ПОЕМА ЗА ВЯТЪРА, СНЕГА И МЪГЛАТА

Христо Банковски

***

Защо повечето дни в годината станаха студени?
Защо и през май валят невероятни снегове?
Нима това е само за моите връстници и за мене?
Имаше ли студ
в младите ни стихове?

Нима преди не е било така?…
И тогава през май снегът лавинно падаше…
Нека напиша с още неуверена ръка:
беше ни горещо
от самата младост.

Сега сме в строгия зенит на деня.
А студът вече сурово ни предупреждава.
Сега воюваме за ония земни частици топлина,
които ни остават.

Как постепенно преглъщаме всеки бял косъм,
всеки опадал кичур.
И свикваме - няма как! - със своя белеещ образ…
А жените, които ни обичат -
и така ни обичат!

Билото на Стара планина. 2-ри май 1975

РАЗГОВОР С ВЯТЪРА

Ти връхлиташ върху мен - яростен и първичен.
Невидим си: имаш само глас и сила.
По моите стъпки като фантастичен влак тичаш
и ми носиш смърт:
все едно - закъсняла или подранила.

През тоя април смъртта се разхождаше между нас.
Уви, разхождаше се така, както си иска.
Колеги и приятели отлетяха от нас,
приятели и колеги - заглъхваше глас след глас…
А бяха толкова живи,
толкова близки.

Така напускаме света:
всеки миг, всеки час.
Ние не избираме смъртта.
Смъртта избира нас!

За мъртвите - почит и тиха приятелска слава.
А живите ще живеят
додето и над тях вулканично избликне трева.
После следващите ще тръгнат.
Ще ги запомнят или забравят…
И така ще си бъде…
Все някой в бъдещето
ще разгадае защо е така!

Мъртвите остават навеки в своето време,
в своята любов и в своя грях.
Върни се преди смъртта им и ще ги намериш в битието.
А може би оня древен Менандър е прав:
„Умира млад, който е скъп за небето!”

За земята не е ли скъп? Не свикнахме ли със смъртта?
Всъщност, тя се оказа по-страшна за живите!…

Някога ще потънем в топлия сън на пръстта
и от нас буйно ще изкласят нивите…

Но аз говоря с вятъра…

Сега ми напомняш, че съм жив.
По-силен си, събаряш ме - падам.
Отново се вдигам и вървя мълчалив,
а ти тръбиш така,
сякаш е дошло царството на ада.

Тръби, колкото си искаш. Може да си по-могъщ от мене.
Не ти вярвам, защото ми обещаваш крила.
Твоите… Да полетя с тях над тия хребети снежно-зелени
и да кацна долу - в топлите, спокойни села.

Но ветровете са променливи. Не ти вярвам, вятър!
Ти всеки миг можеш да измениш своята посока.
Да ме изоставиш и така да ме забиеш в земята,
че да потъна в нея дълбоко,
жестоко дълбоко.

Непостоянните ветрове
не могат да бъдат мои крила.
Ако ми трябват крила - сам ще си ги направя…
Вихрушката ме прегръща - упоителна, обсебваща, зла,
но аз имам крака -
и на тях се надявам!

Те сега стъпка по стъпка превземат всеки метър.
Не искам да мисля, че престоят още километри и часове.
Заслушвам се в себе си. И внимавам за всеки метър.
Боже мой, аз съм бил пълен с гласове!

РАЗГОВОР СЪС СНЕГА

Като бяла и силна умора ти ме теглиш към леглото,
към леглото на земята, където лежи бялата ти алчна плът.
Движението е живота,
останалото - смърт!

Сняг, коварна е твоята белота.
Доста черни неща съм видял - не мога да бъда измамен.
Понякога в черното живеят много по-бели неща,
отколкото в твоя
жесток бял пламък.

И ти си по-силен от мене. Признавам.
Събаряш ме - падам. Но отново вървя мълчалив.
Силата ти дори ме забавлява…
Значи - съм жив!

Не може да си помислиш дори,
че календарът сочи МАЙ,
че МАЙ победоносно шевства.
Снегът с бели пламъци
младата зеленина гори -
почти като Април
хиляда осемстотин седемдесет и шеста.

Но упоритите цветя ще останат живи.
Никакъв сняг не може да ги погребе!…
…Сънувам някаква синя ивица
от някакво обещано
пролетно небе…

Но аз говоря със снега…

Ти си всемогъщ. Не от оня, тих и кротък, новогодишен сняг,
който би възпял всеки посредствен поет.
Сега не си празнично светещ…
Ах, с череп и кости сега е твоят флаг.
Ти си в друго измерение. Дребнички куршумчета от лед.

Те жужат през анорака като майски разгорещени пчели. Тука
твоите куршумчета ме жилят - безкрайни и зли,
и сякаш направо върху мозъка ми чукат.

Не ми е до тебе, свирепо бяло същество!
До хижата остават САМО броени часове.
Не знам дали ще ме спаси някакво божество.
Освен ако сам не спася себе си…

Боже мой, аз съм бил пълен с гласове!

РАЗГОВОР С МЪГЛАТА

Отнемаш моя поглед. Не помагат очилата.
Само вътрешната посока в мене остава.
Колко е непозната сега планината,
сякаш никога не съм я преминавал.

И ти си по-силна. Събаряш ме - падам.
Но после отново вървя.
Не за слава или за награда -
просто да спася
една неспасяема глава!

Тя и долу не знае точно накъде отива,
но все пак върви по своята пътека упорита.
Никога не са я плашили мъглите.
И, както се казва, слава богу,
и досега е жива!

Казано ли е някъде, че което е казано,
трябва да се изпълни.
Не е казано, но е доказано…
Падат мълнии.

В мъглата кой знае кого ще ударят.
Я по-добре да вдигна
качулката на анорака.
Тя е много посивяла и много стара,
но все някак ще ме запази…
Все някак!

Но аз говоря с мъглата…

Само твоята упоритост ми харесва, мъгла,
и даже малко ме развеселява.
Хиляда ли тона от тебе притискат тия била?
А в доловете май че още толкова остават!

Всъщност, не е лошо да пътуваш
в такова мъгливо удоволствие,
стига да имаш вярна вътрешна посока.
Стига да ти дойдат на гости
твоите гласове - неизменни и честни,
чисти и дълбоки.

Мъгла, не ме плашиш
със своите наистина страшни духове.
Нека бялата ти материя през мене тече.
Ако не се развърже Гордиевият възел -
трябва да се разсече!…

Боже мой, аз съм бил пълен с гласове!

РЕПЛИКА КЪМ ВЯТЪРА, СНЕГА И МЪГЛАТА

Вие виете,
виете, виете!…
Ясно ми е, че сте силни и сурови.
Можете само да ме убиете!
Нищо повече!!!

Вие виете,
виете,
виете.
Не можете да ме родите отново!
Можете да ме убиете!
Какво повече?!

ГЛАС,ОТРИЦАНИЕ НА ВЯТЪРА. РОДИНАТА

Ти връхлиташ върху мен - яростен и първичен.
Векове си ме тласкал, където си искаш.
Обичах те и не те обичах.
И вървях
като болка, като слава и приказка.
Аз съм Родината. Аз вечно живея.
Мъртвите живеят в мене и са вечни чрез мене.
Със сърпове и саби, със жетварски и Ботевски гласове пея
и съм бяла от хубост,
зелена от младостта на класовете,
червена като капка кръв - честно червена!

Виеха глутници от ветрове - виеха страшно и остро.
Те набраздиха с хиляда и триста бръчки иконното ми лице…
Но останах силна и навеки изправена върху тоя полуостров,
с името на Балкана, с името на моето сърце.

ГЛАС, ОТРИЦАНИЕ НА СНЕГА. ТВОРЧЕСТВОТО

Като бяла и силна умора ти ме теглиш към леглото.
Грохнал съм от работа.
Горе-долу така протича живота ми -
разпънат между Изкуството и Хляба!

Тоя мой завеян живот…
Късно за всичко! За всичко - време!
Снегът е точния ми и верен антипод,
безсилен златното лято
да ми отнеме!

Белязан с трагичния знак на поезията
живея весело в лунни или безлунни нощи,
сред слънце и мрак, сред тези и антитези,
без да съм от „тези” или от „онези”,
а все още смирен раб на Творчеството…
Все още…

Напразно смятат поетите за отчаяни лунатици.
Луната си е луна! Нейната е лесна!
А ние, както беше казал някой,”бедни, вдъхновени птици”,
храним хората с песни,
но не се прехранваме с песни!

„Огледай се, ослушай се - и ако не идва влак - „премини”!
Така пише пред всички железопътни прелези.
А ти - дори да идва влак - премини!
Може би към живота,
може би към смъртта,
а може би - към Поезията!

И животът изгаря - изгаря красиво…
Все стига и все не стига!
Но в своите нощи мълчаливо…
Мълчаливи правим своите книги!…

ГЛАС, ОТРИЦАНИЕ НА МЪГЛАТА. ЛЮБОВТА

Отнемаш моя поглед, не помагат очилата.
Тъкмо затова приличаш на мъглата.
Но ти си Любов и напразно сега се шегувам.
С тебе може би е неуместна шегата.
Ти си компаса, с който сред мъглата пътувам.

Има неща, които не могат да се изразят,
лекото
шумолене на твоята рокля в тишината,
мекото
въртене на Луната,
оня хармоничен звезден път.

А може би от устните на човека упорито
и неотменно се ражда някаква светла магия.
От тях се усеща целия истински ритъм
на неговата кръв! На него - самия!

Късоглед съм физически
и мога да виждам човешките очи
само на разстояние една целувка - светла и открита.
Нека в мене светлината горчи…
Искам да видя очите ти!…

Два силни прожектора в тая мъгла -
те осветяват моя труден планинарски ход.
Изгрява твоята топла целувка над заснежените била.
Тая целувка - в нея е всичко! Достатъчно за един живот!

Може да те объркам в мъглата с други жени -
и няма да бъде грях!
/В мъглата всичко става, всичко може!/
Това изобщо не бива да те тревожи…
Нали ти казваш, че си различна от тях!

Аз вземам
от едната - главата,
от другата - бедрото,
от третата - душата…
и ето я - мечтаната моя жена!
Ей такива работи стават в мъглата:
Объркваш бедро със душа,
защото липсва светлина.

Имаш ли своя вътрешна посока - пътят си е път.
Когато корабът потъва,
плъховете първи го напускат.
Напуска ме плъха на страха. Напуска ме Страхът!
Във всеки жив и умен човек
има предчувствие за смърт!
Но ние не сме за смъртта приятна закуска.

Ние се борим с нея до последния миг,
борим се величествено, обречено и отчаяно!
Любовта е нашия нежно наточен щик -
заем от смъртта и от живота заем.
Знаем!

Знаем това и върху белия, невинния лист
пишем стих може би неверен, но кристално чист:
„Обичам те като връх непокорен,
който, макар и покорен, непокорен си остава…”
И затова на другия ден приятелите говорят:
„Побеляваш, побеляваш!”

Щастието, казват, е нещо относително.
Ах, как ми трябва
това малко, неуловимо, относително щастие!
Но никой за него не ме пита.
Всеки пита: „Как е работата?”,
разминаваме се - „Здравей - здрасти!”

А ние с тебе бяхме голи - голи пред Вселената.
Над нас звездите и Млечния път.
Мъж и жена - пред Вселената голи:
вечни, безсмъртни, неукротени.
…Може би това е земното човечество -
неговото раждане и смърт!

***

Вятърът, снегът и мъглата бяха по-силни от мене.
Победих ги.
Плаках от гордост.
Още не съм стар.
Издържах едно прекрасно сражение.
Стигнах хижа „Чавдар”!

3-11 май 1975
8 ноември 1975