СИНОПРОДАВАЧЪТ
В началото на 80-те години реших, поради стеклите се обстоятелства около моята съдба, да замина на работа в чужбина. За уреждане на документи и препоръки ми помагаше един човек на име Иван Черния.
Той бе ходил вече на работа в Либия и имаше видео купено с долари. По него време единици имаха подобни техники. Събирахме се в дома му по две-три семейства, както се казваше навремето „на видео”.
Гледахме филми и се черпехме. От Иван гостоприемството и видеото, от нас пиенето и мезето. Веднъж се случихме на гости с непознато семейство.
Мъжът вдигаше чашата си за тост през пет минути, а жена му мълчеше и беше посърнала като осланено градинско цвете. Непознатият се казваше Никодим, бил кръстен на дядо си Никола, а съпругата му Нина. Тя често излизаше от стаята и след време се връщаше. Забелязах, че очите й са винаги мокри.
Гледахме екшън филм с басейн с крокодили в луксозна вила и две противникови групировки: добрите срещу лошите се биеха покрай тях. Често лошите падаха в басейна и ставаше доста напрегната картината.
Към края на филма Никодим се начерпи доста и започна да обяснява как скоро всичко ще бъде наред в живота му. Жена му се разрида. Не след дълго разбрахме, че имат малки момчета близначета и са решили едното да го дадат за осиновяване.
Нико, както го наричаше домакина, обясни, че е намерил семейство богати цигани, което ще осинови детето, но тайно от властите ще му брои 20 хиляди лева на ръка. Обясняваше разпалено как ще си оправи живота и…
Жена му ревеше и подсмърчаше през цялото време. Седеше си тихичко в ъгъла и изглеждаше като съкрушена. Бях изумен от постъпката на непознатите. Как може? Възможно ли е да си продадеш едното дете?
Сметката на синопродавача, бе следната. В дома му остава едното от децата Калоян или Стилиян. С парите купува апартамент в центъра на града, посторява на лозето вила и се врежда да вземе без ред жигула.
Другото дете Калоян или Стилиян отива при циганите, които са от богат клан. Ще му бъде осигурено безоблачно детство и богато бъдеще. Пак ще се виждат и ще се срещат. Проблемът бил, как да изберат кое дете да продадат.
- Какво толоква. Децата са малки и ще свикнат. Като пораснат ще си помагат - викаше начерпеният мъж.
Минаха години. Върнах се от странство и заработих в родното си градче. Веднъж видях около пазара познато лице. Спомних си историята с децата.
Мъжът, сиреч Нико седеше на една пейка и си плачеше тихичко. Пуфтеше и дишаше тежко като асматик. Приседнах до него в градската градина с часовника. Там се събираха възрастни хора и майки с деца.
Той ме помоли за една цигарка. Дадох му. Запуши. Закашля се и след време се успокои. Тъкмо се бях решил да го попитам какво е станало с живота му, когато той сам ми заговори. Естествено не ме помнеше.
- Синът ме продаде на едни цигани - каза той и отново заплака тихо.
- Как така те е продал? - удивих се на изреченото.
- Оф, тя моята не е за разправяне - рече и се закашля пак.
Пуфтеше и поемаше силно въздух. Погледнах го. Лицето му приличаше на подпухнала пита със сини оттенъци. Така изглеждаха пияниците.
- Живеех добре. Жена, дете, вила, кола, апартамент на центъра. Да, да, ей там срещу пощата - въздишаше човекът. - После жена ми се разболя от рак. Замина си. Останахме със сина, Калоян се казва. Е, изкарах му средното образование, вече нямаше казарма, та му рекох, да си търси път в живота. Аз не съм важен човек. Бях техник във Водното. Той замина за Русе, работеше в Корабостроителницата, но тя фалира. Беше се задомил и остана в големия град.
Покрай нас мина шумна група деца смеейки се. Скрито погледнах към събеседника си. Той ги проследи с поглед и въздъхна, сякаш автобус изпускаше въздушните си спирачки.
Аз също се замислих за своя живот. Доста неща бяха минали през главата ми. Работих в чужбина, учих, отсъствах от семейството си, връщах се и отново на път… Доста годинки се бяха навъртяли. Като кръговете на отрязано дърво.
Това ми го показаха в Кавказ. Бяха отрязали доста дебело дърво. Повикаха ме и ми казаха да си завъртя очите по кръговете. Докато го правех, с изненада открих, че тръгвайки от центъра, след кръговете отново се върнах в центъра.
Моите спътници се засмяха и обясниха, че всичко се връща там, откъдето е тръгнало.
- После като останах сам - продължи събеседникът ми - продадох апартамента в центъра. За какво ми е такъв голям апартамент. След това дойде демокрацията. Завъртях си парите насам-натам, обезцениха се и ги изгубих. Не можах да стана богаташ. Успях да си купя къща в квартал „Добровски” с дворче и градинка. Пенсионирах се и заживях в дома си на баира.
- А какво стана със сина ти?
- За да го вербувам, да не ме изостави на старини му приписах къщата с доизглеждане. Но той замина за Англия на работа и досега е там.
- Да - рекох - и моите деца са там. Може би това е животът им.
- Но веднъж се върна и ме помоли да продадем къщата. Трябвали му спешно свежи пари. Създал си бизнес, но му трябвала глътка въздух.
- А аз къде ще живея? - питам го.
- Спокойно, ще те наредим и теб… - ми отвърна.
После какво се договори с нотариуса не разбарх. Продаде къщата на семейство цигани, като оставиха една стаичка на долния етаж за мен. С доизглеждане. Сега съм там.
Но, вярвай ми, не е работа да живееш в чуждо семейство. Е, хората ме хранят. Учнтиви са. Чисти, усмихнати. Но все пак са чужди хора, разбираш ли! Чакат ме да умра, да им освободя къщата. Така мисля. Затова всеки ден идвам тук в градската градина и седя на пейката сред хората. Да не съм сам и в чужди хора.
Поиска още една цигарка, за после. Дадох му. Преди да стана той ме хвана за ръката и ме помоли да чуя още нещо.
- Не съм те виждал. От тука ли си?
- Да - казах, - но бях доста години в чужбина.
- Слушай моята тайна. Като се нанесох в къщата, посадих два ореха. Те пораснаха и сега са точно пред стята ми. Но веднъж старата циганка, бабата на семейството ми каза, че който посади орех ще умре. Ще умре, когато дънера стане дебел, колкото шията на този, който го е посял.
- Не вярвай на бабини приказки - му казах. То е важало за миналите времена. Сега сме свят на интернет и космически ракети.
- От няколко години насам единият орех съхне и мисля да го отрежа, но не смея. Навремето имах още един син. Казваше се Стилиян…
- Защо - казваше се. Не е ли жив? - попитах.
- Направих една глупост. Продадох го на богати цигани. После години наред го търсихме с жена ми, но не го открихме. Тези хора са се местили в различни селища и накрая никой нищо не знаеше за тях. Жена ми се поболя и умря от мъка.
Въздъхна и отново се закашля. Погледна ме и прошепна:
- Единият орех изсъхна… Ще го отрежа.
- Не го режи - му казах, спомняйки си за кръговете на дънера…
Човекът заплака тихо.
- Работата е там, че изсъхна орехът на Калоян. Като ги посях ги нарекох.
Край нас профуча линейска с пусната сирена. Човекът се понадигна и запали втората цигара. Поуспокои се.
- Има още нещо. Но защо ти ги разправям тия неща? Да, сетих се, защото си добър човек. Така мисля. Слушаш ме и ме разбираш… Щом е тъй ще ти кажа още една тайна.
Стана ми неудобно. Огледах се. Животът си течеше според условията на 21 век. Коли, забързани хора, пенсионери по пейките с измъчени нерадостни лица.
Гълъби край фонтана кацат и излитат, деца тичат и порят въздуха със смеха си. Никой не ни забелязваше, сякаш си бяхме точно на място в точното време.
- Преди два дни получих писмо от сина, от Калоян от Лондон. Ще ти го прочета.
Бръкна в джоба на избелялото си яке с омазнени и протрити джобове и извади смачкан плик. После бавно издърпа от него лист и зачете:
„Татко, аз се разболах от страшна болест. Болест на кръвта. Затова ми бяха парите от къщата, но не посмях да ти кажа тогава. Казват, че била нелечима тази гостенка, освен в един случай. Ако някой ти даде стволови клетки за присаждане. Това може да свърши само близък роднина. През годините съм чувал от хората, че съм имал брат близнак. Като пораснах го търсих, но не го намерих. Сега е момента да го намерим. Направи нещо! Открий го, моля те! Това ще спаси живота ми!…”
Цигарата догаряше в пръстите на събеседника ми. Мълчахме доста. Все едно, че се беше преселил в друг свят. Гледахме напред в пространството където бъкаше животът около нас. Реших да не го прекъсвам в това самовглъбение.
Станах и си тръгнах. В следващите дни не го видях да сяда на пейката в централната градска градинка.
