Димитър Петров

***
Изхабена.
Младата жена мечтае.
Един ден всичко ще свърши
и ще си нареди живота.
Къща, мъж и деца.
И много, много цветя.
Ще мине през огледалото
и ще се озове в своя свят.
Всичко ще блести в чистота -
юргани, дантели, чаршафи.
И ще бродира.
Ще шие гоблени:
“Мадоната с младенеца”,
“Тайната вечеря”.
Или
когато Господ
прощава на Магдалена.
Младата жена си мечтае.
Мечтае…
И става все по-изхабена.

МЪЖЪТ СЪС ЧЕРНАТА РИЗА

Аз съм мъжът със черната риза,
който цепи дърва във мазата.
Отчаяно,
с ругатни
и със много финес,
разсичам на две
несъществуващите си приятели.
Очаквам
да посветлее нещо във тъмното.
Нещо човешко, нещо двукрако.
…И да ме викне на светло.
Да видя,
че грее небето
и че все още има щъркели.
По улиците да срещна хора,
които не знаят,
къде ходят нощем децата им.
Да си купя вестник.
В кафето с някого да поспоря.
За убийства, за изгорели влакове.
За потънали кораби
…и за Душата ви.

Аз съм все още мъжът
неориентиран
във новите предпочитания.
Нещо като
паднал махленски Ангел,
електротехник безработен,
таксиджия,
компютърен специалист,
нямащ нищо общо със Адам -
Божието създание.

И ако заспите вечер сладко,
без да ви пука за днешното минало.
А сърцето ви е без нерви
или със кръв неоцапано.
Ако ви се стори нещо нередно
от пиенето,
от захарта,
от угарките -
или в съвестта ви бумти пулсът,
остатъчно…

Аз съм мъжът със черната риза,
който цепи дърва във мазата ви!

***
Трапезата, която слагаш
е наредена със любов.
Разчупвам питата,
която още пари
и потапям къшей
в шарената сол.
Скромната вечеря,
свещите
и топлинката във очите ти
е тайнство посветено.
Домът ни е
под звездно колело.
Потънал неусетно
сред цветя трептящи и заспали.
В прозореца луна се стича.
Невидимата песен
на щурци звучи
гальовно.
Целувам грижовните ти длани
и се прекланям пред сърцето,
с което ме обичаш,
и Любовта,
с която ме нахрани.

***
Косачи.
Вече ги няма тъдява.
Да повтарят ритмични движения.
И да зареждат въздуха
с мъжки твърди вибрации.
Да мирише на окосена трева.
Легнала, топла и влажна.
С меки заоблени форми.
Под фусти дъхави и зелени,
опипвани с жадни погледи.
Косачи.
Вече ги няма тъдява.
Да седнат и хванат бруса.
Да точат, да точат, да точат…
Потни, напръхнали, страстни.
Да пълнят полето със въздух,
набъбнал от мъжки хормони.
Върнете се, мои косачи,
защото след вас си отиват
жените, които ви чакат.

***
Мигът когато,
въздухът
нозе в гърдите ми протърква.
Мигът когато,
във душата ми
Бетовен свири с арфа
Лунната соната.
Мигът на катастрофата.
Когато ангели се чудят.
Защо ли точно аз
на път да емигрирам…
се връщам неспасен обратно.
Мигът
на водопад любовен,
роден
в съзнанията ни от порив,
когато
пак за миг умирам
отново и отново…
Мигът
на болката крилата,
която ме въздига
в небеса незнайни,
гол - христоцентричен.
И самотен.
Тъмен.
Мигът,
когато някак отстрани
учудено
във себе си съм вгледан.
Мигът,
който никога
във Нищото
не съществува…
Както Бог във мене.

***
Болест.
Ако не останеш с някоя болест
си загубен.
Кътай си я, гукай й
и й давай територии.
Бъди кладенец,
от който да пие вода,
щом натопи муцуна.
Договори се с нея.
Така смъртта ще те подмине.
Като стара вещ
захвърлена край пътя.
Какво е болестта ли?
Другото ти аз.
Ти просто излъжи я.

***
Юмрукът ми -
Сърце
и устни стиснати.
И удари с глава в стена.
И мисъл…
На камбана.
Юмрукът ми
е нощ,
населена със невестулки.
Юмрукът ми
е падащ самолет
повреден
и препълнен с бомби.
Юмрукът ми…

Със себе си се договарям,
да бъде най-добре -
узряващо ТЪРПЕНИЕ.

***
Кучето.
Синдбад морякът сухоземен
лети по улици и калдаръми.
Първопроходец
из човешкия боклук.
Светът е свят от миризми.
На реактивни слюнки, слуз и сълзи.
Парфюм, бензин и кръв.
Цигарен дим и алкохол.
Отпадъци опипани с ръце,
уста и мръсни мисли.
И убийства -
неписана човешка философия.
Синхрон.
Дъждовен акварел.
Синдбад си препикава територия.
Преследван от човешкия стандарт,
завит в бездушен целофан.
И оцелява.
Или го сменя Магелан…
Декарт…

***
Цигулари.
Убийци на тъжни чувства,
празнота и недоверие.
Душевадци
и хирурзи самоуки.
Драскачи на поеми лунни.
Лечители
на изгубено време.
Нехайници
за новоткрити надежди.
Викачи на Дионис.
Ласкатели на Афродита.
Боже!
Защо ми трябваше
да се захващам с тях!
Сега съм пиян
и отново влюбен.

***
Благославям чашата
искряща във ръката ти,
която виното вечерно
в душата ми
със нежност ще налее.
Опивам се.
Желая го.
И тръгвам по обратен път,
за да открия в теб икона.
Слязла в скута ти луната.
И изгревът
полягащ на бедрата ти…
Очаквам слънцето
в заспалите ти устни
да изгрее.

***
Смехът ти -
слънчев водопад
ме хвърля във метежа си,
авантюристично
и аз политам в пропастта
на женската ти същност,
намагнитена.
И през отвъдното,
през интуицията на душата
се връщам в себе си
с огромна сила,
за да открия как мъжът
се е смалил космически
и се смирява на жената
в скута.

***
Живот.
Нещо средно
между застоялост
и динамика.
Нещо като камък
хвърлен във вода.
Живот.
Течаща струя пясък.
За малко,
пратена в каторгата -
Душа.
Живот.
Симфония -
незнание.
Кълбо с начало
и със край.
Живот.
Мъкне се след мен
на педя разстояние.
Ту той,
ту аз съм кукловод.

ЕДНА ПИЕСА

Тичаха снежинки по земята.
С първите лъчи се състезаваха.
Клатушкаха се силуети на дървета,
сякаш кукери с невидими камбани
прогонваха духът на тъмнината.
Аз вървях към най-далечното във тебе -
към пропадналото ни обичане.
Прозираше измъченият лик на февруари.
И като зимна приказка
със тъжен край, останахме
като слепци - за Светлината не разбрали.
Двама влюбени - но недействителни.
Защото във действителност
една пиеса
за Себичност
с много грешки бяхме изиграли.

НЕ МЕ ТЪРСИ

Когато залезе тихо любовта ни.
Когато къщата, градината
и самотата
си поемат дъх.
Когато шепотът на стаите
с влюбеното ехо на душите ни
сплете коси и като сянка
тръгне сгърбено след вятъра.
Когато
се почувстват най-безсмислено цветята
и птици приберат крила в клонака.
Когато по улицата криволичеща
отплува лодката,
с която никога
не ще се върне обичта ни -
НЕ МЕ ТЪРСИ!
Не викай спомени!
Дори не викай болката.
Виж белите платна небесни
и слънцето
по свойта траектория
как дават вяра,
че утре пак ще бъде ден,
че всички плуваме нанякъде
и утре пак ще се завърне в тебе нещо
Хубаво.

Не ме търси - защото си отидох!
Не ме търси във бъдещето си,
дори във миналото.
Угасна лампата във къщата.
И катинарът зеленясва от бръшляните.
Целувките ми станаха на въздух.
Стъпките потънаха във каменните плочи.
Високото небе се смъкна ниско.
Няма даже мигове.
И смях. А дървоядите скрибуцат още.
И аромата на чимширите
е някак си отровен, див.
Когато всичко туй се случи -
няма да се върна и не искам!
А ТИ НЕ МЕ ТЪРСИ!

***
Самотници
бродят наоколо
между хората,
в мислите,
в съдбите си.
Клъвнала ги е Самотата
и заразила очите им.
Чертаят траектории
или стоят на място.
Умират за приятелство.
Имат достатъчно време
за оценка
на днешното безбожие.
Смъртта ги дебне
по ъглите
като плячка прясна.
И се молят
към Нищото,
и всичко загубено:
поне веднъж,
когато светът се пренарежда,
да ги стопли
малка частица човеколюбие,
за да не угасне
последната им Надежда.

***
То.
То е нещото,
в което - нещо сме.
То е всичко
без никакъв смисъл.
То е името
на светът безимен.
Запалена свещ
на запалена мисъл.
То е нещото,
което е разпнато
и свърза всеки -
със самия себе си.
То е безсмъртно
и причинно-следствено.
То е нужно за грешници
и праведници.
И се избистря цал живот
на всеки
във Името.

ЗАВРЪЩАНЕ

Отново се завръщам в твоя замисъл.
Нахлувам в грешните ти сънища -
парченце малко
и сглобявам нежната ти същност.
Отново се завръщаш в моя замисъл
да изтъчеш пространството
и да затвориш процепа
на безвъзвратното ми вкореняване.
И търсим общата си къща -
купол под нощта
захвърлен в шепота на времето.
В пропуканото утро
на пияни струи светлина се ражда
обезумябата ни вкаменелост.
Търсим се като слепци
и хващаме конците на забравата
като спасение.
А всъщност едно е нужно да направим -
да обещаем, че винаги
ще се ЗАВРЪЩАМЕ.

***
Ето те отново.
Ще те рисувам пак
със цветни точици.
От слънчев прах ще те градя.
Отново жива,
топла, трепкаща и близка.
Ще те извайвам пак:
първо от ефира,
а после
ще влезеш истинска
през моята врата.
…Била в миража.
В назъбеното нищо.
В ехото на тъжните пейзажи.
Днес се срещаме, да бъдем!
Погребани под нечий замисъл.
Родени
в нови влюбени предградия.
В нови граници сърдечен тътен.

И няма вече никога да те загубя!

СБОГУВАНЕ

Дай ми мъничко от свободата си,
наречена поезия.
И ще литна
под огромния чадър на слънцето,
под арката на твоята усмивка
и на ръцете с нежността протегната.
Всичко е игра, в която
моето сбогуване е вечност
в отронения цвят на кестена,
в победата
на уморената земя - тревата,
в пиесата на вятъра-актьор
в короните.
И моето сбогуване е звън
на капчици
от майската дъждовна музика,
и сребърния дъх на хладината.
Сбогуване във детска всеотдайност
и любовта ти - моята поезия,
в която всъщност съм останал..

ТВОЯТ СВЯТ

Твоят свят е подреден.
За всичко имаш обяснения.
Как падаща звезда
и шум на сънени треви
да се намесят?
Как да вляза във мечтите ти
и да открадна ябълка-любов,
оставил птица-оправдание.
Стоя във утрешния ден
и чакам,
да нарушиш реда без логика.
Да ме повикаш
и да побегнем без посока
през макове, синчец и маргарити.
Да срещнем цигани,
да купим волност и безгрижие.
На хоризонта има хиляди врати
от неизживяни мигове.

Стоя и чакам да ме викнеш!