Христо Черняев

Край Янтра, отвлякла с водите си в забвение толкова други събития, в град Бяла, близо до легендарния мост на Кольо Фичето, е паметникът на апостолите на Панагюрския революционен окръг Панайот Волов и Георги Икономов и на въстаника Стоян Ангелов.

Той е открит през 1901 година по инициатива на Стоян Заимов, също борец за народна свобода. По-късно на същото място бе издигнат висок бял обелиск с бюста на Панайот Волов.

Като истински символ наблизо е руският паметник в чест на падналите през Освободителната руско-турска война в историческите битки до селата Кацелово и Горско Абланово…

Някога бях ученик в беленската гимназия, която носи името на Панайот Волов.

Помня как учителите ни водеха под строй да се поклоним пред святата памет на загиналите борци.

Ние падахме на колене в едноминутно мълчание, обладани от безпримерната им саможертва, и с всички клетки на тялото си, почти бездиханни, осъзнавахме големия им подвиг.

Усещахме се, благодарение на тях, чеда на майка България. Прахта, докосната от изтръпналото коляно, беше свята.

Българска прах, смесена със жилавата прах от костите на Волов, Икономов и на още много знайни и незнайни родолюбци.

Една минута, която ставаше голяма колкото многовековното ни Отечество, колкото неговите безкрайни мъки и радости в погроми, битки и победи.

Една минута!.-..

И гледахме хълма оттатък Янтра.

А историята е колкото проста, толкова и велика, колкото жестока, толкова и славна.

…След като през 1876-та бунтовното Средногорие е удавено в кръв и виковете на старци, жени и деца затихват в червената лава на пожарите, Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов, на път за Румъния, три седмици се укриват в колибата на овчаря Димитър Бояджиев (Томаша) в беленските местности.

Но беят узнава за това от своя овчар, който ги е забелязал. В тъмна нощ, погнати от турска потеря, обкръжени отвсякъде, тримата нагазват в Янтра, като се мъчат да я преминат.

Валял нестихващ пороен дъжд и Янтра била придошла с буйни и мътни вълни, дето блестели страшно под острите зигзаги на светкавиците.

Волов и другарите му са търсели брод, но реката била много дълбока и бърза.

За да не попаднат живи в ръцете на врага, те водят отчаяна борба с водната стихия и по думите на дядо Вазов „по предложение на Волова, предпочели смъртта…”

И тримата трагично загиват в придошлата река. След няколко дни водата ги изхвърля, голи и сини, на брега.

За назидание те биват съсечени на парчета от турския палач Кара Осман пред жителите на Бяла… тук, където много години по-късно ние стояхме ние коленичехме и в пулсиращото мълчание на една минута долавяхме неизмеримостта на техния подвиг.

Самата наша еднородна българска кръв утвърждаваше, че подвигът им наистина е без измерения. Само тя можеше да го усети истински и по достойнство.

Трудно може да се говори за този подвиг, именно защото е необхватен.

Затова ще си позволя да цитирам изцяло късото стихотворение „Волов” на Иван Вазов, написано в Пловдив през ноември 1883 година и включено в неговата „Епопея на забравените”; към това стихотворение нищо повече не може да се прибави:

Те бягаха бледни пред дивата сган.

И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
извика: „О, Боже! О адска измама!
Подвигът пропадна и надежда няма!
Къде да се скрием от безславна смърт!”

Б а л к а н ъ т
Аз нямам за вази ни завет, ни път.

Г р а д ъ т
Аз имам бесила.

Х и ж а т а
Аз имам проклятья.

Я н т р а
Елате, нещастни, във мойте обятья!