Мюмюн Тахир

Общуването е едно от най-важните умения, които може да развива у себе си всеки човек; като фундаментална форма на културата и начин на живот то не се наследява, а се придобива.

В този контекст е и мисълта на Брайън Трейси, че общуването е „умение, което можеш да научиш. То е като да караш колело или да пишеш на компютър. Можеш бързо да подобриш всяка една част от живота, стига да имаш желание да работиш над нея.”

Да знаеш какво и как да го кажеш; да разбираш това, което се казва, а често и това, което се премълчава; да знаеш да разказваш, да умееш да слушаш и да проявяваш разбиране означава, в общуването да търсиш красивото, възвишеното и стойностното.

Общуването не е само предаване на информация от един човек на друг, т. е., то не е само комуникация, а своеобразна форма на взаимодействие и интеракция - осъществява се в общност от двама или повече индивиди, които не само предават значения помежду си.

В този социо-културен процес е налице съпреживяване на радостите и мъките, възторзите и страданията, нуждите и потребностите на събеседника.

Общуването не е нещо статично, окончателно завършено, а е динамично протичане на действие. Непременно е необходимо да се отбележи, че общуването се отнася само към човешките същества.

Според В. Стоянов, в индивидуално психичен план, общуването е една от главните човешки потребности, чието удовлетворяване предполага процес на едновременно или последователно взаимодействие между хората, постигане на единомислие, общо емоционално преживяване и съгласуваност в реализирането на дадена цел.

Човекът е най-общественото от всички създания. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; измислил е най-съвършени форми за общуване.

Борбата за живот и съвместно сътрудничество между хората изискват всеки член от племето или народа да може да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия.

С течение на времето средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората нуждата от общност е толкова дълбоко заседнала, че те чувстват жизнена потребност от нея, убеден е Николай Райнов. На човека му е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие.

Пък и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а и как да спомага за духовния развой на себеподобните си.

Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение, мъдро звучат думите на Н. Райнов.

Известно е човек се ражда, формира се, расте и развива като родово, социално и морално същество. Без единство, общуване и съжителство със себеподобните си, който и да е от нас, не може да стане пълноценен член на общността или гражданин на своята страна и нация.

В своите „Семиотични тетрадки”, Кристиан Банков дефинира общуването като „особена форма за взаимодействие между хората, като най-важният социален процес. То не съвпада напълно с процеса на комуникация. Общуването е комуникация плюс „още нещо”, което касае отношението към Другия (Впрочем, въпросът за Другия е основна категория в екзистенциалната философия).

Общуването, също като комуникацията, е процес на обмен на информация, но в този случай той е придружен от интензивна „идентификационна” активност.

В общуването сме загрижени да активизираме представата си за този, с когото комуникираме. Имаме нужда от постоянно подновяващи се хипотези относно неговата компетентност и неговите очаквания към самите нас.

Колкото повече усилия влагаме, за да разбираме по-добре другия в комуникацията, толкова повече тя е общуване и по-малко обмен на информация”. В процеса на общуване се предават не просто информационни единици, но и социо-културен опит, извършва се промяна на същината на взаимодействащите субекти, социализация и духовно обогатяване на личността.

Само свободният човек, който може да изпитва чувство на състрадание, любов, мъка, радост, самостоятелно да взема решения, да формулира позиции, сам да осмисли своето битие и пр., е способен да общува, а всички други биха могли само да комуникират.

Доброто и красотата са основни свойства или атрибути на културното поведение и общуване, отбелязва Д. Станков. Тук бих добавил и отзивчивостта и човечността, чувствителността и любовта.

Те придават на общуването нужното благородство и изящество; и не само в този смисъл, че човекът е единственото социо-културно същество, но и в онзи, че неговият характер и воля, неговите чувства, афекти и страсти, идеи, идеали, цели, помисли, мотиви и намерения и пр., се дешифрират в културното поведение чрез доброто и красотата.

Д. Станков уточнява, че реалната диалектика на доброто и красотата получава своето ценностно въплъщение и превъплъщение в културното поведение, което е тяхната своеобразна нравствено-етическа и художествено-естетическа мяра.

Пълноценното общуване изисква „красиви изящни художествено-естетически форми и лица - на добър тон и благопристойност, на изискани маниери и културни обноски”, т.е. културното поведение и общуване се възприемат като художествено творение.

За да постигнем умението да общуваме и го усъвършенстваме, е необходимо да притежаваме широк кръг знания за езика. По отношение на езика като средство за общуване Вилхелм фон Хумболт отбелязва, че неговото създаване е обусловено от вътрешната потребност на човечеството.

Той е не само външно средство за общуване на хората в обществото, но е заложен в природата на самия човек и е необходим за развитието на духовни сили и за създаването на мироглед, което човек може да постигне, само когато постави своето мислене ясно и отчетливо във връзка с общественото мислене.

Езикът е универсално обществено явление - обществено дотолкова, доколкото формира едно общество посредством създадената през времето словесна култура и същевременно го развива и легитимира всекидневно в атмосферата на социалната и културната комуникация.

В социалната прагматика езикът е не само информационна среда, в която се осъществява процеса на съ-общение, но е и онази центростремителна енергия, която определя, дефинира и движи общностите, груповите и индивидуалните взаимоотношения и в крайна сметка дефинира и самата личност като такава.

Ето защо езикът е на първо място сред националнообразуващите елементи. Йосиф Бродски смята, че развитието на една нация е свързано преди всичко с развитието на нейния език, т. е., тя се развива единствено в рамките на националния си език.

Редица философи и лингвисти подкрепят идеята за „националната мисъл”, т. e., за мисловните характеристики на една общност - за възможността да се очертае нейния своеобразен мисловен профил по начин, аналогичен на индустриалния, географския, народопсихологичния, политическия и т. н.

Колкото и да е спорна една такава социална метафора, тя има сериозни предпоставки и основания, особено в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато образователният ценз, респективно интелектуалният продукт, се превръща в основна стока, в гръбнак на най-модерните технологии и гориво на напредъка.

Изначалната култура на човечеството е вербална. За това говорят и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история - митовете и легендите, които са се появили далеч преди появата на писмените знакови системи.

Съвременната култура, основана на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е следствие от езиковото развитие. Получава се обаче определена разлика между развитието на граматичните норми на някои езици и социалната прагматика - необходимостите на дадена общност.

Например, приложението на определени съвременни технологии в производството, информатиката, междукултурните отношения. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене.

Така в определени времена по нашите земи за търговски (а преди това в Римската империя - и литературен) език е бил използван гръцкия; в края на ХІХ и в началото на ХХ век се правят опити за налагане на изкуствените езици словио, новговор, идо и есперанто.

Напоследък благодарение на монопола в информационните технологии и създаването на европейската общност масово се употребява английският. Всъщност това влиза в контекста и на един друг капитален въпрос - може ли да се организира едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?

Теоретично това е възможно дотолкова, доколкото налага интензивността на общуването между хората. Но за монолитност на подобна общност трудно може да се говори не само поради различията на културите на отделните нации, а и поради механиката на мисленето им, която е специфична за различните езикови групи и е в пряка връзка с развитието на отделните езици.

Тук на помощ ни идва изкуството. Навремето Хипократ се е произнесъл: „Животът е кратък - изкуството е вечно.” Кое е онова нещо в изкуството, което ни кара да му отредим толкова значима роля в нашия живот? Един от възможните отговори е, че езикът на изкуството е универсален и поради това твърде подходящ за общуване.

Разбира се, не подлежи на съмнение, че изкуството е мощно средство за общуване, един от начините да се опознаем взаимно, да задълбочим културната си компетентност и разширим своя светоглед. Още при зараждане на писмеността схематичните знаци служели за предаване не само на прости, но и на цяла система съобщения.

Самата писменост е свързана с рисунките, гравирани върху статуетки, кости, съдове, скални повърхности. В тях ясно различаваме изображения на животни, хора, риби и пр. На Лев Толстой се приписва мисълта, че изкуството е средство за общуване между хората. Изкуството обаче не е само обикновено общуване; комуникативността е само една от неговите функции.

Тя е неразривно свързана с останалите: познавателна, възпитателна, хедонистична. Тези функции на творбите на изкуството се осъществяват независимо от културата, етноса, епохата и стила на твореца.

В своята цялост и единство те реализират единната и специфична за изкуството художествено-естетическа функция. Всяко човешко творение, на което е присъща тази функция, е произведение на изкуството, независимо от всичките му останали характеристики, пише И. Джаджев.

Когато твори, художникът активизира своите когнитивни процеси. Микеланджело казва, че в „изкуството се рисува с мозъка, а не с ръцете…” Това е стремежът на човека да овладява реалността и да я направи по-добра и по-красива.

„Всички са заинтересувани в това - да владеят колкото се може по-добре изкуството - и с цел да го използват практично, за уредба на съвместния живот, и с цел да се наслаждават от общуването с други членове на колектива”, уточнява Н. Райнов.

Според многобройните му дефиниции изкуството е „изкушение, умисъл, интерпретация и импровизация, начин на себеизразяване, многослоен акт на комуникация. Изкуството е многостранно и не може изцяло да бъде дефинирано и класифицирано.

Можем обаче с увереност да твърдим, че изкуството е породено от преживяванията на художника във връзка с живота; то е самият живот.

Затова изкуството може да се използва като средство в междукултурното общуване. То носи информация за други светове и култури, отбелязва М. Гърмидолова. Според Речника по естетика и философия на изкуството, изкуството (от ars (лат.) - „похват”, „майсторлък”, „изкусност”, а много по-късно и „създаване на творби”) е художествено творчество като специфична форма на обществено съзнание, вид духовно усвояване на реалността, възпроизвеждане на околния свят.

Философията на изкуството е част от общата философия на културата, характерна за която е естетиката, а тя е основата и същността на философията на изкуството. В нейната сърцевина е естетиката като раздел на философията, която изучава специфичния опит за овладяване на реалността.

Изкуството в общоприетия смисъл на думата е и единно, и многообразно. Не можем да се абстрахираме от многообразието на изкуството, тъй като неговите форми се различават дълбоко както външно, така и по своето въздействие, съдържание, функции, социално и морално значение, и всеки път пораждат разнообразни индивидуални или колективни начини на възприемане.

Същевременно обаче, колкото и да се разнообразни тези форми, те са сравними и съпоставими, защото начинът, по който е желателно или просто е прието да ги възприемаме, е много сходен, и следователно сме склонни да задаваме едни и същи основни въпроси за естеството и целите на всяка една от тях.

Много изследователи смятат, че при общуването като естетика, става дума и за възпитанието на чувствата, за таланта на духа и душата, за благородството и строгостта на маниерите и стиловете, за елегантността и поетичността на мисленето и пр.; общуването е култура на етикецията, интелекта, чувствата: то се осъществява без опит за натрапване на собствените виждания; с тон на убеденост, а не на безпогрешност; с готовност да се отстъпи пред силата на истината и неумолимостта на аргументите на събеседника; със способност искрено и истински да се радва на успехите на другите и пр.

Общуването не е само диалог; не е просто разговор или беседа; не и словообразуване, слованереждане, словосъздване. То е преди всичко начин на мислене и висока духовност.

А тя представлява сферата на висшите ценности, свързани със смисъла на живота и предназначението на човека в света. Човешката духовност включва три основни начала или три способности: познавателно, нравствено и способност за избор и творчество.

Съответстват им три типа духовни творци: мъдрецът (знаещият, познаващият), праведникът (светецът) и художникът. Сърцевината на тези начала е нравствеността.

Ако знанието ни дава истината и ни сочи пътя, то нравственото начало предполага способността и потребността на човека да излезе извън пределите на своето егоистично „Аз” и чрез действията си да утвърждава доброто, истината и красотата. Именно способността на човека да твори е в основата на ефективното и конструктивно общуване.

Активният процес на творчество помага на личността да усвои определени социални роли, ценности и умения за общуване, да утвърждава универсалните ценности Истина, Добро, Красиво, да търси и намира пътища за духовно овладяване и възпроизвеждане на реалността в името на живот - стойностен, красив и възвишен.