Таньо Божков

Драгни Драгнев отдавна е придобил значителен и солиден опит в художественото пресъздаване на преломни и драматични събития и процеси в българската история.

Този плодотворен творчески интерес започва още в периода преди Аспарух с романа „Невидимите пейзажи на любовта” и продължава с романа „Войната на хан Тервел”.

В най-новата му белетристична книга - новелата „Време за сбогуване”, изложението е подчинено на съдбовни исторически решения и промени, донесли на живеещите в Североизточна Добруджа горчиви разочарования, излъгани надежди и беди.

Оттук произтича и точно пресметнатия избор на автора - да напише новела за това невероятно драматично и изпълнено с напрежение време, със страховити перипетии, приключения и обрати.

Изложението му е целеустремно и интригуващо, а сюжетната линия е свързана с историко-биографични събития, епизоди и факти, засягащи коренното местно население след решенията на Берлинския конгрес и по-конкретно един добруджански род.

От този род е прадядото Васил от тулчанското селище Бабадаг, който, научил за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, отива при нея, като преди това отмъщава на мухтаря Мехмедали за поруганата му чест. Повече не се и върнал.

Вторият, истинският прадядо Стоян, е основният герой във повествованието. При неговото обрисуване авторът майсторски разгръща умението си да фабулира - посегателствата, насилията, премеждията, грабежите се редуват като във филмов екшън.

Случващото се руши не само материалния и духовния мир на героя, а преобръща и съдбата му, оставяйки го без покъщнина и стопанство.

Писателят, който за пореден път се отнася обективно и стриктно към историческата истина, смело сочи виновниците - Великите сили, които не се съобразяват с волята и желанието на народите е предрешават двойното робство и издевателства над българите от неотишлата си турска администрация и новата румънска власт.

Разказът се открива като в приказка с „Имало едно време…”, за да ни приобщи авторът към чувството си за епичност и народностен дух на живота и бита на нашите предци.

Той съпреживява емоционално и картинно случилото се, „както се изрязва живо месо”.

През съдбовните за добруджанците събития и последици и краткото отклонение за войводата Стефан Караджа, Драгни Драгнев преминава към историята на препатилия род.

Неговият родоначалник дядо Стоян, освен че е „лочел като смок” е имал бунтовен нрав и неукротими национално-патриотични пориви.

Обзет от тях, той се наема да тръгне за среща с Горчаков, а ако потрябва и с императора, за да му подскаже колко много са българите, как страдат сега и какво славно минало са имали преди. „Знаел по вода българската история човекът…”, отбелязва не без гордост разказвачът.

Житейският път на героя не е лишен от романтика и любов в краткото му пребиваване при бесарабите. Пристава му най-хубавата мома, която той изоставя по пътя си назад.

Притчовият момент - превръщане в херувим по волята на Господ, му помага на два пъти да прелети през голямата река…

Като във филмов сериал се редят и застъпват трудностите, бедите и препятствията, които героят преодолява, без да се уплаши и прекърши.

Не са в състояние да го разколебаят, нито грабежи, насилия и издевателства, както над самия него, така и над семейството, покъщнината и стопанството му.

Въвлечен в този буен и опасен водовъртеж от мъчителни изпитания и опити за провокиране на национално-родолюбивото му съзнание от страна на тулчанския префект Николае Петреску.

Стоян не само че успява да остане неподкупен и верен на съвестта си, но и да израстне. Авторът ни показва убедително как този българин е готов сам да се посвети на патриотични каузи и да върви по революционния път на българските апостоли.

Способен е да се издигне над верските и етнически предразсъдъци и да склони своя колебаещ се роднина от Хърсково - рибарят Гено, като му помага да намери щастието си с красивата туркиня Емине, след като и двамата се харесват взаимно.

Авторът не се задоволява само с детайли от външния портрет на героинята - „засукана такава, хубавичка”, а надниква и във вътрешния й свят с думите на братовчеда: „Пък и ще ме изпие с очи, мама му стара, че и аз ея…”. Силата на нравствено-естетическото, на възвишеното в любовта и семейните отношения напомня на античните трагедии.

Малко по-късно вече и самата Емине изрича силни думи към Стоян, решил се отново да напусне дома си. Думи, за които сам откровено споделя: „Удариха ме като с нож” и които най-сетне го разколебават окончателно да се спре.

И все пак, за читателя остава истината, че не само буйният нрав, титаничните пориви на Стоян и смелостта му да не се бои от неправдите и да се бори, без оглед на пречките и несгодите го тласкат към рискованите му начинания.

Неговите основни движещи мотиви в поведението и делата му са високото и гордо гражданско-патриотично чувство за национална принадлежност, пламенно родолюбие, политическа осведоменост, революционна съзнателност и отговорност пред съдбата на Отечеството.

На пръв поглед в новелата като че ли липсва диалогът. Това обаче е само привидно, защото той е съсредоточен главно във вътрешната реч на героя, в която се преповтаря и премисля изговореното или недоизказаното, доизбистрят се преценките и се стига до правилните изводи и решения.

Езикът и стилът на автора са добре овладени и носят аромата и колорита на времето - с народни думи и изрази, дозирана употреба на турцизми, диалектни думи и архаизми.

Дълбоко народностната същност на новелата проличава не само в ангажираността на писателя към проблемите на останалото извън пределите на своята изконна родина българско население.

Драгни Драгнев еднакво добре и вещо познава и разкрива навиците и манталитета на чуждоземните властници, както и бита и душевността на обикновените българи с техните обичаи, вярвания, ритуали, предразсъдъци и наивитет.

Майсторството на поета и белетриста личи и от умението му да портретува и надниква в сложността на немногобройния персонаж и особено при изображението на главния герой Стоян.

Без да се пестят неговите човешки слабости и недостатъци, връх вземат юначните му подвизи и приключения, неукротимият му дух, смелостта и патриотизмът.

И макар да не достига известността, славата и величието на големите български революционери и апостоли на епохата, той ни заставя да бъдем горди с нашите непокорни и свободолюбиви предци.