Панко Анчев

1.

В Шестия ден от сътворението, след като вече е сътворил целия материален свят, „рече Бог: да сътворим човека по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всички животни, които пълзят на земята. (Бит. 1:26-28).

Бог създава човека по „Наш образ, (и) по Наше подобие”, а това означава, че и физически - по лице и външен вид, но и по начин на мислене, поведение и душевно състояние човек в първообраза си наистина е съвършен и достоен да живее вечно.

Затова Бог не му дава специални указания какво да прави, как да се държи, къде да отиде, как и каво да говори, как и за какво да мисли.

Но понеже все пак човекът е човек, а не Бог, Господ му дава една-единствена заповед, защото смята, че е необходимо, за да се запази в цялата пълнота този новосъздаден „Образ и Подобие на Бога”.

Заповедта е: „от всяко дърво ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусеш от него, бездруго ще умреш.” (Бит. 2:16-17).

По „образ и подобие” означава преди всичко, че човекът е създаден свободен във всичко и че тази свобода е неотнимаема, неприкосновена, вечна. Но понеже това е човек, Бог му определя едно-единствено ограничение, когато властва над всичко, което Той е създал през първите пет дена заради него и неговата власт.

Познаването добро и зло е необходимо за смъртния, а не за вечния, който живее в Рая и господства „над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всички животни, които пълзят на земята”.

В Рая той няма нужда от него, защото сатаната е извън него и няма власт над волята му. А през познаването добро и зло се излиза от него. Човекът е в Рая, докато не се откаже от себе си и от подобието си на Бога. Бог му дава тази свобода, а не го задължава да остане такъв, какъвто го е създал.

В своята Божествена свобода и власт (в своето подобие също!) човекът все пак е ограничен в човешките си измерения и предназначение. Това му пречи да осъзнае тази ограниченост.

Той не разбира, че не е Бог, а е само подобен, т. е. прилича на Бога, Който го е сътворил, ала не е Богът Творец. Бог му е дал да господства над всичко, което е създадено преди него, но само толкова.

Човек идва в света „наготово”, а не участва в Сътворението - дори не е неговото първо създание. Той не вижда и не проследява как се сътворява светът, как е изведен из небитието и как едно по едно Бог му подготвя мястото, където ще живее, съществува и властва.

Ако беше видял всичко това, щеше вероятно да бъде по-различен, с друго мислене и с друг мащаб на това мислене. И може би щеше да бъде повече от „богоподобен”. Но Бог е решил го сътвори такъв!

Бог винаги знае какво ще направи човекът; Той му е дал вече свободата и го оставя свободен. Ала свободата, която Бог дава на първия човек, е човешка свобода, т. е. ограничена до там, докъдето е определил Бог.

Ограничението е просто: „от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”. (Бит. 2:17) Една-единствена Божията заповед, за да напомни на човека кой е и докъде се разпростира личната му воля.

Но Бог оставя на човека свободата на избора между Него и съблазните на сатаната. Ако човек беше сътворен като Бог, този избор щеше да бъде ненужен. На изкушения са подвластни дори и ангелите.

Нали самият сатана е паднал ангел, който от гордост решава да не се подчинява на своя Създател. Какво остава за човека, който е плът и ум.

Сатаната засища честолюбието му, лъжейки го, че Бог се страхува от него и заради това му забранява да яде от подовете на дървото в центъра на рая.

Гордостта и честолюбието почти винаги надделяват над смирението и послушанието; те са храната на съмнението, че някой постоянно те ограничава и ти отнема, което ти се полага и заради което има смисъл да се живее и се води борба.

Адам не избира между доброто и злото, а просто задоволява самовнушението си, че може да бъде над Бога, да оспорва първенството и величието Му, за да докаже себе си. Сатаната постоянно прилага собствения си опит, който го сближава по природа и същност до човека. Той търси човека за съюзник срещу Господа и го използва достатъчно успешно.

Най-странното е, че човек слуша повече сатаната и по-малко Бога. Цялото Свещено Писание е всъщност дългата история на невразумаващия се човек, отказваш послушание на Господа.

Какво иска Бог от човека, та той не е готов, а и не желае да Му го даде? Бог иска нещо толкова малко и толкова просто: смирение и послушание. И Той наказава Адам и Ева не толкова заради греха, че са се поддали на съблазънта на сатаната, колкото че не се смиряват и покайват.

2.

Бог иска от човек смирение и послушание, за да му помага и съдейства във всичко. Не геройства, не подчинение или унижение, не усилия, които са му неприсъщи и невъзможни за постигане, а само да следва Божията воля и не се самовъзвеличава.

Бог беше дал на Адам Рая и вечния живот, ала те се оказаха недостатъчни за него. А те бяха всичко, което един човек би могъл да иска и притежава. Но му беше недостатъчно.

Бог го предупреди, че ако яде плод от дървото на познанието, ще умре. Но не физически, а според Божията мяра - т. е. ще бъде отделен от Господа и оставен сам на себе си.

Адам се изкуши и предпочете отлъчването пред Рая, защото отлъчен, прояви своята гордост и честолюбието си, в които бе превърнал дадените от Бога свобода и власт.

Приел веднъж тази съблазън, човек живее с нея и до днес и не желае да се освободи от робството й. Бог го наказа с потопа, та дано се вразуми и тръгне по верния път. После дойде Мойсей, за да възвести Десетте Божи заповеди, по които да се устрои земния живот.

Заповедите са прости и ясни, точни и съдържателни, и, най-важното, лесни за следване и изпълнение. Сатаната и сега помътнява човешкия разум и го кара да бъде непокорен и да живее по свои правила и закони.

Бог наистина е милостив и търпелив. Той наистина обича Своето създание, прощава му своеволията и неподчиненията. И макар да се разгневява, го пази и не го унищожава.

Бог пази Завета Си с Ной и никога няма да го наруши. А човекът злоупотребява с търпението и милостта на Господа.

На малкото, което Бог иска от него, човекът противопоставя на Господа многото, което му е нужно, за да задоволи годростта и суетата си. Той не вярва на обещанията Му, съмнява се в силата Му и предпочита сам да подрежда живота си.

Колко пъти обаче Бог му показва, че това е невъзможно, ала той остава непреклонен. Пред очите му се извършват чудеса, изчезват народи, сам е подложен на тежки изпитания, от които Бог милостиво го избавя, а той продължава да си вярва, че участта му е негова лична работа; че той сам е способен да се оправя и спасява.

Старозаветният човек полага основите на земния си живот в общение с другите и с Бога. Бог не му говори, че този живот е само преход към друго съществувание и че къде ще бъде мястото му след смъртта, зависи единствено от това, което заслужи. Бог подготвя човека и обществото за послушание.

Той непрестанно му показва, че без Него не е възможно и крачка да направи, камо ли да побеждава враговете си, да се избавя от робство и за да се спасят народите.

Това е епохална подготовка към снизхождането на Божия Син Иисус Христос, когато ще започне новата ера в човешкото съществуване.

В Стария завет човекът се наглася да живее в общество, да изгражда държави и преодолява трудности. Това е началото на историята и то продължава през цялото време до идването на Спасителя.

Извършва се радикална трансформация на всичко човешко: мислене, поведение, отношение към другия, начин на устройване на обществото и държавата, преодоляване на изпитанията, подчиняване на света на този, който умее да го владее.

Човек излиза, така да се каже, из себе си, за да погледне на себе си като същество, което е задължено да живее с други същества извън неговия род и заедно с тях да участва в ежедневието и се подготвя за бъдещето. Тепърва се изграждат традиции, норми, механизми за общуване, език.

Старозаветният човек не е егоист или егоцентрик. Той знае,  особено ако е обикновен човек, а не водач, че животът му зависи не от самия него.

Затова и се подчинява на господаря и водача. Борбите за надмощия се водят между водачите, с които или срещу които е Бог. Но чрез тях Бог дава знаци (личби) за Своята воля и власт.

С тези знаци (личби) всички трябва да видят и узнаят с кого е Той и какви са желанията и решенията Му за поведението и участта на народа.

В Стария завет спасението на човека е чрез рода и народа. Бог все още учи хората как да живеят и оцеляват, как да заслужат и получат Неговото благоволение и благословение. Дълга е тази история, в която въпреки всички поучения и знаци хората не винаги се съобразяват и признават властта на Бога.

Бог поощрява и като наказва противника. Той дава сили на едни, но същевременно отнема от други, за да бъде сблъсъкът между тях неравностоен и за да победи този народ, според както е отредил Господ.

Толкова много случаи, истории, премеждия, доказателства за това под чия власт е историята, а човек все не вярва в тях и смята, че тя протича по правила, зависещи единствено от него.

Впрочем, дори и това не смята, а понякога разчита на историческите аналогии, за да очертае някакво бъдеще, без да е сигурен, че то е гарантирано.

В библейските книги няма нито една случка, в която Бог да е обещал нещо, да е посъветвал някого, да му е показал пътя към успеха и избавлението и да го е излъгал и да не е изпълнил обещанието си.

Защото такива случаи не е възможно да има! Господ е избирал хората, на които да съобщава тази Своя воля. Той винаги им е поръчвал да покажат определени знаци (личби) на народа им и на противниците - нещо като „пълномощно”, за да е ясно, че говори не от себе си, а от Него.

За да бъде Господ с отделния човек и народа, да ги пази и води към избавление и не допуска тяхното изтребление, а да им дава обилен живот и да го размножава, трябва да се спазват заповедите, които Той им е дал чрез Моисей във Втора книга на Мойсея, глава 20, стих от 1 до 17.

Броят на тези заповеди и само десет. Който ги спазва, получава живота и благополучието.

3.

Но и това не е достатъчно, за да се вразуми човекът.

Макар да е толкова малко.

4.

Бог иска да вразуми човека, за да го направи обществено същество, да го накара да осъзнае принадлежността си към рода и държавата, за да укрепва единството и направи общия живот по-целенасочен и плодотворен.

Но заедно с това постепенно му отваря очите за неговото лично аз, което трябва да се изчисти от грехове и пороци, за да не залинее и изчезне родът поради глупостта, порочността и неправедността на отделните човеци.

Толкова е голяма гордостта на човека, че той дори не иска да разбере какво му говори Господ. Затова и пренебрегва Неговите заповеди. И все не разбира защо Бог налага изпитания и то толкова тежки и за неговите мерки безсмислени и жестоки. По човешките мерки - подчертавам.

Книга на Йов разказва история, която и днес трудно се разбира, защото човек не се е променил дотолкова, че да приема, без да размишлява Божия замисъл и действия. Но във всички случаи се е отдалечил толкова, че му е трудно да приеме смисъла на разказаната там история.

В земята Уц живее човек по име Йов. „Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото” (Йов. 1:1). Затова и Бог го бе надарил с всичко, което да направи живота му богат, радостен и спокоен. Семейството му е многобройно, имотът му - голям, богатствата му неизмерими.

Този човек живее скромно, праведно, с благодарности към Господа, който му е дал всичко това. Така живеят и синовете и дъщерите му. Бог се радва на своя праведник.

Но сатаната завидя и на хвалбите на Господа за Йов отвръща с предизвикателството, че Йов не е чак толкова богобоязлив и че, ако Бог му отнеме това, което му е дал, ще се отметне и ще престане да го благославя.

И Бог показва на коварния сатана колко велика и силна е любовта на праведника и че тази негова любов не е заради богатствата, които му е дал. А защото е боголюбив и богобоязлив. Йов губи всичко: синовете и дъщерите си, добитъка, имането, имотите и изпада в нищета, заболява, страда. Но не се отрича от своя Господ. „Бог даде, Бог взе!” Това е неговото смирено обяснение и оправдание.

Йов е човек. И приема въздаденото му, без да може да си обясни защо Бог така е решил и защо го е лишил от всичко, което преди му е дал. Ние, които знаем причината от библейския разказ, също трудно промяваме тази причина.

Нима е толкова важно да се покаже на сатаната, че боголюбивите и праведните ще изтърпят всяко изпитание, което Бог им дава? Още по-труден и невъзможен е отговорът, ако на нас самите ни се наложи да бъдем подложени на мъки и страдания.

Мъките и страданията ще помътнят разума и ще озлочестят душата и цялото ни същество ще се разбунтува навярно срещу непоносимостта на болките и униженията. Още повече, докато сме убедени, че всичко е несправедливо и незаслужено.

Ние знаем още, че Бог никога не дава на човек изпитания, които не би могъл да понесе. Бог има своите основания и причини да даде тези изпитания, било за да изпита, било за да прояви после милост, било за да покаже на изпитващия ги и на хората около него какво очаква всекиго, който не се е смирил, не е послушал, не се е покаял.

Дори и когато тези изпитания не са нещо конкретно, Бог пак ги дава, за да смирява и възпира гордостта и щестлавието, непокорството и бунтарството. За да разбереш това, е необходим ум, но никой ум не е в състояние да проумее Божия промисъл и основанията на Неговата воля.

Защото те са над човешките представи и възможностите на ума му. Необходими са силна вяра и боголюбие. Заради тях Господ дава силите на Йов и му връща отнетото - не заради неговия ум, който търси причини и не намира основанията.

Забележително е как Бог отговаря на въпросите и укорите на Йов. „Де беше ти, го пита Господ, когато полагах основите на земята? - ако знаеш. Кой й определи мярката, ако знаеш? Или кой е опъвал по нея въжето? На какво са закрепени основите й, или кой положи крайъгълния й камък при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост?” (Йов. 38:4 - 7)

Кой си ти, пита Господ, че ме съдиш и искаш да говориш с мене на равни нога? Тогава Йов, разбрал грешката си и получил истински урок за своето поведение, начина си на мислене и за дързостта си да оспорва превъзходството на Бога и да Му търси сметка, се разкайва. „И благослови Бог последните дни на Йова повече от напрежните” (Йов. 41:12).

Книга на Йова разделя, така да се каже Стария Завет, а с него и цялото историческо битие, описано в него. След тази книга следват Псалтир, Притчи Соломонови, Книга на Еклесиаста, Премъдрост Соломонова, за да дойда книгите с пророчествата.

Бог подготвя след историята с Йов човека за излизане от ада и посрещане в новото историческо битие. Там Бог е подготвил чрез Възкресението на Иисус Христос новото човешко битие, в което човек ще бъде изведен от ада и ще бъде насочен към вечния живот в Христовото име.

5.

Бог отваря очите на човека, за да му покаже както Божията сила, така и Своята милост и премъдрост,  за да може човек да разбира Божието слово и приеме законите и заповедите, които Той му дава. Но понеже Господ е създал човека свободен и никога и по никакви причини не му отнема тази свобода, Той го оставя сам да осъзнава и осмисля Божието слово и да постига Божията премъдрост.

Необходими са обаче усилия, за да се отдели човешкото от Божието, суетата от мъдростта, знанието от безумието. Защото не е достатъчно да си умен и образован, за да видиш светлината, идваща от Божията премъдрост.

И така да изразиш видяните и осъзнати от тебе истини, че да ги направиш достъпни и убедителни за всички. Необходимо е да носиш в себе си целия човешки опит, да си преживял заедно със своя още много и много други животи, Бог да ти е дарил способността да събираш тези животи и да ги разтваряш в себе си, за да станат твои лични и чрез тях да обобщаваш наблюденията и размишленията си.

Защото Истината, за която говорим, е истина за начина на живот и примирението с Бога. Тя е знание за това какво ни казва Бог, как да го слушаме и какво да правим, за да не го разгневяваме и отдалечеваме от себе си.

Библейските книги, за които сега говоря, са изпълнени с размишления, възхвали, молитви, покаяние, които по същество конкретизират Божиите заповеди и поученията на Господа, записани и пресъздадени в предходните книги.

Заповедите очертаваха рамките на допустимото в поведението и мисленето на човека, вътре в които няма да бъде дързък, горделив, егоист, грешен. Но животът е много богат и разнообразен.

Той предлага безброй ситуации, в които се изсква конкретна реакция, нюанс, доуточняване или конкретен отговор на предизвикателство, съблазън или изпитание. Бог не оставя своите раби в душевна немощ и умствена леност, давайки им съвет и указание как да постъпват и какво да говорят в конкретна ситуация.

Неговата премъдрост се пренася в човешки, но боговдъхновени слова, в които се съдържа духовна енергия, дълбока мисъл, светъл ум, радост от живота, внимание към опасностите, които постоянно висят над отделния човек. Когато думите са разбираеми и точни, тогава и поучението е по-лесно.

Удивителна е последователността в развитието на старозаветната история. Старият Завет показва как до-Христовият човек узрява за Богочовека, доближава се до Него, променяйки съзнанието си. Бог го подготвя, като му дава все нови и нови представи за себе си.

Ветхият човек става по-сложен, по-задълбочен и активен в търсенето на Истината. Той започва да се самоосъзнава като грешен. Грешен е и светът, в който живее. Покаянието и възхвалата на Господа са средствата, чрез които се старае да отхвърли греха и очисти душата и ума си от него.

Човек живее в бита и в бита трябва да постига Господа, да Го смилява и да проси от Него сили, за да не съгрешава. И Бог дава на своите народи велики книги, в които им разкрива тайните на живота. Той им показва смисъла на съществуването в простите неща, където всъщност е самото мироздание.

„Бог е вложил вечността в сърцето на човека”, казва Еклезиаст  (Екл. 3:11) и това откровението, чрез което се отваря перспектива пред човешкото съзнание за живот вечен. Човек е създаден за вечността, но грехопадението на Адам го е затворило в бита, направило го е безпомощен, немощен, зависим от външни сили.

Но той носи вечността в сърцето си и трябва да проумее същността си и да заживее съобразно нея. А не да се въргаля в похот, суета, удоволствия и грях. Още повече че Бог му е дал Своите заповеди.

„Ако и да грешим, ние сме Твои и признаваме властта Ти; но ние няма да грешим, като знаем, че сме признати за твои.” (Прем. 15:2) Бог това и прави, преди да изпрати Своя възлюбен Син да спаси човека и човечеството, да разруши смъртта и покаже пътя към Спасението.

Именно защото е създал човека свободен, Бог не го насилва и не ускорява историята, в която го е поставил. Бог желае човек сам да види посоката и сам да избере скоростта на движението си към Спасението.

Защото Бог се грижи за всеки отделен човек, но Той, Който е създаделят на човека, иска чрез човека отделните човеци да осъзнаят предназначението си, да възприемат своята „вечност в сърцето”, да живеят с нея и чрез нея и да помнят, че земното съществуване е само преход към тази вечност. Това е богата духовна храна, с която Бог храни Своите творения.

След всичко това Бог започва да подготвя реално и конкретно човека за снизхождането на Божия Син на земята. Чрез Пророците Светият Дух говори и възвестява скорошното Чудо, което ще промени живота.

Синът Божи не може да дойде сред хората и да се въплъти изведнъж, без да е възвестено на хората Неговото идване и причината, поради която Иисус ще живее и проповядва, за да бъде осъден, разпнат и възкръсне на Кръста.

6.

Възвестил на хората пророчествата, че наближава снизхождането на Божия Син, за да изкупи човешките грехове чрез Разпятие и Възкресение, Бог ги изпълни със сили и разум, даде им смелост и решителност, но и знанието, че вярата е най-важната.

Вярата е тази, която ги кара да се страхуват от Бога, но и да воюват за Него срещу тези, които Го оскверняват, поругават и отричат. В Първа Книга Макавейска се разказва историята на въстанието на „Мататия, син на Иоана, Симеоновия син, свещеник из синовете на Иеросалим; той живееше в Модин” (1Мак. 2:1). Това е във времето след царуването на Александър Македонски, когато се възвръща езичеството и идолопоклонството и се преседват и убиват защитниците на вярата.

В предишните библейски времена Бог призоваваше водачите на Своя народ да направят едно или друго решително действие, да поведат хората си по пътя, който Сам Той им очертаваше и показваше.

Ако те се съмняваха, че пътят им ще е успешен и ще се избавят от поробителите, Бог им даваше личби, за да ги убеди, че е с тях и няма да ги остави.

Сега той им бе дал вярата и присъстваше, и им говореше, но не в ушите на водачите и царете им, а чрез вярата.

Мататия чу този глас, който прозвуча не в ушите му, а в сърцето и осъзна, че трябва да вдигне народа срещу езичниците и идолопоклониците, оскверняващи и отричащи Бога на предците им. „За какво още да живеем? (1Мак. 2:13) възроптава народът, но не чака, а се вдига на борба. Народът вече знае, че Бог е с тях, дал му е сили и го е повел напред.

Сега се случва още нещо твърде важно. „Тогава мнозина, предани на правдата и на закона, отидоха в пустинята и останаха там, те сами, и синовете им, и жените им, и добитъкът им, защото се умножиха върху тях бедите.” (1Мак. 2:29-30)

И понеже знаят, че спазват закона и не работят в съботите, царските човеци ги нападат тогава именно и ги избиват. Загиват до хиляда души. Бог ни най-малко не укорява тези, които загиват като мъченици за вярата и закона, ала Мататия и останалите с него верни разбират, че, ако така се съпротивляват, ще загинат всички и народът им ще изчезне.

„И решиха те в оня ден и рекоха: който и да излезе на война против нас в съботен ден, ще се бием с него, за да не умрем всички, както измряха нашите братя в тайните убежища.” (1 Мак. 2:41).

Нека си спомним, как Иисус Христос говореше, че „не човек и създаден за съботите, а съботите са за човека”. За вярата също трябва да се воюва, когато е застрашен народът, който я носи и изповядва. Бог дава сили на Мататия и верните се освобождават от гнета на идолопоклонниците. Защото „всички, които се надяват на Него, не ще изнемощеят”. (1Мак. 2:61)

Бог помага на верните, за да видят езичниците Неговата сила и могъщество, та дано се обърнат и тръгнат след Него. Могъществото на войските не е в тяхното въоръжение и численост, а в това дали вярват в Бога или са се отказали от Него, за да се предадат на идолите.

Но не само това: Бог ще научи народи как да се спасят, спазвайки Неговите заповеди и вървейки по Неговия път. В Трета книга на Издра Той ще обобщи наисаното в предишните старозаветни книги и ще оповести открито идването на Божия Син.

Поученията на Господа са съвети, за да се отворят очите на верните и видят Чудото на Рождеството по плът, за да се спаси светът. Бог не казва кога точно това ще стане, но предупреждава хората да бъдат готови и посрещнат Божия Син.

Ще се спаси този, който не отхвърля Бога, моли Му се и слуша гласа Му.

Последната старозаветна книга е разказ за завършека на цяла една ера, чието начало е в Сътворението, а краят й - в подготовката за Боговъплъщението. Това са много години и векове, защото човек трябва да узрее, за да достигне онова равнище на своя ум и разум, от което ще види Чудото и ще го посрещне с радост.

Необходимо е да дойде времето, в което ветхият човек е готов да съблече цялата си предишна история, за да е готов да се облече в Христос и заживее с Новия завет.

Иисус Христос не би могъл да дойде, преди да се изпълни времето. Немислимо е да се въплъти в човешка плът, примерно, преди Мойсей или непосредствено след него, защото никой не би го разбрал и възприел.

Необходимо е време, за да се подготви старозаветният човек за Христовото слово и Неговата саможертва на Кръста. Бог щади човека, поучава го, избавя го от беди и мъки, но не го насилва. Историята никога не се ускорява или забавя, за да стане или да се отложи някое събитие или явление.

Но в какво по-конкретно е трябвало Бог подготви човечеството, за да бъде необходимо и възможно слизането на Иисус Христос на земята и Неговото славно Възкресение?

Човек трябва да възприеме определен комплекс от нравствени норми, начин на мислене, световъзприемане, мислене; човек трябва да се научи не само да се вслушва в Божиите заповеди и указания, но и да се моли Бог да му дава сила; той трябва да осъзнае мястото си в отношението с Господа и да е способен да разбере и приложи в живота си най-важната Христова заповед: „Обичай ближния си, както обичаш себе!”.

И да е готов да се смирява и прощава дори на враговете си. Старозаветните времена са времена на ожесточени борби между народите, в които Бог се намесва на страната на възлюбения Му народ. Той укрепва ръката на Своя народ и омаломощава противния.

Показва му същевременно Своята мощ и му дава да разбере, че без нея нищо няма да постигне. Но това по отношение на силата и физическото оцеляване.

Много повече Бог поучава и внушава смирение и нагласа за молитви, с които да се изпроси Божието благословение за успех и избавление от несгодите.

В края на старозаветната епоха човекът осъзнава, че освен физическо оцеляване, избавление и могъщество е необходимо спасение. И то само с вяра, любов, молитва и покаяние!

Колкото повече наближава краят на старозаветното време, толкова повече в старозаветните книги се говори за молитви и покаяние, за любов и човешката немощ, която човекът осъзнава и признава.

Бог решава да изпрати своя единороден Син, за да изкупи човешките грехове и спаси човешките души, но и да устрои по друг начин земния свят.

7.

През цялото си съществуване човек оспорва постоянно на Божията воля, стреми се към самостоятелност, въобразява си, че е всесилен и че няма нужда от Бога. Но и се удивлява на Божия промисъл, виждайки че именно Бог е негов създадел и повелител. Когато изпадне в беда, непременно се обръща към Господа и Го моли за избавление.

Ала въпреки това или именно заради това човекът винаги се е стремял към универсалност, всеобщност, вселенскост. Той е искал да надникне там, където е прекалено далеко и невъзможно да се отиде.

И се е мъчил да намери средства и начини да преодолее ограниченията, които са му се стрували (а и сега му се струват) несправедливо и незаслужено поставени пред него.

Разгадаването на тайните е голямата цел на цялото негово съществувание. Този стремеж е възприел някакъв мистичен смисъл, който в повечето случаи не е прагматичен и не произлиза от необходимостта да се устрои по-удобно живота и по-лесна да бъде прехраната.

В основата е вложената в човека любов към знания. Но тук тя надхвърля битовото любопитство и се превръща в наука - наука за битието и неговото устройство.

Този порив бе в самото начало подтикнат от сатаната, който съблазни Ева и я убеди, че Бог е излъгал, че когато ядеш от дървото на познанието, ще загинеш. Измерена с човешки мерки тази съблазън наистина не доведе до физическата смърт на Адам и Ева.

Но по Божиите мерки тя бе жестоко, но справедливо наказана, като смъртта бе „вместена” в Божиите творения, за да сложи край на техния земен живот. А те бяха създадени безсмъртни и вечни.

Смъртта им настъпи най-напред с изгонването им от Рая, т. е. с отдалечаването им от Бога, и заселването им сред стихията на природата. Но въпреки всичко, както бе цитиран Еклезиаст по-горе, „Бог е вложил вечността в сърцето на човека”.

Това обаче не се осъзнава от всички, а само от посветени. Така или иначе моментна смърт не настъпва и това дава основание на човека да повярва не на Бога, а на сатаната.

Бог допуска тази заблуда, за да облекчи човешкия живот и го направи по-поносим в трудните условия, в които занапред ще живеят Адам и Ева и техните наследници.

Човекът обаче си въобразява, че е надмогнал Божията заповед и Неговото предупреждение. И ще продължи до ден днешен да си вярва, че е надхитрил Господа. Т. е. изравнил се е с Него.

Божието допущение още веднъж показва, че Бог не се е отказал от Своето творение, признава го за Свой образ и подобие, грижи се за него и както сключва завета с Ной, няма никога да го унищожи - макар че ще му изпраща изпитания.

В Божия промисъл Иисус Христос трябва не просто да дойде на земята, да възкръсне от мъртвите и победи смъртта, но да бъде роден в плът от Светия Дух и от жена, за да бъде Богочовек. Т. е. едновременно Бог и човек. Човек във всичко освен в греха.

Той се ражда по плът, когато се изпълва времето за Неговото идване, но и за да се изпълнят пророчествата. Всички пророчества се изпълват, защото не са гадания по звезди или други предмети, не са думи на обикновени хора, а са изречени от Светия Дух чрез избрани от Господа човеци.

Сам Иисус Христос говори, че е дошъл да изпълни, а не да наруши Закона и във всяко Свое действие или дума показва как се потвърждават пророчествата в старозаветните книги.

В старозаветните времена човек общува с Бога чрез молитви, личби, чудеса, пророците. Но той не може да Го види и чуе сам.

Бог преценява, че е необходимо Сам чрез Своя единороден Син да се яви пред човеците и да им даде Нов завет, в който да изкупи техните дотогавашни грехове, да ги събере и обедини в Своята Църква и им даде нови заповеди, които да ги смири и ги накара да се възлюбят един другиго - да обикнат дори враговете си, като им простят. В Църквата Бог подготвя човека за вечния живот.

Иисус Христос говори на хората това, което Бог вече е казал на различни места в старозаветните книги. И върши чудеса, които вече са извършвани в предишните времена.

Но сега Той прави това чрез Богочовека, Който се е въплътил и живее на земята, както живеят Божиите раби. Той сега е част от тях, държи се като човек, страда като човек.

Гладът, търпението, поведението Му, говоренето, изпитанията - всичко у Него е във видимата си част човешко. Дори и на кръста Той страда по човешки, измъчват Го болки и очаква от Своя Отец да Го избави от „горчивата чаша”. Дори и времетраенето на поста и престоят Му в пустинята, е толкова, колкото би могъл да издържи почти без храна един човек - не повече.

Иисус Христос показва на хората, че това, което прави, е възможно за всички - стига обаче да имат силна и искрена вяра. Поне колкото „синапено зърно”.

И че рядко измежду човеците (в това число и Неговите ученици и апостоли) се намират такива с подобна вяра. Но толкова е тя необходима, за да кажеш на планината „премести се” и тя да се премести.

По чисто човешките мерки вярата се проявява най-вече в молитвата и покаянието и особено в съзнанието, че си грешен и не заслужаваш Божията милост, но въпреки това търсиш и просиш Господ да ти я даде.

Новозаветното време е време именно на пост, молитва и покаяние, на усилна любов и смирение. Бог учи на това Своите ученици и им заповядва такава вяра да проповядват.

Вярата трябва да стане ежедневен бит, част от мисленето, чувстването, личното поведение; да бъде подобно дишането.

Реалността в Новия завет е преди всичко „битова” и „ежедневна”; тук няма войни, сражения, преминаване през пустиня, потоп, а „обикновен” живот на Божия Син, който присъства сред хората, говори им и ги поучава.

Дори и чудесата, които Той прави, са събития от бита и се случват с обикновени хора, а не с царе, фараони и военоначалници. И точно в такава среда се открояват разликите между Божиите и човешките дела и мерките, с които те се измерват и оценяват.

Най-драстично тези разлики се проявяват, когато улавят и съдят Иисус Христос, а след това и когато Го разпъват на Кръста. Хората недоумяват защо, щом като Иисус е Син Божии и всичко е в Неговата власт, се оставя да Го съдят неверници и да Го осъдят на най-позорната смърт.

Те Го съблазняват по същия начин, по който Го съблазнява и сатаната в пустинята - като Му предлагат чисто човешки изход от предстоящата трагичната развръзка. Човек би направил всичко, за да се избави от страданията, а и от позора, които го очакват.

На мястото на Иисус хората не биха се колебали, ако, разбира се, са способни на чудеса, да приложат цялата си сила, за да я покажат и се освободят. Но Синът Божи се оставя да Го поругаят и подложат на кръстната смърт, защото чрез тази смърт, Той ще изпълни волята на Отца Си и ще изкупи човешките грехове.

Той трябва да покаже друга сила, друга воля, друго поведение, но не за някаква показна слава и съчувствие, а за да изпълни като човек Божията Си мисия. Защото за човека това изкупление е начало на нов живот, на спасение и победа над смъртта.

Ако Иисус Христос не умре на кръста и не възкръсне от мъртвите, за да счупи оковите на ада, земният Му живот би бил живот на обикновен смъртен и не би имал смисъла, който придобива с възкресението.

Вярно е, че Той щеше да впечатли силно хората, ако бе извършил това, което очакват от Него обикновените люде. Но то е прекалено малко и няма да изкупи греховете им.

Нали на такава постъпка изкушаваше сатаната Божия Син в пустинята: да превърне камъните в хлябове. Това е толкова лесно за всемогъщия и всесилен Бог. „Но не само с хляб ще живее човек”- отговаря Иисус. Т. е. необходимо е нещо друго, много по-важно, за да прояви Синът Божи Своята Божествена природа и покаже на хората Пътя и Истината, и Живота, а не просто да ги нахрани.

Той пак ще ги нахрани и никога няма да ги изостави, но от тук насетне ще постоянно показва на човека как да се завърне в Рая, като преди това отново влезе в себе си, за да заслужи живот вечен.

Това, което Бог иска от човека, е всъщност онова, което човек е изгубил в грехопадението и изгонването му от Рая. Но то не е чак толкова много и съвсем не е непосилно за постигане и завръщане към Началото. Пречи му обаче гордостта.

Модерната епоха възприе риториката и начина на мислене на сатаната и гордия и непокорен човек, за да внуши, че Бог е ненужен и че може и без Него.

Тя не случайно възроди езическата античност, която за човешките мерки и представи изглежда по-хармонична и цялостна от християнското средновековие.

Чудно ли е тогава, че масовите социални идеологии, които проповядват „рай на земята”, обещават преди всичко да задоволят най-вече материалните потребности на хората, за да ги направят по-щастливи.

Според тях „човек преди всичко с хляб ще живее”, а когато се нахрани и облече, ще стане по-добър и справедлив.

Идеологиите смятат, че причината за злините и човешките нещастия са в несправедливото устройство на обществото и че обществото трябва така да се устрои и организира, че да е способно „да превръща камъните в хлябове”.

Буржоазното мислене утвърждава, че човек живее единствено на земята и на нея постига всичко.

Смъртта е преход към „нищото” и след нея няма нищо, защото човек е материя и съчетание на химически елементи, които се разпадат след смъртта му.

Това разбиране е в основата на мисленето и разбирането за живота на буржоазния човек, за когото опитът е критерий за истина, а не вярата.

Но и това мислене ще бъде преодоляно…