Димитър Петров

(по истински случай)

Това се случи преди десетина години. Пътувам във влака от София за Попово. Прохладно е и всички в купето дремем. Попадаме в тунел от зеленина, зашит в чувала на тракането. Планините се надвесват и шептят с дълбоки гласове. Спирките ни удрят с челата си и отлитат назад. Също като дните отиващи си от нас. Долу в равното покрай царевиците стоят достолепни магарета застинали на едно място и наблюдават живота помахвайки с опашки.

Спътниците ми в купето се раздвижват и заговарят. Единият е атрактивно облечен, млад с елегантна опашка и козя брадичка, а другият е възрастен мъж с изхабено костюмче, приличащ на пенсиониран учител. Възрастният започва с обикновените въпроси между непознати: “Ти откъде си? За къде пътуваш, момче?”. Оказва се, че момчето е студент в Търново. Учи информационни системи. Знае английски. Скоро се върнал от екскурзия “По стъпките на Буда”. Заразказва доста развълнувано за това.

Пенсионираният учител по история, както се разбра по-късно, кима одобрително и мълчи. По едно време лицето му светна. Пита младия спътник, дали е ходил на историческите и природни места в България. Студентът отговаря между тактовете на колелетата. Не, разбира се. Кога да стане. От учене и интернет не му е останало време. България си е България. Твоя си е, какво да й гледаш. Но виж, Индия е нещо друго. Буда е велик. Хималаи, цар Ашока обединител. Сидхарта напуска дома си на 29, за да търси истината. Цейлон, свещени крави, реки-богове, будистки храмове-полусфери наречени ступи, традиции…

Тракат колесарите по релсовия път. Летим, всеки към целта си. Умълчаваме се. Мислим за свои си неща. За неоткрити светове и скъпи спомени. За бъдещи лични проекти - осъществими и неосъществими. Лицето на пенсионирания учител, ах, това лице, точно срещу мен!… Има нещо, което не мога да разбера. Какви ли биохимични процеси стават в човека?

Изведнъж спътникът ни се изправи, очите му блестят, лицето сияе, струи благородство. Започна да говори, като че ли на себе си. Дали може в България, човек да си стъкми символично “по стъпките на Буда”? Да го нарече “по стъпките на българското”. И започна да съпоставя необятната Индия с Велика България на хановете от Волга и Кубан до Пеща на Дунав, високите Хималаи с Рила, Пирин, Родопите.

Стигна до духовното на Буда и го сравни с българския дух и дело на св. св. Кирил и Методий, княз Борис, цар Симеон Велики. После нарисува със слово Рилския, Бачковския и Троянския манастири. Говори за Арбанаси, Царевец, за постиженията на Търновската, Преславската и Охридската книжовни школи. Разтвори словесно пред нас картините на Несебър и Созопол, Мелник и Банско. С умиление и топлина зашептя за великолепието на църквите в София, Търново, Варна.

Резпери ръце, за да илюстрира вековното дърво “Байкушевата мура”. С приповдигнат тон, почти като с песен, рецитира за изворите, реките, горите, поляните и дъхавите билки на България. Спря, седна, сложи шепи върху лицето си и заплака. Стана тягостно и неудобно в купето. С младежът се опитахме да го успокоим.

След малко кондукторът и двама полицаи дойдоха и го прибраха хрисим и облян в сълзи. Казаха, че е избягал от психиатрична частна клиника в полите на Витоша. Синът му бил важна клечка в Министерството на регионалното развитие и го дал в този дом за възрастни, за да се подобри състоянието му. Имал параноя, постоянно плачел за България. Била обречена.

На гара Левски в купето влезе стара циганка с шарен вързоп и малко четири-пет годишно сополиво дете. Изгледа ни изпитателно и загадъчно. Намести се удобно до прозореца и започна да си говори. Ние, впечатлени от скорошната случка, мълчахме. Старата сбръчкана жена извади тесте карти и ги разхвърли по кожената седалката до себе си. Запали миризлива цигара. Неангажиращо подхвърли към мен, че ще развия добър бизнес, а към студента, че му се отваря бляскаво бъдеще в Канада. Попадениего беше точно и двамата го потвърдихме.

Изведнъж младежът живна и най-изненадващо помоли врачката, да предрече с картите, съдбата на България. Тя го изгледа продължително. После каза, че може, но ще струва скъпо. Студентът извади банкнота от 50 лева и я сложи уверено до тестето.

Погледнаха се в очите. Настъпи тишина. Тракането заприлича на пулс, на устремен съдбовен влак. Циганката размеси картите, подаде ги през прозореца, да хванели дикиш от природата и душата на България. После младият ни спътник цепи тестето и зачака.

Започна обръщането и нареждането. Старата гледачка обясняваше какво говорят картите: разруха, разбити семейства, лоши чужденци, продажни политици. Показваше последователно спатии, пики, спатии, пики, валета, попове, дами - едни срущу друг, хаос. Старият ред е нарушен, сдъбата объркана. Българите тръгнали по света, вършейки на другите работата. Започнали да забравят кои са. Нямало да се върнат вече. По селата останали само старци на изживяване. Училищата се събаряли. Намалели щъркелите - лош знак.

Преди, хората държали България в ръцете си, сега я били захвърлили като стара ненужна черга. Човеците били направени от пръст. Тази пръст сега се изнасяла по света. Затова в страната нямало берекет. Късметът се изродил и се усмихвал само на лошите хора. Спатиите и пиките разкривали страшни тайни и нечувани предателства спрямо страната. Карите, демек парите, лежали само под валетата и поповете. Но купите ги нямало нещо. На България й трябвал асак купа - истинската любов, за да не й замръзне сърцето. Но ей на, губела се. Не се показвала. Потърси картата, тюхка се, вайка се, но не я намери. Засега, така ще я караме. Ни по-хубаво, ама по-лошо - да!

Влакът спря. Студентът скочи, на излизане каза нещо на английски и изчезна. Старата гледачка се надигна, засъбира партакежите си. Изтърва вързопа. Скара се на момиченцето. Помоли ме да й помогна. Аз взех вързопа и се сблъскахме на вратата.

Отидохме до стъпалата на вагона. Слязоха. Подахох багажа и се обърнах, да се върна. Преди да тръгна, вече от перона, възрастната жена посочи малкото момиченце до себе си и каза, че чак, то като порасне, ще се видят наченки на оправяне в България.

След Горна Оряховица останах сам в купето. Скоро влакът премина през Стражица. Спомних си за земетресението през 1977 година. Помислих си: “Какво ли ни трябва на нас, българите, за да ни отрезви и обедини?” На гара Попово слязох и се настаних в малко автобусче за Разград. Бръкнах в джоба си за пари, да си купя билет от шофьора. Наместо пари, извадих карта за игра - асо купа. Парите ми липсваха.

Отново слязох и тръгнах пеш към Попово, което не е далеч. Вървях умислен към дома на моя приятел Пламен Събев, директор на местния музей. Беше неделя. Надявах се да е в тях и да ми помогне да се прибера в Разград. Зарадва се и ме покани на чаша кафе, преди да тръгнем с колата му за родния ми град. Разказах историята си. Той ме изгледа изненадано. Зачерви се и учести дишането си. Поиска чаша вода от съпругата си стояща до нас. Притеснихме се. Изпи водата на един дъх. Постоя така мълчаливо. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и от портфейла извади същата като моята карта - асо купа.