Борислав Владиков

КАК МОЖЕ

Най-сетне светът е красив и добър.
Светът е щастлив, че те има.
Дърветата - есенно топъл бакър,
догарят в зениците сини.

Играят делфини. Насрещни вълни
целуват и галят скалите.
Сам остров, прегърнат от всички страни,
при мен акостират звездите.

Душата ми - бурно, бездънно море -
разкъсва вериги ръждиви.
Кой може безумния вятър да спре,
безюзден във степите диви?

Тревата не помни такава игра.
Космичният свят омагьосан
върти се ревниво. Припламват бедра
и страстно луната докосват.

Отварят се бездни и ние във тях
потъваме все по-дълбоко.
Как може такава любов да е грях?
Без нея какво е животът?!

НЕДОПИСАН РОМАН

Той сам признава, че обича
узрели есенно жени.
Потокът млад игриво тича
от връх висок към равнини.

Играта им - безумно луда,
е с привкус на невинен грях.
Танцуват танца пеперуден,
пияни от любов и смях.

Със дива страст и ненаситност
мъжът е в нея вкоренен.
Звезди ревниви в мрака скитат
край него - звездно вдъхновен.

А сетне - сънища красиви
и тайни бягства във нощта.
Тя - подмладена самодива.
Той - принц модерен в любовта.

Романът - все тъй недописан -
в безсънни нощи се чете.
Море е любовта - не иска
да има строги брегове.

И всичко, всичко се повтаря.
Зора усмихната зори.
Но някой себе си затваря
в дълбока ревност да гори.

2016

НЕ МЕ ЗАБРАВЯЙ

Не ме забравяй никога за нищо.
Повикай ме, когато съм ти нужен.
В душата ми - разискрено огнище -
горят звезди със пламък теменужен.

Звучат безсънни бели водопади
и светят фантастични пирамиди.
Обичай ме така, че аз да страдам.
Да идвам, без да мога да си ида…

ЗИМЕН ВРАБЕЦ

Ето, че краят дойде и на виното -
кръвно,
сърце
и какво ли не още.
Щом любовта се превърне във минало,
страшно студени са дните и нощите.

Ровиш във спомени като в контейнери.
Бършеш прахта от забравени снимки.
Зимен врабец си - от студ начумерен.
Търсиш да клъвнеш трохи от интимност.

Дълго будуваш. Едва на разсъмване
дрямката идва очи да притвори.
Сетне, отново във ада завърнал се,
гълташ лекарствено скъпи отрови.

Пиеш кафето с горчивата мисъл,
че си излишен,
забравен от всички.

Ти ли си?
Ти ли си, който е писал:
Грях непростим е да не обичаш!…

МОРЕТО

Морето е шестнадесетгодишно,
със сини,
със замислени очи.
Не знае никой за какво въздиша.
Защо тъй често стене и бучи.

Какво го прави тъжно и игриво?
Къде се ражда неговият смях?

Морето, ах, морето не заспива
за някой свой или за чужди грях…

ТЕАТРАЛНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

На Андрей Чапразов (в ролята
на Сирано дьо Бержерак)

Мой мили Сирано дьо Бержерак,
последни шумки падат от дървото.
Угасват уморени. Няма как
да върнем колелото на живота.

Роксана в тъмнината ще прозре,
преди да дойде краят безутешен,
че ти си най-дълбокото море,
мъдрец нещастен и любовник грешен.

Сражавай се, сражавай се дори
когато знаеш, че умираш вече.
Душата ти с любов ще озари
нощта на безлюбовното човечество.

НЕВИННОСТ

Тази нощ снегът ще изтъче
булчинска премяна за брезите.
В тишината ледено звънче
ще смути покоя на сърните.

Някъде поток ще ромоли.
Кротък огън нейде ще догаря.
Първи сняг!
Интимен сняг вали!
Бяла книга за любов разтваря.

ЖЕНИ

Белолики - бели преспи,
тънкостволи - звънки мури,
думи кротки,
думи песни
и очи - небе след буря.

На поляните росата,
на реките бързината,
на горите тъмнината -
всичко,
всичко има в тях…

И разбирам, че душата
е щастлива и богата,
надарена с непорочен,
вечно сочен
мъжки грях.

ЕСЕННО

Обковани хълмове със злато -
дъбове все още необрулени.
Ароматен пламък от земята -
теменугов.

И самотни птици. Почернели,
в самотата гледат завистливо.
Ние с теб над пламъка сме спрели -
мълчаливо.

Пламъкът гори със крехко стръкче,
пазим вятър да не го прекърши.
Сетне се докосваме със пръсти,
като борове с небесно върше.

ПИРИНСКО ЦВЕТЕ

Прегърнати сторъко над гранита,
бориките не могат да заспят,
но клон със клон през векове се викат.
Умират там, където се родят.

А ние с теб,
а ние с теб какво сме?
Безумство?
Жажда?
Мъка ли?
Протест?
Къде ще легнат лудите ни кости?
Кога ще известим голяма вест?

Мълчат. Не казват нищо върховете.
И ти мълчиш.
И вятърът мълчи.
Да викна - ще отвърне в миг небето
и ехото далеч ще проечи.

Но все едно - то, ехото, ще върне
без отговор въпроса ми и пак
всевластна тишина ще ни прегърне
в прегръдката на приказния мрак.

Застанали високо пред олтара
на нашия открит небесен храм,
в душите ни звездите ще догарят.
Една пресътворена ще ти дам.

И ти ще имаш всичко туй, което
Пирин от плът и дух е сътворил,
събрано във едно планинско цвете,
каквото друг не ти е подарил.