Георги Гривнев

БАЩИН ЗНАК

Копая на двора
пред родната къща.
Ако намеря гърне със злато,
какво ще направя?
„Гладна кокошка просо сънува.” -
чух глас забравен
на реката стара,
която някога е текла тука.
И в миг - бяла вар
сред пластовете мрак.
Зарадвах се на старата киречница,
на бащиния знак,
че бялото не потъмнява,
дори да е заровено в пръстта,
дори да е на бой в земята и калта,
дори да е погребано векове назад.
Обратно -
със времето
то по-чисто става,
защото дълго в тъмнината
е очаквало лъча.

***

„Не ми се живее…”
седемгодишно сираче

Не мога вече да спя и не мога да пея.
Изтръпвам цял и ме полазва скреж.
Защо би трябвало аз да живея,
щом ти - неживяло още - искаш да умреш?

***
Болен ли си, не търси лекарства.
От наранения поискай прошка и се помоли.
Здрав ли си, очакват те митарства.
Седни с приятел и изпий две чаши джин.

***
Колко хубаво е да се събудиш,
да легне топъл лъч в кревата -
да не мислиш за деня омаен, за утре
и дали ще доживееш до здрача.

***
Гледам некролога и съм малко смутен:
млад мъж ме е изпреварил в тоя зимен ден.
Спира минувач случаен и въздиша леко:
„Няма ред в смъртта, както и в живота.
Днеска аз съм, утре ти - все едно кога е.
Година напред или назад -
непознат остава тоя необятен свят!”

***
В беда изпаднеш ли, недей се тюхка.
Във скръб потънеш ли, ще намериш пътека.
По-страшно е пътя към родната си къща да изгубиш.
По-страшно е душата неизлечимо да линее.

***
Моят дядо
- на жена ми бащата -
казваше често:
„Умре ли жената най-напред,
драсни една клечка кибрит
и къщата запали.”
Със времето
все повече разбирам,
че прав е бил.
Само се тревожа,
че ако остана сам,
ще забравя
къде съм дянал кибрита
или жената
- преди да си отиде -
някъде дълбоко
го е скрила!

***
Българските поети се самоубиват.
Или ги убиват.
Или издъхват от неестествена смърт.
Българските поети не плачат.
Ако плачат -
то е преди разсъмване,
когато е безпощадно тъмно.
Българските поети не се радват.
Ако се радват -
то е за кратко,
като миг,
безпризорно отминал
нанякъде.
Българските поети
имат свой Демир Хисар,
но няма да застанат на просия
за един - дори - спасителен сухар!

***
Той превръща идеала във поминък
и пресмята в сребърници всичко.
И дявола черен за ангел взима.
Докато не вземе, не дава нищо.

„Принадлежи ни това, което даряваме.” -
написа Антоан Сент дьо Екзюпери.
„Принадлежи ни туй, което присвояваме.”-
чува горе Малкият принц и го боли.

Той превръща идеала в хляб насъщен.
И си сменя дебелата кожа, според сезона.
Сред учениците на Христос единия знаем какъв е -
най-лесно броят се трийсет наполеона.