, т.е. не съществува абсолютна, независима, некръгова Архимедова точка за опора на теорията. В тази връзка може да се спомене коментара на Хабермас (Habermas, 1987), че теоретиците на постмодернизма критикуват модерните теории и общества като същевременно се лишават от всякаква възможност да квалифицират критиката си като по-добра, превъзхождаща и даже като вярна.

Дерида атакува понятия като център, тоталност и структура, като за него различието e всичко: езикът има смисъл само чрез лингвистична верига от диференциации. Не съществува пряк достъп до реалността, няма т.н. първоначален смисъл (transcendental signified), неопосредстван от социално установен език. В лингвистично създадения свят на смисъла няма нищо друго освен безкрайна смислова верига или интертекстуалност. В центъра на атаката на Дерида е метафизиката. От неговата гледна точка философската мисъл на Запада има платонистко-метафизичен характер, който заличава времето, историята, разликата и случайността. Западната философия търси имагинерното царство на чистите и вечни универсалности в стремежа си да открие фундамент за истина и стойност.

Деконструкцията на Дерида не е еквивалентна на разрушаване при опита си да разплете логически противоречия, да преобърне утвърдени концептуални опозиции като същевременно въведе нови понятия и смисъл, невключени в старата система. Например, понятието “differаnce” – език, организиран около разлики и забавено, затруднено, опосредствано разбиране (language organized around difference and deferred, or mediated, understandings). Дерида, както и Ницше, ни оставя без трансцендентни илюзии, без метафизични единства и основания, които ограничават мисъл и творчество.

Западната култура за Дерида е проникната от философия, чиито бинарни мисловни форми са съставна част на нейната литература, наука, моралност и империалистична политика. Философията, от своя страна, е заразена от метафизика и свойствените й прийоми на изключване. С обезсилването на логиката на изключването и с оспорването на метафизичната база на културата се поставя под въпрос цялата култура. Идеологията разчита на две ключови метафизични стратегии: конструира дуализми и йерархии и търси абсолютна точка на опора за да изведе едно нещо от друго. Оттук излиза, че дуализмите не са нещо съвсем невинно: например, комбинацията от качества «бял/западен/мъжки» е винаги в привилегировано положение по отношение на «цветен/незападен/женски». Оттук следва, например, че основните черти на теория на деконструкцията са нормативни и политически.

Жан-Франсоа Лиотар може да се счита за най-ярката звезда на постмодернизма, чиято поява на международния небосклон става с изследването «Постмодерната ситуация: репортаж за познанието» (The Рostmodern Condition: a report on knowledge”, 1974), поръчано от Съвета на Университетите в Квебек, Канада. Този документ става нещо като библия на постмодернизма и се явява по-скоро едно изследване на постмодерното познание заедно с критика на модерното, отколкото студия върху постмодерната ситуация, тъй като не се прави анализ на постмодерните форми на обществото и културата.

Следващите книги на Лиотар допринасят съществено за скъсване на връзките с модернизма, за укрепването на постмодерните позиции в теорията, етиката, политиката и естетиката, в защита на хетерогенността, разнообразието и плурализма в теоретични, практически и естетически възгледи и преценки, атакувайки обобщаващите и универсализиращи, унифициращи теории, прикачайки им етикетите «тероризиращи» и «тотализиращи». Човекът на науката, съответно, е пример за перфектен модернист с присъщата му тенденция да изключва, предварително отхвърляйки всичко, което не се подчинява на едно формализиращо и количествено по характер познание.

Според Лиотар модерните универсализиращи метаперспективи нарушават хетерогенността на т.н. езикови игри, а търсенето на консенсус задушава многообразието, налагайки хомогенизиращи критерии и фалшива универсалност. Знанието се поражда по-скоро от разногласие и несъгласие, поставяйки под въпрос съществуващи парадигми и изнамирайки нови такива, отколкото от стремеж за консенсус и преследване на универсална истина.

Вътрешното противоречие тука е, че антимодернистката програма на Лиотар се явява авторитарна в отричането на всяка авторитарност, представлявайки подобен метанаратив, като тези на модернизма, оперирайки с подобни всеобхватни категории, но по-скоро с обратен знак. Освен това той пренебрегва съществуването на голямото разнообразие от метанаративи, сред които могат да се различат: мастернаративи, които се стремят да включат всяка специфика, всяка ключова позиция в една тотална теория (както при Хегел и някои версии на Марксизма); гранднаративи, които представляват големи повествования, например за възникването на капитала, на патриархата, на колониализма; вътре в гранднаративите може да има различни метанаративи, които представят основите на познанието, тези на социалните теории, повествования за специфични общества и др. Цялото това многообразие от наративи на нашата култура се пренебрегва, като се обединява в едно и се атакува като цяло от Лиотар. Например, поради липсата на алтернативна теория на съвременното общество, той приема за валидни теориите за «постиндустриалното общество» и «постмодерната култура», за да даде преценка за настоящето, без да разработи социална теория, която да очертае промените, които се предполагат от представката «пост» в «пост-индустриално» и «пост-модерно». Последното изисква поне някакъв гранднаратив за прехода към постмодерност – едно предполагаемо, голямо и вълнуващо повествование.

Освен с предричането на доминиращата роля на компютъра в генериране и разпространяване на информацията като нова стока, на информационните войни, на отслабването на държавата и доминиращото икономическо и политическо влияние на мултинационалните корпорации, Лиотар обръща сериозно внимание на проблема за легитимността на научните знания и методи. Такъв проблем не съществува за наративния дискурс – който и да е мит, която и да е легенда или приказка се легитимират, т.е. добиват правдоподобност със самия акт на разказването или представянето им, легитимирайки същевременно и социалната група, за която и от която са създадени. Научният дискурс е пример за друг тип лингвистична игра, с обозначаващи и описателни твърдения, които не добиват правдоподобност със самото си написване или изказване, а подлежат на потвърждаване и доказване. Т.е., науката не може да се легитимира чрез собствената си активност, не може да отговори, например, на въпросите: «Защо трябва да има научна дейност?», «Защо обществото трябва да поддържа науката?» За да стане това легитимиране, науката се обръща към наративите и то по-специално към два метанаратива, политически и философски: този на френското просвещение за триумфа на науката, който ще донесе щастие на хората, т.е. и политическа свобода, и немския за знанието, което, според Хегел, играе съществена роля в еволюцията на човешкия разум. Други примери за гранднаративи са философията на марксизма и на християнското спасение.

Проблемите с легитимацията на науката започват след Втората световна война, когато хората започват да не вярват в тези големи приказки: например, как може изобретяването и използуването на газови камери и атомни бомби да се свърже със лозунга за тържество на разума и всеобщо щастие. Така науката е принудена да се откаже от ролята си на герой, който води човечеството към свобода, абсолютно знание и щастие и се налага да преформулира задачите си по-скромно, като дейност, която се легитимира чрез постиженията си, продуцирайки повече и по-добре от това, което се продуцира: колкото повече изследвания се реализират, толкова повече доказателства се трупат, всичко изглежда все по-правдоподобно, учените се оказват все по-прави, получавайки все повече пари и, съответно, повече влияние и власт. Т.е. науката започва да се легитимира сама и започва да прилича в този аспект на митовете, преданията и приказките.

3. Критични бележки към Декострукцията на Дерида

Тези бележки се базират изцяло на книгата на John Ellis “Against Deconstruction”(2) Фокусът е върху деконструкцията и влиянието на Дерида като теоретик, който през 70-те и 80-те години на миналия век, особено в САЩ, е заемал командно положение до такава степен, че дискутиране върху теория на критиката е било еквивалентно на обсъждане на разработките на Дерида. Големият резонанс на деконструкцията в по-широкия кръг, обхващащ и практиците в областта на изкуството, се дължи най-вероятно на привлекателните революционни призиви за освобождаване на артистичния творчески дух от оковите на теоретичното статукво, на традицията (персонифицирани, например, от авторитетни критици, класици в някакъв смисъл), което в много случаи може да бъде доста стимулиращо за получаването на изключителни резултати. Такива емоционални импулси могат да възникнат по най-различни причини, но деконструкцията тук е в много привилегировано положение: първо, поради силно драматичния и шоков характер на деконструктивисткия пърформанс, както ще видим по-долу, и, второ, поради аурата на високо интелектуален теоретичен инструментариум, обещаващ не само ефективна защита и подкрепа на авангардното деконструктивистко изкуство на ниво критика, но и принадлежност към един интелектуален елит. Трудностите възникват, обаче, почти веднага след като прочетем твърдението, че деконструкцията не е теория. Човек с малко неопитно око, потопен в морето от литература по разработките на Дерида, неволно си припомня първата страница от “Зияющие Высоты” на Зиновиев, където може да се прочете: «…какво тука е теория и какво е практика, е невъзможно да се установи както теоретически, така и практически» (Зиновьев, 1976).

Адвокатите на деконструкцията регулярно са изказвали претенцията, явно и неявно, че това представлява едно смело, провокативно, и авангардно движение, което предизвиква статуквото с радикални, тревожни, смущаващи идеи. Друга претенция е, че природата на това движение е силно теоретична, съответно, то предоставя, нови, по-сериозни възможности за теория на критиката. И накрая, неявната претенция, произлизаща от присъщата риторична поза на деконструкцията, че става дума за нов стил, интелектуално много по-префинен от всичко известно досега в областта на критиката.

Оказва се, обаче, че нито една от горните претенции не издържа един по-обстоен анализ. Първо, главните теми, с които се занимава това движение, са били разработвани в теории на критиката много преди появата на деконструкцията. Тези проблеми са били не периферни, а са заемали и продължават да заемат централно място на територията на критиката. По отношение на теоретичния статус на деконструкцията трябва да се каже, че не става въпрос само за една слаба и некохерентна теория, поради факта, че един сериозен теоретичен апарат трябва да бъде нещо много повече от такъв, който оперира само с противоположни екстремни гледни точки и който, вместо да провежда анализ, прибягва до риторична драма. По-сериозен проблем тука е, че самите основни теми на деконструкцията имат генетично антитеоретична природа. В резултат от теоретични разработки, като правило, винаги се въвеждат повече ограничения отколкото се премахват под формата на ревизия на приоритети, оценки за кохерентност или некохерентност на идеи, т.е. въвеждат се нови различия, което оказва натиск върху статуквото в областта на критиката. Ето защо мислене, което има тенденция да отменя такива ограничения, което се противопоставя на установяване на различия, по принцип се противопоставя на самата същност на теоретичния анализ.

Специфичен и изненадващ феномен тук е почти пълната липса на диалог между опоненти и пропоненти на деконструкцията, особено имайки предвид претенциите й за опериране на високо теоретично ниво. Това положение се обяснява от Елис с враждебността и даже негодуванието, с които се посреща всяка по-сериозна критика, практически предотвратявайки възможността за интелектуален обмен между спорещите страни. Основен контраудар типично се отправя не срещу представените теоретични аргументи, а срещу акредитивите за компетентност и мотивите на опонента, което по същество е претенция за налагането на стандарти, които да изключат от дебатите даже скептиците. Например, опонентите се обвиняват, че критикуват дадени положения, без да са запознати на работно ниво с пълния обем от публикации, представящи деконструкцията, или в недостатъчна симпатия към нея като критерии за демонстриране на необходимата квалификация.

И двете забележки, разбира се, могат да бъдат направени и след анализ на критичната аргументация, след като се покаже, например, как изкривяването или неразбирането на смисъла на някои понятия са следствия от недостатъчното запознаване с широката гама от деконструктивистки трудове или поради неконтролирана антипатия. Контрапримерите за нормална дискусия са много, да споменем само разработките на Витгенщайн и безкрайните спорове, свързани с трудовете му, с професионално или недотам професионално участие, преценявано, обаче, винаги по едни и същи критерии. Образованието и емоционалната нагласа на даден участник в дискусията са от второстепенна важност и ако изобщо биха били обсъждани, то това би станало само след като се оцени съответния принос на участника. С ироничен смях биха били посрещнати предварителните условия за т.н. сериозно участие в дискусиите, изискващи запознаване с всички публикации на Витгенщайн или пък демонстриране на симпатия към неговите трудове, преценявайки моментално, че се цели ограничаване на дискусията до участие само на витгенщайнианци.

Чомски (Maher and Groves, 1999) обяснява, че става дума за интелектуален комисар, който типично атакува не критиката, а компетентността на опонента, отправящ критиката. Във връзка с конкретен политически анализ, такъв един комисар заявява приблизително следното: «С цялото ми уважение към вас, вие сте, доколкото си спомням, лингвист, а не специалист по политикономия». Коментар на Чомски: «Вие смятате, че аз трябва да бъда най-напред миропомазан в замъка, за да имам право да говоря за справедливост и истина. Ако изкарам изпита, то тогава мога да бъда социален критик.» Интелектуалните комисари не са нещо ново, те работят за задържането на власт, влияние и за стриктен контрол, набират се от академичните среди, от администрацията, от медиите, формирайки интелектуален елит, поддържащ властващите.

Тази особеност на реакцията срещу критиката не е случайна, а се предопределя от самата същност на деконструкцията, както ще бъде пояснено по-долу. Опитните скептици предварително знаят, че ще им бъде отредена роля на защитници на здравия разум или общоприето мнение. Те знаят още, че тестът дали са достатъчно интелектуално издигнати, за да дискутират теоретично деконструкцията ще бъде дали са в състояние да оценят и отдадат дължимото на такава една стилна и извисена идейна позиция. Тези, които поставят под въпрос такава една оценка, пропадат на теста и биват отпращани с презрителна насмешка.

Хуманитаристи професионалисти, подлагащи деконструкцията на критичен анализ, редовно получават ответната реакция, че това, което те са критикували, няма нищо общо с деконструкцията поради простата причина, че всяко определение, твърдение или логически анализ на феномена е сериозно прегрешение срещу самата природа и същност на деконструкцията. Тук може да се цитира Дерида, който казва, че всеки израз от вида «Деконструкцията е Х» автоматично не улучва нейната същност. Тук Х означава дума или комбинация от думи, като вероятно единственото приемливо Х би трябвало да бъде «деконструкция». Позицията на Дерида, отхвърляйки възможността да се характеризира деконструкцията по какъвто и да било начин, би имала за резултат перфектен имунитет срещу всяка критика, декларирайки неявно, че тя, по принцип, ще бъде винаги неадекватна. Разбира се, ако стриктно се спазва забраната да се характеризира деконструкцията, става почти невъзможно да се обясни огромния обем апологетични публикации и книги за деконструкцията, включая тези на най-видните й апостоли. Вероятно за да се смекчи тази екстремална позиция, пропонентите, които отхвърлят напълно практиката деконструкцията да се преподава или обяснява като теория («Деконструкцията не е теория и не зависи от теория!»), компромисно предлагат названието проект като предпочитано. Деконструкцията не е теория, а е проект (Х = проект). Разбира се, съвсем не е очевидно как смяната на терминология прави някаква разлика – даден проект може да бъде характеризиран и в последствие анализиран по същия начин както всяка теория.

Все пак мотивацията е достатъчно ясна след като даже се подчертава, че деконструкцията не може да бъде обсъждана чрез доводи и аргументи и с методите на логическия анализ, защото тя функционира по друг начин, изискващ различна логика, специален вид алтернативна или «друга» логика. Първата реакция тук е да се види какво точно представлява тази «друга» логика, каква е структурата й, как функционира, какво точно е другото? Новината, че е създадена друг вид логика, взета сама по себе си, е голямо и вълнуващо събитие от първа величина. Обаче, нейните адвокати изглежда предпочитат само да я използват вместо да я изложат детайлно, а и проблемът за «другата» логика излиза на преден план само когато деконструктивистки трудове са подлагани на критика като некохерентни или нелогични според критериите на «старата» логика. Слушател, обаче, на дискусии, ограничени само в кръга деконструктивисти, с изненада би открил, че участниците си служат само със старата логика.

Само може да се съжалява, че такава една «друга» логика не е един от главните фокуси на дискусия и анализ след като е от първостепенна важност за деконструкцията и явно нейно съществено постижение. Деконструктивисткият отговор на последното е, че алтернативната логика не може да бъде описана и представена както старата логика, защото процедурата на описание и представяне е еквивалентна на използуване на старата логика. Тук вече трябва да се тегли чертата: при допускане, че старата логика може да бъде неадекватна и има нужда от някакъв друг вид, съвсем не може да се приеме претенцията, че различен вид логика не може да бъде характеризирана по какъвто и да било начин. Приемането на тази претенция би ни поставило извън границите на всякаква логика по простата причина, че ако не можем да покажем как точно работи тази нова логика и как се различава от другите стари логики, ние няма как да узнаем за нейното съществуване. Представете си затворена кутия, която никога не е била отваряна и която никога няма да бъде отворена заедно с твърдението, че вътре има нещо много ценно. Може би, но можем ли да бъдем сигурни?

Вероятно най-често срещаната реакция на практикуващите деконструкция е, че логика, доводи, аргументи и анализ не са достатъчни да се дискутира Дерида. Това твърдение, обаче, е толкова общо, че поставя Дерида не в по-малка, а в много по-голяма група, ликвидирайки автоматично претенциите за уникалност. Такива твърдения са често срещани в историята на човешкия род – стандартна атака срещу рационалната мисъл от страна на мистици, ясновидци, мечтатели, фантазьори и всякакви други, които не се чувстват уютно в ограниченията на разума. Вярата в една такава възможност е много благоприятна почва за установяване атмосфера на култ, сектантство, на догматично безкритично следване на дадено учение, толкова по-лесно реализуема, колкото по-мъгляво е учението. Както при всеки култ, всяка интерпретация е позволена, с изключение на тези, които противоречат на Учението.

При анализа на деконструктивистката програма и нейния принос към теория на критиката Елис обръща внимание на очевидната разликата между теоретична позиция и предлагане на полезен съвет. Ако ни предупреждават, например, да сме внимателни към предлагано мнение, да не приемаме безкритично традиционни възгледи, да не се задоволяваме с очевидното, а да търсим скрита същност, да не позволяваме авторитети в каквато и да е област да спъват или подтискат нашата мисъл, то това може да са полезни съвети, но не и теоретична позиция. С горното не се предлага диагноза за методологични грешки, а и в самите съвети няма нищо ново или оригинално – стандартни предупреждения към изследователя в каквато и да е област. Накратко, поставянето под въпрос или взривяването на традицията като такава не представлява нито оригинален, нито теоретичен принос. Ефектът от драматичността на атаките срещу традиционалисти и традиционни идеи е разпалването на бодрячески и геройски емоции, но и тук нищо ново – ефектът е използван отдавна и от други.

За да се види какъв е оригиналният деконструктивистки принос, трябва да се проследи съдбата на атакуваните традиционни (стандартни, очевидни, референциални) идеи или прочити. В обикновения случай, познат на всеки, традиционната идея се поставя под въпрос, установява се нейната непригодност, след което се забравя и замества от друга, с перспективата за подобна операция в неопределено бъдеще. Това, което е оригиналното на деконструктивистката процедура, е че след поставянето под въпрос, подриването, минирането, взривяването на традиционната идея, тя не се изоставя или отхвърля, а се поставя в центъра на сцената като вниманието се фокусира върху самия акт на деконструкция, издигайки го до нивото на представление (пърформанс).

Понякога деконструктивистката процедура е представена като разкриване на дълбок смисъл зад една тривиална интерпретация или анализирайки различни възможни смислови нива на текста, които могат да имат непримирим, конфликтен характер (с напрежение между тях; warring forces of signification). Всеки, обаче, добре запознат с процедурите на една будна критика, ще разпознае същия подход. Наистина, стандартната процедура на направлението Нова Критика (the New Critics) е да покаже как повърхностните характеристики на даден текст (сюжет, главни събития, теми) могат да бъдат комплицирани от текстуални детайли (образност, метафора и др.), насочени против главното течение на един тривиален прочит.

Главните специфични белези на деконструктивистката процедура са категоричност, радикалност и драматичност. Категоричност се демонстрира с изискването, че всеки текст е обект на деконструкция и, че всеки език скрито подрива това, което изразява (ако кажем само, че даден текст често работи на различни нива, то ние сме обратно на територията на традиционната критика). Радикалният аспект изисква наличието на привилегирован прочит, прочит санкциониран от авторитети и наложен чрез насилие. Драматичният аспект изисква да се приложи деконструктивно насилие (deconstructive violence) над даден прочит, при което той се подрива, денонсира, минира, обръща се с главата надолу. Ако се изостави този драматичен стил, ще се окаже, че всъщност става въпрос да се коригират общоизвестни виждания, да се направят по-комплексни или да се изоставят за сметка на нов консенсус, т.е. известното стандартно поле на критиката.

Необходимо условие, за да може да работи теорията на деконструкцията, е наличието на традиционен (авторитетен, привилегирован, буквален, елементарен, etc.) смисъл – в противен случай процедурата не може да започне. Поради важността на това условие възниква въпросът дали то е реализуемо, дали съществува традиционно мнение за дадена литературна творба. Какъв е, например, привилегированият прочит на Хамлет или на Фауст? Може да се опонира като се каже, че се избират комплексни класически произведения, но пък отговорът е, че ако програма, която не може да оперира с най-интересни и комплексни творби не може да представлява особен интерес. От друга страна даже примерът със сложни творби не е необходим. Достатъчно е да прегледаме пъстрото съдържание на професионалните списания на литературните критици, за да се уверим в изключителното разнообразие на школи, конфликтни интерпретации, методологии и идеологични пристрастия: марксистки, фройдистки, семиотични, стилистични, исторически, новокритични, биографични или феминистки – за всеки, който хвърли око на тази изключително богата панорама, идеята за съществуване на един единствен привилегирован прочит би се сторила нереална. Ситуацията се усложнява още повече от твърдението, че деконструкцията е приложима за каквато и да е литературна творба, т.е. едно единствено доминиращо и наложено осмисляне се изисква да съществува за всички произведения. Има проблеми и с т.н. буквален (literal) или елементарен, опростенчески (unsophisticated) прочит. Работата е там, че няма такова нещо като буквален прочит на литературна творба: всеки прочит е абстрактен и интерпретативен в една или друга степен, и въпросите, които възникват за адекватността на даден прочит, се отнасят до вида и степента на абстрактност на прочита. Можем да си представим един буквален прочит на Крал Лир: крал с три дъщери, една от които се лишава от наследство и т.н. от този сорт. Едва ли има прочит, който да остава на това ниво, но всеки опит да се говори за теми или идеи ни прехвърля от буквалното към абстрактното. Понякога един критик ще обвини друг в доста буквален прочит, но това се възприема като изискване за по-комплексна абстрактност или направо за друг тип абстрактен прочит. Ако сменим думата буквално с очевидно или повърхностно ситуацията не става по-добра. Всеки може да се подхлъзне, да приеме нещо за очевидно, а после да излезе, че се е получила повърхностна или неадекватна интерпретация. Полезният съвет тук е да се внимава с очевидното, но за да се издигне този полезен съвет в ранг на теоретичен елемент, е необходимо да се формулира в категорична форма: постулира се, че подхлъзване винаги става. Този постулат, обаче, очевидно пренебрегва съществуването на най-разнообразни, наложили се вече прочити (без да са непременно авторитетни). Някои са повърхностни, някои са комплексни. Деконструкцията изисква да приемем, че цялото това разнообразие не съществува; да не обръщаме внимание, че за един критик даден прочит е очевиден, а за друг не толкова; че някои текстове не са чак толкова сложни, но пък други са направо извън всяка категория; предлага се да се забрави за нормалната практика да се диференцират различни степени тривиалност или задълбоченост. Деконструкцията не може да приеме такова разнообразие, без да изчезне от сцената: трябва да се изисква, противно на горното, че (а) винаги съществува очевиден прочит и (б) този прочит е винаги неадекватен и подлежи на подриване и обръщане с главата надолу. Такава провокативна програма, оперираща с всепомитащи категорични твърдения, автоматично определя една екстремна позиция, която на практика не може да се удържи.

Най-сериозният недостатък, който деконструкцията има от теоретична гледна точка, е процедурата, която включва намирането на традиционен възглед (очевиден, буквален, авторитетен, авторитарен възглед) и обръщането му надолу с главата, защото рядко връзката между дадено мнение и друго, ново, което го оспорва, се характеризира като директно противопоставяне. Ако традиционните подходи в областта на критиката или в която и да е друга интелектуална област се изчерпваха с формулиране само на противоположното на дадено установено мнение, като последното се бракува като негодно, всичко би изглеждало къде-къде по-просто. В реалния свят, обаче, обикновено новата идея не се намира лесно и често не се знае в каква посока да се търси – тя не лежи удобно всеки път точно зад гърба ни. Освен това, главен фокус на една новаторска критика или интерпретация е търсене именно на новото, докато при деконструктивния подход отново посоката се сменя – главната цел е развенчаване на старото, програма, която не само, че е генетично неинтересна, но и не е ясно дали може да се осъществи, по причини, споменати по-горе. Парадоксалното тука е, че деконструкцията пада жертва точно на ограничаващата бинарна логика (бинарно противоположното), една от главните й мишени.

Тези специфични черти на деконструктивистката теория могат да бъдат проследени до особеностите на френските литературни традиции преди и по време на нейното създаване от Дерида. За разлика от САЩ, във Франция наистина е имало една единствена авторитарна традиция при оценката на даден литературен текст, която е била администрирана най-безкомпромисно. Имало е една истина и тя се е съдържала в литературната история на Франция, написана от Густав Лансон (Gustave Lanson), неотклонно втълпявана на студентите, отклонения от която са били свързани с най-сериозни професионални последствия. Вижда се веднага, че за по-регресивен обект за деконструкция едва ли може да се мечтае. Формално погледнато, обаче, имаме семпла теоретична ситуация, реакцията на която е напълно автоматична («обръщане надолу с главата»), т.е. съвсем не се получава впечатлението за комплексна, изискана, изтънчена теоретична платформа, каквато претендира да има деконструкцията.

Вторият белег на френската сцена е свързан с първия. Отдавна установена и съществена традиция е френският интелектуалец да се легитимира чрез атаки срещу тъпоумния буржоа и представящите го държавни органи (включая даже университета), заел позицията на арогантно лекомислие („arrogant frivolity”; Leo Bersani, 1967). Арогантност, която се определя от чувството за превъзходство над стадото поради наличието на изтънчени критерии и възприятия. Лекомислие, защото интелектуалът не може да се въздържи да не заема едновременно елегантни и шокиращи пози пред буржоата, за когото отклонението от рутината е еквивалентно на пряка опасност за живота. Тук става ясна другата особеност на деконструкцията – силна склонност към подигравателно охулване на традиционния прочит, като не се допуска този прочит да отиде в небитието, а се задържа на сцената за участие в един заслепяващ пърформанс. Първоизточникът на тази логически странна особеност може да се открие в пристрастието на френския интелектуализъм да неглижира и безмилостно да подиграва наивитета на този грубоват господин – буржоата; и даже по-общо, в силно развития вкус на френския критичен дух към нападки над интелектуални джуджета (Leo Bersani, p. 217). Приносът на Дерида е, че издига до теория нещо, което у Барт и френските интелектуалци е чисто и просто темперамент (Peter Brooks, 1982). В действителност един такъв безкомпромисен елитизъм, копирайки този на ортодоксалния парижки интелектуализъм, не представлява оригинална и гъвкава, а закостеняла и конформистка позиция, която не представлява елемент на едно автентично интелектуално изследване.

Разкривайки предопределеността на деконструкцията от характера на френската критична мисъл, не може да не останем изненадани от несъответствието и на американския плуралистичен критичен плацдарм, намиращ се радикално извън нейния контекст – вместо една доминираща идеология имаме хаотично множество от конкуриращи се критични програми и платформи, т.е. пълна липса на подходяща почва за развитие. По-скоро в американското литературно поле се усеща крещяща нужда поне от някакъв предварителен стандарт за кохерентност и полезност, за да може поне малко критично да се погледне на още едно, тогава ново движение, като това на Дерида, преди да бъде прието с радостни възгласи, напълно в духа на посрещането на европейски емигранти. Този контраст, и пример за фундаментално географско несъвпадение, основателно е предизвиквал тревога сред деконструктивистите поради самия факт на безболезнено институционализиране на една по замисъл крайно антиинституционна позиция. Една от спасителните идеи за разрешаване на този принципиален конфликт е била да се предизвика деконструктивен шок като се заеме позицията на елементарно невежество (simple-minded ignorance), за да се предотврати какъвто и да е комфорт с деконструкцията.

Самият факт, обаче, че е невъзможно да се намери в Америка аналог на монолитния френски консерватизъм сочи към друг фундаментален проблем, именно, колко крайно необходимо за деконструктивистката програма е да се запази нейният революционен и подривен характер. Тук трябва да се направи следната разлика. Революцията и подриването не са резултат от прилагането на деконструкцията съгласно нейните основни принципи в дадени условия (това е рутинна ситуация за всички нормални теории във всички области). В замяна, революцията и подриването са самата същност на деконструкцията – без тези инструменти тя е мъртва. Тази ситуация е очевидно логически конфузна: революционността не може да бъде позиция, а атрибут на позицията, единствено средство или едно от средствата, за да се реализира дадена програма. Не е особено перспективно да се проповядва революция без да се обяснява с каква цел ще се прави, както и да се претендира, че деконструкцията е революционно движение, без да се обяснява кое точно е революционното в нея.

Тука става дума по-скоро за един деконструктивистки критичен модел, който не може да бъде фундамент за сериозна програма. Приемането му за теория вероятно се е дължало на резонанса с една обща неудовлетвореност от състоянието на академичните литературни изследвания като цяло, но нейното съдържание е съвсем малко повече от ответна реакция на една теоретично примитивна ситуация (френската), в която деконструкцията и възниква. Практическата й стойност се състои първо в разклащане устоите на старомодни литературно-исторически представи, останали тук и там, като специално в Америка това се явява по-скоро елемент на едно нормално здравословно развитие, отколкото сериозна атака срещу традиционното. Второ, проповядването при четене да се «гледа» по-дълбоко отколкото преди, разкривайки неочевидни тънкости на текста, представлява по-скоро полезен съвет, отколкото теория.

За съжаление, емоционални, необуздани и непоследователни атаки срещу консерватизма винаги го стабилизират, придавайки му нова легитимност. В случая с деконструкцията има допълнителни основания да се счита, че тя го подкрепя вместо да го подкопава: наблягайки силно на необходимостта да се разруши традиционното, му се дава привилегирован статут, централна роля в деконструктивисткия пърформанс. Истинският път напред е да оставим консервативното зад гърба си, да намерим нещо по-добро, нещо което не е елементарно противоположно на старото, а принципно ново. Бягайки в кръг около умираща идея, вързана на кола на мъченията, е нито оригинално, нито продуктивно. Симбиозата консерватизъм-деконструкция не позволява на старото да умре поради взаимното подхранване с легитимност.

Една от причините теорията на Дерида да добие такава популярност е и насърчаването и легитимирането на т.нар. ироничен прочит, т.е. прочит, който подчертава силно скритата ирония, долавяна в даден текст.
Няма съмнение, че в много случаи това е напълно оправдано, например, когато изтънчено ироничен текст се чете с плиткоумна дървеняшка сериозност, убивайки напълно посланието, вложено в него. Но нека си представим какво се получава, ако всички текстове, недискриминирано, се четат по този начин. Първият резултат тук е, че иронията губи смисъла си – ако всичко е иронично, то нищо не остава, което да дава на иронията различимо качество. От практическа гледна точка картината също не е от най-приятните. Ще бъде ли необходимо наистина да вярваме например, че Хитлер е бил герой? Подобни примери всеки може да намери, което само подчертава, че наистина необходимото е задълбочена преценка във всеки отделен случай, а не рефлекторен безразборен ангажимент към ирония и преобръщане надолу с главата. Опълчването срещу дадена традиция или гледна точка със специфична алтернативна програма изисква да се изгради реална позиция. Обявяването на опозиция по принцип, без разработени определени алтернативи във всеки отделен случай, не е изграждане на позиция, а поза, стремеж и претенция за иконоборческо интелектуално превъзходство, без да се полагат особени усилия. Мисленето върху реални проблеми със собствена специфика е напълно заобиколено.

Едно рутинно представяне на деконструкцията от нейните последователи дава и рецепта за нейното прилагане, като се показва, че това, което по-рано е представяно за маргинално, може да бъде видяно като централно от друга гледна точка. Тази процедура не може да се счита за еквивалентна на построяването на нов център, а по-скоро за подриване на разликата между съществено и несъществено, между универсално и специфично. Проблемът тук е неизбежен и фундаментален за каквато и да било област от познанието – всяко интелектуално преследване на някаква цел, на първо място, изисква преценка кое в дадения случай е важно, кое е по-маловажно и кое изобщо не е. Построяването на какъвто и да е теоретичен модел на наблюдаемо богато множество от обекти, заедно с обикновено необозримата мрежа от техни специфични отношения, изглежда нерешима задача до момента, в който започнем да дискриминираме кое е важно и кое не е за нашата специфична цел. Разбира се, при друга цел, дискриминационната процедура може да изглежда различно, но винаги съществува – без нея теория не може да бъде построена.

Какво ще стане, обаче, ако е грешна нашата начална преценка кое е важно и кое не е? Какво ще стане, ако сме изключили като маловажно нещо съществено? Теорията на деконструкцията се фокусира точно на такава една възможност и в своя специфичен революционен стил заявява, че централното е предписано и установено авторитарно и традиционно, при което второстепенните и изключените елементи са дискриминирани, потъпкани, репресирани, привнасяйки нови морални и политически измерения в процеса. Сега вече не става въпрос само за интелектуална грешка или за неадекватно представяне, а по-скоро става дума за тирания на върхушката, за тирания на предписваната от нея правилна и единствена система на мислене, с главна цел – запазване на авторитет и власт.

Какво все пак може да се каже за приноса на деконструкцията при обсъждането на проблема централно-маргинално. Отново, резултатът от едно по-внимателно вглеждане е, че приносът просто се изпарява: в действителност казаното е много по-малко, отколкото изглежда да е казано. Едната възможност е по-меката преценка, че става въпрос за един полезен, но рутинен съвет (да се внимава да не се изтърве нещо съществено при началната дискриминация важно-маловажно, централно-маргинално), при което и дума не може да става за теория или за оригинален принос. Тази по-мека преценка, обаче, се отхвърля автоматично поради претенцията, че теорията на деконструкцията представлява една оригинална и важна програма. При това положение една втора и по-прецизна преценка е неизбежна.

Необходимо е да се разграничат следните два случая, в които пренебрегнатият или маргинализиран елемент ще изглежда по съвсем различен начин след ревизията. В по-тривиалния случай ние предписваме на пренебрегнатия елемент по-висок приоритет след като сме осъзнали неговата важност, т.е. по деконструктивистката терминология, този елемент става част от центъра или води до реконструкцията на нов център. Освен това, тази ситуация се използува допълнително за подриване на разликата между съществено и несъществено, поставя се под въпрос самата концепция за център – защото какво е това «център» ако маргиналното може да стане централно. Тук вече може да се види и сериозна непоследователност – неизброимото множество от възможности за замяната на централното с кое и да е маргинално се свежда до една единствена възможност – традиционното централно се заменя с неговото полярно противоположно. Всъщност, едно последователно прилагане на деконструктивистката рецепта би довело не до една единствена възможност, а до безкрайно много възможности, т.е. подриването на разликата между същественото и несъщественото би заставило нашия ум да странства безкрайно, от възможност към възможност за нов център, в пълна интелектуална безпомощност, без каквото и било основание за фокусиране, в пълен контраст с критикуваната стандартна процедура, използваща незаменимото оръжие на абстрактното мислене.

В нашето всекидневие, при преценката ни за човек, който не може да схване същността на разказ или анекдот или има трудности да види основното в дадена ситуация, ще трябва да заключим, че в края на краищата, каквито и да са особеностите му, става дума за ограничен интелектуален капацитет. Друг един пример може да бъде научна дискусия, да кажем, по проблемите на рака, при която става ясно, че изследването отива в задънена улица. Става нашият деконструктивист и предлага да се фокусираме на маргинални и, по тази причина, пренебрегнати идеи. Докладчикът, заинтригуван от възможността за нова идея, пита какво по-точно се има предвид, получавайки отговора, че тука трябва да се постави под въпрос какво е централно при изследването на рака. Очевидно, потвърждава докладчикът, но какъв по-точно аспект от сегашния консенсус за това централно засяга вашето предложение? Ако сега деконструкторът заяви, че не става въпрос за конкретно предложение, а само за генерална стратегия, аудиторията съвсем правилно ще заключи, че в края на краищата, той няма какво да каже. Защото казаното от него е еквивалентно на призива «Трябва ни нова добра идея!». Това не е даже стратегия за намиране на нова идея, още по-малко нова идея. И един трети и последен пример за прилагане на деконструктивната рецепта в една въображаема ситуация, в която всички шовинистки призиви на мъжкото съсловие и на фашистите се маргинализират. Пита се, ще допринесе ли самата тази деконструктивистка маневра за мигновеното издигане на феминистите и на левичарите на нова и по-висока интелектуално почетна позиция?

В генералната стратегия на теорията на деконструкцията централно място заема маргиналността по принцип, маргиналността като такава, а не иманентната стойност на един или друг маргинален елемент.

Проблемът за интерпретацията е бил винаги централен за хуманитарните науки и, съответно, логическият статус на интерпретацията винаги е бил и ще бъде централен в теория на критиката. Много популярни и пространни дискусии са водени във връзка с деконструктивисткото твърдение, че всяка интерпретация е неправилна (пропуска целта) и всеки прочит дава неправилно тълкувание (all interpretation is misinterpretation and all reading is misreading). Очакването, обаче, за някакво проясняване на хоризонта по тези въпроси така си и остава неосъществено. Два аспекта на спора за смисъла на тези две твърдения и ползата от тях заслужават внимание. Единият е свързан с позицията, че горните две твърдения са погрешни, а другият – с преценката какъв е приносът на тези твърдения, ако се приемат на въоръжение, разглеждайки проблема верен-погрешен като второстепенен, поради факта, че дадена теория може да не работи и по съвсем други причини, не само поради факта, че е логически проблематична. Дадено твърдение може да формулира валидна позиция, може да води до невалидна позиция, но може и да не дава възможност да се изгради каквато и да е позиция (например, поради липса на съдържание), давайки само илюзия за такава. Твърдението all interpretation is misinterpretation е от третия вид. Елис детайлно показва, че какъвто и смисъл да му се придава, резултатът е или нещо известно, или нещо тривиално, т.е. не става за изграждане на теоретична позиция. В ролята на лозунг, обаче, то е много ефективно, носи главно емоционален заряд, а не логическо или теоретическо послание. Лозунгите се конструират не за да формулират теории, а за да реализират определена настройка, манталитет, да формират движение, да сплашат и дезорганизират опозицията. “Аll interpretation is misinterpretation” играе идеално тази роля, предизвиквайки и трите изброени ефекта.

Накрая си струва да резюмираме схемата, по която се осъществява уникалният деконструктивистки пърформанс, заедно с коментар върху възможните причини за широкия резонанс и влияние, на които се радва проектът на Дерида. Процедурата започва с фокусиране на вниманието върху един или няколко традиционни централни проблеми на литературната теория. Тези проблеми обикновено представляват специфични версии на по-общи проблеми. Например: фундаменталният проблем за връзката между думи и обекти; въпросите за категоричност на познанието (Има ли абсолютни истини?), за смисъла на даден литературен текст (Има ли текстът някакъв стабилен смисъл, независим от способностите на читателя?), за интерпретациите на литературния текст (Могат ли да бъдат обосновани или имат чисто индивидуален характер?), за намеренията на автора или говорещия (Дали перспективата, очертана от автора, контролира смисъла на неговия текст и задължителен ли е този предполагаем смисъл?).

Деконструкцията започва с фокусиране върху някаква наивна и общоприета опростенческа гледна точка за всеки конкретен случай, с цел да я подкопае, да я постави под въпрос, да я проблематизира. За разлика, при стандартния академичен подход, към даден проблем се започва с излагане и последваща критика на най-строгата и общо известна теоретична разработка по въпроса, с идея да се доразвие или замени с още по-добра. Пренасяне на ударението от най-модерната към опростенческа трактовка е съпроводено със значителна интелектуална загуба. Например, при дискусия на «смисъл» деконструкционният избор е да се дискутира опростеното виждане, че думата се отнася директно до обекта, след което следва разрушителна атака срещу такова едно наивно тълкуване. В случая се пренебрегват задълбочени и детайлни разработки, траяли десетилетия, показващи, че не си струва да се губи време с едно такова обяснение, когато става въпрос за по-изтънчен контекст. Или изборът да се атакува наивното схващане за абсолютна достоверност на познанието, идея отдавна отхвърлена от философията на науката. Атаката срещу аргументите, че всеки литературен текст има ясен и стабилен смисъл игнорира напълно безкрайните дискусии на тема обективност и субективност на критиката, в които едва ли могат да се намерят и няколко посветени на такава една наивна гледна точка. По въпроса за намеренията на автора деконструктивистката атака е срещу позицията, че намерението на автора определя смисъла на текста, пренебрегвайки отдавна утвърденото сред критиците мнение, че литературните текстове са неизчерпаеми по отношение на смисъл, че намерението на автора не контролира смисъла на съответния текст.

Следващата процедура е да се въведе полярно противоположната на атакуваната наивна позиция: думите не се отнасят до обектите в реалния свят, думите обозначават други думи; авторите не създават смисъла на техните текстове като ги композират, читателите го създават, когато четат текста; текстовете нямат определен смисъл, който да се изследва, а са неизчерпаеми по отношение на смисъл поради «свободна игра на знаците» (free play of signs); внимателното четене на даден текст не осигурява знание, защото всички прочити са неправилни, имат недостатък в някакъв смисъл (all readings are misreadings).

Работата е там, че с инверсията на примитивни идеи не се постига по-голяма сложност, продуцират се само нови примитивни идеи, но пък постигнатият драматичен ефект е практически максимален, със силен иконоборчески характер. За да се постигне такъв ефект наистина е необходимо да се работи с прости и директни идеи, в драмата няма място за интелектуално изискани комплексни изрази, резултат от внимателна и упорита изследователка работа по детайли и нюанси.

Сега възниква въпросът как с такива примитивни работни процедури теорията на деконструкцията успява да предизвика такъв силен резонанс, такова широко влияние, как може да създава впечатление за интелектуална префиненост и комплексност? Елис се спира на два важни фактора в тази връзка. Първият е емоционалният фактор, който идва от драмата на интелектуална конфронтация, от възбуждащия шок на провокацията чрез екстремни формулировки, предсказващи прогрес, който е далеч от традиционния такъв, с уникален характер. Това са необходимите драматични атрибути на деконструкцията, те не са резултат от интелектуална неадекватност на теоретичния й апарат.

Вторият и по-важен фактор се определя от практиката да се въвежда нова и странна терминология, такава, че известни положения, проблеми и позиции не изглеждат фамилиарни и, съответно, резултатите от алтернативни академични изследвания в същата област не изглежда да имат връзка до степен, каквато реално имат.
Така, атаката срещу референтната теория на смисъла (the reference theory of meaning) се заменя с атака срещу «метафизика на присъствието» (metaphysics of presence), въпреки че двете са по същество еднакви, с едно по-скоро наивно третиране на връзката между думи и обекти. Тук новата терминология прави проблема да изглежда различен и помага да прикрие неудобния факт, че в атаката си Дерида не споменава голям брой разработки по въпроса, които вече са постигнали същия ефект. Да се отхвърли «референтната теория на смисъла» може да изглежда прекалено тривиална задача, докато атаката срещу «метафизика на присъствието» най-малкото представлява атака срещу нов термин. В този аспект никой не може да отрече, че текстовете на Дерида са изключително трудни и неразбираеми, но и тука нищо ново под слънцето. Във всеки случай семпли идеи не са несъвместими с усукана проза. Напротив, когато вербалните облаци се разсеят, разкриват примитивни идеи, скрити от светлината, под която не могат да преживеят. Преводите от френски на друг език само усложняват ситуацията, привнасяйки допълнителен елемент на странност в деконструктивната терминология.

Тази оригинална и екзотична терминология играе важна роля и в защитата на деконструкцията чрез съпротива срещу нейната подмяна в еквивалентни по смисъл формулировки, като се твърди, че винаги, във всички случаи, смисълът се променя. За разлика, в стандартните академични дискусии, докато ефектът на модифициране на смисъла не се докаже, две формулировки се считат за еквивалентни при дискусията на определен проблем. Две формулировки по принцип не функционират еднакво във всички случаи (иначе те не биха били различни), но в дадена конкретна обстановка могат да изпълняват еднакво добре едни и същи функции, т.е. да е оправдана замяната в тези конкретни условия. Такава една непоклатима негативност на деконструктивната позиция е в очевиден конфликт с теория на текстуалността (theory of textuality; the play of signs ) – твърди се, че дадена дума е толкова специфична (има един единствен «правилен» смисъл), че не може да и се копира смислово от каквато и да е друга дума или комбинация от думи.

Друг аспект на аргумента срещу какъвто и да е опит за промяна на деконструктивистка терминология е, че резултатът е едно «опитомяване» на оригиналната формулировка, което я смъква от едно извисено интелектуално ниво на неприемливо по-ниско. И още, самото изискване за подмяна на термините, с цел обяснение на смисъла им, се счита за отказване, за липса на потенциал да се посрещне едно значително интелектуално предизвикателство. Работата е там, че докато не стане ясно в какво точно се състои това предизвикателство (т.е. в какво точно се състои «профанизирането» на деконструктивистката формулировка поради преформулиране, как точно се губи интелектуална височина) не може и дума да става за предизвикателство, неговото съществуване е пълна илюзия. Стратегията на такава една постановка е ясна – оформяне на чувството на принадлежност към един интелектуален елит, за интелектуален авангард, който реализира значителни нововъведения, оставяйки зад гърба си наивитета на тълпата. Тази претенция за интелектуална префиненост е в рязък контраст, обаче, с неизменната терминология, с ритуалната и стандартна рецепта на деконструктивисткия пърформанс, наподобяващ една и съща църковна служба. Това, което остава, е чувство на независимост, оригиналност, интелектуален прогрес без особен труд, без продължителни усилия, без особени умения и без индивидуален риск, изискващи се наистина за действителен интелектуален пробив на ново по-високо ниво. Деконструкцията предлага формула за действие, която носи психологическа удовлетвореност без съответните реални достижения, които би трябвало да я предхождат.

4. Модерни и постмодерни елементи на настоящето

Почти няма съмнение, че настоящето се характеризира с шеметни промени и изненадващите нововъведения, реализирани през последните няколко десетилетия, съпроводени от възхвали, вълнения, паника и катаклизми. Тази неимоверна трансформация, съизмерима по мащаб с разместванията на пластовете, предизвикани от индустриалната революция, ни води към постиндустриалната ера, ера на инфотейнмента (infotainment, information-entertainment hybrid; хибрид между информация и забавление) и биотеха (biotech; хибрид между биология и технология) като белези на глобалния капитализъм, структуриран главно около осите на нов тип информация, комуникации и генетични технологии. Научната и технологична революции са ключови елементи на глобалното реструктуриране на капитализма, включващо: поява на транснационални корпорации, чийто брой и обхват непрекъснато се разширява; интензификация на конкуренцията в планетарен мащаб; придвижване на индустриалната продукция към развиващите се страни с противоположно движение на инвестициите към свръхразвитите държави; търговски закони, които защитават транснационалните корпорации за сметка на човешки живот, биодиверсификация и околна среда; компютъризация на всички компоненти на производство и разпределение при разширяваща се автоматизация; нарастваща трудова експлоатация; корпоративно свиване (downsizing); увеличаващи се безработица, неравенство и несигурност; настъпването на ерата на дигиталноомрежени (digitalized and networked) икономика и общество.

Постмодерният завой в политиката описва нови форми на политически конфликти и борби. Конюнктурата понастоящем е изключително неясна, поставяйки хората в свръхразвитите Западни и Северни области в ерата между модерното и постмодерното, докато в живота на хора в други части на света може да се забележи наличието на предмодерни социални и културни черти, т.е. като цяло светът се характеризира с една противоречива смес от предмодерни, модерни и постмодерни форми. Старите теории, понятия и начини на мислене се справят само донякъде, което показва необходимостта от нови начини на мислене, нови стратегии, дискурси и практики.

Научно-технологично-икономическите революции осигуряват нови финансови и политически възможности, богатство от изумителни продукти и технологии, които могат да подобрят условията на живот, продуцирайки същевременно експлозивни конфликти, кризи и катастрофи. Така турбулентните трансмутации на съвремието изглеждат крайно противоречиви и неопределени, с обещаващи и в същото време заплашителни характеристики. Днес глобалофилите, които виждат глобализацията в до голяма степен наивно-оптимистична светлина, като чиста проба инструмент за прогрес и добруване, са изправени пред проблема да си обяснят кризите в глобалната икономика, интензификацията на локалните и глобални политически конфликти, подтискането на човешките права и цивилни свободи и общото засилване на опасенията и страха у хората. Достатъчно е само да споменем сблъсъка на глобализацията с ислямския радикализъм, имаща за резултат появата на идеология, която позволява да се нанесе превантивен удар на всяко място и по всяко време в името на «свободата» и «демокрацията». В резултат, животът на много хора стана много по-лош, а на някои – значително по-къс.

Понякога на новите пермутации и мутации на глобализацията се лепва етикета «постмодерни», но без задълбочена дискусия, която да свърже това постмодерно състояние с констелацията от научни и технологични революции, с глобалното реструктуриране на капитализма, с турбулентния свят на политическите конфликти. Концепцията за постмодерност изглежда най-конструктивна когато фокусира вниманието върху нещо ново, специфично, съществено отличаващо се от феномените на модерното. Например, възникването на новата технокултура с нейната телевизионна хиперреалност и компютърно киберпространство е един такъв феномен, за който може наистина да се спори, че е постмодерно явление.
То включва нова глобална комуникативност и култура (Internet, e-mail, e-commerce), нова организация на работното пространство (най-вече евакуиране на предприятия в третия свят, важна компонента на т.н. out-sourcing) и нови форми на научно изследване и образование. Особено се подчертава, че персоналните компютри са тясно свързани с постмодерна логика и естетика (децентрализация, индивидуалност, фрагментираност, експресивност, графичност, еклектичност, интерактивна мултимедия, нови социални връзки), докато големите IBM mainframe такива – с централизация, масивност, йерархия, правителство, корпорация, т.е. те са образ на самата модерност (Sherry Turkle, 1984, 1995). Така, в интернет, всеки може да демонстрира мултиидентичност като представя в различни чатове (chat rooms) различен образ: литературен «критик» сутрин, политически коментатор следобед и борец за правата на някакво малцинство – вечер; може да се повишава професионална квалификация, да се правят сериозни изследвания, да се натрупва културен капитал, да се излага в блог част от личния живот, де се практикува digital art. От тази гледна точка това, което в киберкултурата се нарича «реален живот» (RL, real life) е само още един канал за контакти, за субективност, за идентичност.
Както и да се преувеличава значението на тази нова технокултура, обаче, не може да се говори за скъсване с миналото, най-малкото поради факта, че корените й са в структурата на модерното – част от нов етап в развитието на капитализма и интегрална част от глобализацията.

Разлики между модерно и постмодерно могат да се търсят и при анализ на съвременните войни. Например, за последните войни на САЩ с Ирак, многократно представяни на нашите телевизори като медийни спектакли, има както твърди мнения, че са истински постмодерни войни, така и по-резервирани констатации, подчертаващи не само отделни постмодерни елементи, но и модерни такива със заключението, че става дума за нещо преходно. По-общо казано, дискурси върху постмодерни феномени изискват известно теоретизиране за да се покаже, че става дума за нещо ново, което не се вмества в конвенционалните теории и изисква допълнителен анализ.

Нови феномени, които предизвикват тревога, са генетичното инженерство с клониране и дизайн на тела и бебета, търговията с човешки органи, развитието на техниките за наблюдение над индивида, поставящи под заплаха неговите най-интимни тайни, многосетивни спектакли и машини за удоволствие, опасност за фармакопично израждане на обществото с постоянна зависимост от наркотици и лекарства, усещането за приближаваща екологична катастрофа. Достига се до констатацията, че самото бъдеще на човечеството е ипотекирано на един развилнял се капитализъм и стимулираното от печалба развитие на науката и технологията, т.е. стига се до идеята за налагане на някакви ограничения на капиталистическата модерност с нейните науки и технологии, за установяване на по-хуманни екологични ценности, институции и практики за гарантиране на живота на земята. Следователно, едно критично осмисляне на патологиите и илюзиите на модерното в настоящия момент може да се разгледа като важна компонента на постмодерното развитие.

Съществена насока на развитие на днешната теория на критиката е една систематична деконструкция на остарелия модерен начин на мислене, довел до сегашното положение, и реконструирането на най-привлекателните аспекти на модернизма – хуманност, индивидуалност, просветителски разум, демократичност, права на човека и солидарност – така, че да бъдат непосредствено свързани с уважение към всички форми на живот, към природата, към екологичен баланс. Една постмодерна критична теория трябва да има интердисциплинарен и мултиперспективен характер, да включва рефлексии върху наука, технология, екология, социология, култура, да използува най-доброто от предходни теории, както модерни, така и постмодерни. Необходимо е да напомним, че постмодерни твърдения, че теории от такъв ранг по принцип извършват сериозни прегрешения, като неправилно тотализират, необратимо хомогенизират и редуцират най-хетерогенни феномени, сами по себе си имат точно такъв всеобхватен редукционистки и хомогенизиращ характер. Атаки срещу гранднаративи от какъвто и да е вид, предприемани от философи като Лиотар, Фуко и Рорти се обезсилват до голяма степен сами поради използуване на най-общи формулировки и термини в публикации, имащи съществено теоретичен характер.

Най-общо казано, модерната политика си бе поставила за задача да формулира и да претвори в реалност универсални цели като свобода, равенство и справедливост в един опит да трансформира институционалните структури на власт и господство в съгласие с нормите на разума. Обещанията на модерната програма и модерната политика, обаче, се оказаха много далеч от една глобална реализация. През епохата на модернизма трудът е най-жестоко експлоатиран от капитала, цветнокожите систематично се дискриминират расово, развиващите се страни се подтискат от империалистическите държави, жените успяват да добият пълни демократични права едва в началото на 20 век, продължавайки да са патриархално доминирани. В резултат, визиите за еманципация на либерализма, марксизма и други политически идеологии на модерната ера се критикуват с право за техния прекалено обобщаващ и грандиозен характер, който пренебрегва спецификата на деспотичното подтискане на индивиди и отделни групи. Либералният проект за универсални права и свободи за всички се оспорва от най-различни групи, борещи се за своите собствени права и интереси, защитавайки правото на своя собствена култура и идентичност. Марксистката програма за световна революция се заменя локално от много по-скромни и реформаторски проекти. В резултат, сме свидетели на цял спектър от нови форми на постмодерна политика, всяка със своя собствена идеология, практика и постижения, рефлектиращи и повлияни от богат спектър постмодерни теоретични постановки. Една специфика тука е, че културата започва да играе все по-важна роля във всички сфери, от икономика до персонална идентичност (personal identity).

Люшването на махалото до другата, постмодерна крайност, обаче, поражда екстремални форми на враждуваща фрагментарност, подриващи всяка възможност за обществен живот. Това беше може би необходимо развитие, за да се защити правото да бъдеш различен, но сега изглежда също толкова необходимо да се реконструира ново социално цяло, прогресивно общество с консенсус върху фундаментални стойности и цели, солидарност, която е обогатена от различия, различия, ясно формулирани, без да са анулирани. Така, една от големите драми на нашето време е изборът как да пътуваме към бъдещето, към цивилизовано общество или към хаос, към мир или към перманентни «племенни» войни по всички фронтове. Ще продължим ли по същия модерен път на ирационален растеж и развитие с по-нататъшна експанзия на глобалната капиталистическа икономика, предизвикващи периодични икономически, социални и екологични кризи? Ще тръгнем ли по съвсем нов постмодерен път, пренебрегвайки прогресивното наследство на миналото? Или ще търсим алтернативна посока, комбинирайки модерните идеи за солидарност, консенсус, универсални права, макрополитика с постмодерните виждания за различие, плурализъм, мултиперспективност, идентичност и микрополитика, реализирайки Хегеловото «диференцирано единство», в което нишките на индивидуални исторически развития се сплитат в богата тъкан.

5. Теоретичен и емпиричен екстремизъм

От примера с критиката на деконструкцията на Дерида се остава с общото впечатление, че постмодерният феномен е по-скоро силна емоционална реакция срещу модерността, без да предлага ефективна теоретична платформа. От идеала за йерархичната теоретична структура на модернизма махалото се люшва до противоположната крайност на пълна емоционална свобода от каквито и да било там норми, въведени от разума, с пълно отричане на каквито и да са теории (Рорти). Проблемът е там, че човек е както емоционално, така и разумно същество и е невъзможно да се изключи напълно едната или другата компонента при неговата активност спрямо заобикалящия го свят. Крайността на постмодернизма очевидно допада на много, ако не на всички хора на изкуството, които могат понякога частично или напълно да забравят за ограниченията, налагани от разума, завладени от моментни чувства. По-тежко е положението на критиците в областта на изкуствата, които не могат да си позволят този разкош, въпреки че някои така или иначе се опитват.

Постмодерните атаки срещу теорията резонират по принцип с мисологията (омраза към разума), която се изявява в мистицизма, проникнал в някои версии на екологията (deep ecology) и екофеминизма, с антихуманистични атаки от «биоцентрични» гледни точки (хората като напаст за природата), с отхвърлянето на философията, базиращо се на здравия смисъл на обикновения човек, с прагматичното тържество на технологичното и практичното, с постмодерното издигане на пиедестал на спонтанността и желанието за сметка на размисъла и с безсмисления «спиритизъм», промъкващ се в съвременната култура.

Двете полярни крайности, на модерната теория с кредото «Нищо няма смисъл извън теоретичния модел» и на постмодерната платформа «Няма смисъл да се строят теоретични модели», са естествени врагове в една нестихваща културна война, предизвикана от самоналожени ограничения от двете философски и културни течения. Gendlin, в разработките върху границата между теорията и практиката, застъпва позицията, че човешкото същество намира някакъв «смисъл» в контакта си с обкръжаващата среда, въпреки че не може веднага да формулира явно този «смисъл».(3) Формулировката на този «смисъл» може да стане и става, когато се въведат нови термини, които термини обогатяват съществуващите теории или предизвикват появата на нови такива. Новите теории в контакта си с реалността водят до нова ситуация, в която се вижда друг някакъв нов «смисъл», който просто плаче за нова терминология и т.н. Този подход към дейността на човека, фокусиран на границата теория-практика дава възможност за развитие и обогатяване на теориите в непрекъснат контакт с много по-богатия на детайли и даже хаотичен реален живот. Така веднага става ясно, че само с чиста теория, напълно откъсната от реалния свят, и само с емпиризъм не може да се постигне много: съществуващите теории с техния ограничен арсенал от понятия и принципи не могат да обхванат всички детайли на реалността, а чистият емпиризъм не позволява осмисляне, което е спирачка по пътя на усъвършенстване на способностите на човека в неговата дейност.

Още се вижда, че един контакт между постмодерния емпиризъм и модерния «теоретизъм» може само да бъде от полза и за двете направления – постмодерното дава възможност за развитие на модерното, а модерните теории дават възможност да се види някакъв порядък в постмодерния хаос, да се осмисли и обогати, въвеждайки неизбежно критерии за стойност на продукта на човешката дейност, позволявайки, в частност, да се формулира база за критична оценка на културния продукт, т.е. дава хляб в ръцете на постмодерните критици. Така работата на границата постмодерно-модерно, независимо дали се харесва или не на крайните крила в единия или другия лагер, позволява някакво критично осмисляне както на емпириката, така и на теорията и става основа за диалог, който диалог така или иначе става и ще става, независимо от културните войни, раздухвани от талибани-емпирици и талибани-теоретици, неспособни да се справят с тежката интелектуална задача за осмисляне на комплексната дейност на човека в още по-комплексната реалност.

6. Заключение

Теории и интерпретации са необходими по простата причина, че светът около нас съвсем не изглежда прозрачно ясен за нашето съзнание, най-малкото поради потоците информация и дезинформация, които денонощно ни заливат, когато езикът повече от всякога се използва да замъглява смисъла на нещата и да изопачава истини. Без теории, интерпретации и критика ще се чувстваме напълно загубени всеки момент, като Колумб при своя първи воаяж. Те са единственото ни оръжие, защото няма чудодейни отговори за проблемите, които ни се сервират в нашите хибридни модерно-постмодерни времена.

Реалната ситуация изследовател-природа по-скоро напомня фиктивната картина, представена от физика Ричард Фейнман (Фейнман, 1968), с която илюстрира характера на т.н. фундаментални физически закони. В този пример сме поставени в ролята на зрители на партия шах между богове, без да знаем правилата за движението на фигурите. След дълги наблюдения стигаме до извода, че някои от фигурите се движат, да кажем, само по диагонал, при всички известни нам обстоятелства. Откритото правило на диагонала е аналог на фундаментален физически закон, който остава винаги в сила, както, например, законът за запазване на енергията. От тази картина на Фейнман има и друго следствие, което не е много оптимистично, и то е, че съвсем не е ясно колко време ще е необходимо, за да открием всички правила за движението на фигурите, да не говорим за тактически и стратегически идеи на шахматната игра, известни само на боговете. Аз лично съвсем не съм убеден, че има принципиална разлика между зрител физик и зрител философ, която да прави разгадаването на физични или философски аспекти на «шахматната» игра на природата да изглежда по-оптимистично за единия от тях.

Каквито и теории да се предлагат, колкото и «мастер», «гранд» и «мета» да изглеждат, очаква се те да имат ограничен живот, с характер по-скоро на работни хипотези, отколкото на паметници на абсолютна истина, играещи ролята, от политическа гледна точка, на прикрити пазители на статуквото.

Възможност да се опровергае дадена теория винаги съществува, но никога не може да се докаже, че тази теория е правилна. Независимо от факта, че всички наблюдения и експерименти я потвърждават, заключението е, че не се е отдала възможност да се отхвърли. Стремежът е теориите да се отхвърлят – ние се стараем колкото се може по-скоро да опровергаем сами себе си, тъй като това е единственият способ за прогрес. (Фейнман, 1968).

Един от изводите в резултат на сблъсъка между модерни и постмодерни теории е, че на първо място внимание трябва да се отделя на всички неоснователни предположения, а не, както винаги преди, да се оставят някъде в периферията за облагодетелстване на тези, които са наясно с тяхната проблематичност. Не на последно място ни се напомня, че не бива да се вземаме чак толкова на сериозно с нашите грандиозни теории, които само утре могат да се окажат на бунището, заедно с много предхождащи ги, т.е. играта и хумора би трябвало да са интегрална част на сериозната работа като антидот на модерната мания за величие по отношение на Природата. Трето, трябва безмилостно да се разголват всякакви прикрити тенденции за влияние, власт и насилие: икономически, политически, колонизиращи, на основата на раса и пол.

И накрая, тривиално необходимото – честна и всеотдайна работа за изясняване на проблемите, за образование, за организиране и действия, които биха повишили съществено цената, която трябва да заплатят извършителите на насилия от всякакъв вид и/или биха положили основите за съответни институционални промени. Необходимото е такова ангажиране, което с най-голяма настойчивост да се противопоставя на всякакви най-удобни случаи за обезверяване, което да упорства въпреки многото провали и само най-ограничени успехи, вдъхновявано практически само от надеждата за едно по-добро бъдеще. (Chomski, 1985).

Движещите сили на глобализацията имат съществено комерсиална природа и, съответно, културната глобализационна вълна има до голяма степен чалгаджийски характер, в резонанс с интелектуалните интереси на масовия потребител. Последното не е критика, а факт, който едва ли има смисъл да се оценява по скалата добро-лошо – има добри и лоши теории, няма добри и лоши факти.
Ако глобализацията има изобщо слабо място (с оглед противодействие), то то е в областта на културната сфера поради иманентно ниското интелектуално ниво на масовия вносен продукт. За съжаление, единствената възможност за ефективно противодействие си остава пълна химера поради спецификата на българския интелектуален елит – крайна неспособност за организиране върху обща платформа, в случая, по ирония на съдбата, най-ефективната възможна такава – Дарвинистката платформа за survival of the fittest на полето на културата. В светлината на всичко казано по-горе, детайлното разработване на тази платформа би трябвало да бъде и една от основните задачи на българския постмодернизъм или постпостмодернизъм, каквото и да означава последният.

БЕЛЕЖКИ

(1) Ето и две от мненията на обложката на книгата “Postmodern Theory. Critical Interrogations” от Стевън Бест и Дъглас Келнер: «Имайки предвид неизброимото множество загубили се в тъмните джунгли на постмодернизма, изключително благотворно е да срещнеш двама писатели, които са били там и са се върнали с непокътнат критичен разсъдък и даже закалени от сблъсъка.
Те са съставили пътеводител през блата, около подвижни пясъци, отвъд басейни с пирани, за излизане от лабиринтите на Фуко, Дерида, Бодрилар, Хабермас, Лиотар, както и други опасности. Те са вещи водачи, проницателни критици, интелигентни читатели, с просветен дух. Аз бих им се доверил безусловно.» (Arthur Danto, Columbia University); «Най-детайлното въведение в постмодерната социална теория, което съм виждал, включвайки ценен критичен прочит на най-главните дебати.» (Fredric Jameson, Duke University). Обратно в текста

(2) Ето и две мнения за книгата на Елис. «Елегантната и абсолютно несантиментална книга на Елис може да служи като пробен камък в днешните критични дебати. Много малко остава непокътнато: бинарни опозиции, «алтернативна логика», текстът като «игра» и «пърформанс», всичко е обект на строго изследване. По време на този процес Елис блестящо възстановява категориите на Сосюр (Saussure) («очукани» и редуцирани от съвременната критика) до тяхната оригинална комплексност. Ужасен от разрастването на категорията критици, които нищо не рискуват, когато се захванат с даден литературен текст, Елис предизвиква всеки читател, попаднал под магията на новата лексика, да спре и да се замисли. Рядко едно такова възмущение на хуманитарист е било използвано по-добре и навреме.» (Caryl Emerson, Princeton University); «Деконструкцията е била деконструктирана и преди, но рядко с такава ефективна и изразителна комбинация от логически разсъждения, майсторство в избора на източници и осведомена ирония. Това е едно важно и правдиво есе за вътрешните проблеми на деконструктивистката мисъл и нейната особена привлекателност, често от емоционален тип, за днешната безпокойна американска критика.» (Peter Demetz, Yale University). Обратно в текста

(3) Всеки е изпадал в ситуация да не може да формулира нещо, за което вече има смътна представа. В този случай не можем да говорим за незнание, поради факта, че същият този човек мигновено отхвърля приложени формулировки като негодни – знае някак си, че нямат смисъл, че не вършат работа, а тази, необходимата и адекватната все не идва и не идва. В подобна ситуация изпадат и поети и учени, работещи на границата теория-практика, граница на която теорията вече става проблематична. Обратно в текста

БИБЛИОГРАФИЯ

Best, Steven and Douglas Kellner (1991), “Postmodern Theory: Critical Interrogations”. Macmillan and Guilford Press, London and New York.

Best, Steven and Douglas Kellner (1997), “The Postmodern Turn”, Guilford Press and Routledge, New York and London.

Best, Steven and Douglas Kellner (2001), “Тhe Postmodern Adventure. Science, Technology, and Cultural Studies at the Third Millenium, Guilford Press.

Best, Steven and Douglas Kellner “The Postmodern Turn in Philosophy: Theoretical Provocations and Normative Deficits.” The Blackwell Guide to Continental Philosophy, eds. Robert C. Solomon and David Sherman, Blackwell Press, Malden, Ma. and Oxford, UK: Blackwell, 2003: 285-308.

Best, Steven and Douglas Kellner “Postmodern Politics and the Battle for the Future.” New Political Science, Volume 20, Number 3, (1998): 283-299.

Chomski, Noam (1985), Turning the Tide: US Intervention in Central America and the Struggle for Peace, South End Press, Boston, Mass.

Ellis, John M., (1974) “The Theory of Literary Criticism: A Logical Analysis”, University of California Press, Berkeley and Los Angeles, California.

Ellis, John M., (1989) “Against Deconstruction”, Princeton University Press, Princeton, New Jersey.

Gendlin, E.T. (2004). Introduction to ‘Thinking at the Edge’. The Folio, 19 (1), 1-8. From http://www.focusing.org/gendlin/docs/gol_2160.html “

Habermas, Jurgen (1987), Lectures on the Philosophical Discourse of Modernity, MIT Press, Cambridge, Mass.

Powel, Jim (1998), “Postmodernism for Beginners”, Writers and Readers Publishing, Inc., Danbury, CT 06810, p.97

Kellner, Douglas (2008) “Reappraising the Postmodern: Novelties, Mapping and Historical Narratives”, in “Postmodernism. What Moment?”, edited by Pelagia Goulimary, Manchester University Press, Manchester, UK.

Kellner, Douglas (1998), “Globalization and the Postmodern Turn.” in “Globalization and Europe”, edited by Roland Axtman, London, Cassels, pp. 23-42.

Leo Bersani (1967) “From Bachelard to Barthes”, Partisan Review 34, pp.215-32.

Mahler, John and Judy Groves (1999) “Introducing Chomsky”, Totem Books USA., p. 169.

Peter Brooks, “Savant of Signs”, The New Republic 3534 (11 November 1982), p. 27.

Turkle, Sherry (1984) The Second Self. Computers and the Human Spirit, Simon and Schuster, New York; (1995) Life on the Screen. Identity in the Age of Internet, Simon and Schuster, New York.

Зиновьев, Александр (1976), “Зияющие Высоты, l’Age d’Homme, Lausanne, Suisse, стр. 7.

Фейнман, Ричард (1968) “Характер Физических Законов”, Издателство “Мир”, Москва.

БЛАГОДАРНОСТИ

Авторът благодари: на проф. Келнер за предоставената възможност да се запознае с неговата статия «Reappraising the Postmodern: Novelties, Mapping and Historical Narratives»; на д-р Пламен Антов за вниманието и дискусиите по проблеми, обсъждани в това есе.