ИЗ „ПОЛЕТЪТ НА КОНДОРА” (2002)
GENEALOGIA LATINOAMERICANA
Почиваше си Бог,
когато между облаците
зърна долу
странна,
магическа земя -
вулкани огнени
и девствени гори,
реки дълбоки,
чисти -
като майчина сълза,
и плажове горещи -
прегръдка на момиче…
Тогава Бог изтръгна
от сърцето на земята
огнена кастилска кръв;
от джунглите на Африка отсече
дърво от абанос -
гъвкаво и силно,
а от небе извая
загадъчна,
индианска душа…
Усмихна се Бог,
доволен от сътвореното
и благослови -
Да бъде!…
РОМАНС ЗА СРЕБЪРНАТА ЛУНА
Луна,
Луна -
сребърна монета
в дланите на нощта…
Кажи, Луна,
защо ми е празно сърцето?
Луна,
Луна -
сребърна обеца
в косите на вятъра…
Кажи, Луна,
защо ми са слепи очите?
Луна, ах, Луна -
сребърна кама
в сърцето на самотата…
Кажи, Луна,
защо умирам всяка вечер?
„Далече е твоят любим -
казва луната,
зад девет гори,
зад девет планини,
зад девет морета…”
„Качи се в лодката ми -
казва луната,
при него ще те отведа…”
Луна,
Луна,
ах, Луна…
ГОДЕНИЦА
Магьоснице - луна,
като плуваш над земята
всяка нощ - кажи, къде е моята любима?
Празна - стаята ми.
Студено - сърцето ми.
Толкова съм самотен…
Не зная, момко,
много хубавици по земята,
любимата - една…
Мене избери за годеница -
всяка нощ при тебе ще бъда,
всяка нощ ще сме заедно.
Нали съм годеница
на всички самотници.
НАСТРОЕНИЕ
Тази нощ луната,
толкова самотна,
рони
сълзи -
перли
на езерото
в чашата кристална.
Вятърът,
танцувайки по водата,
отпи неволно глътка
и сега
тихо плаче
във тръстиките…
КОННИЦИ
Призрачни конници
нощем
по земята заспала
препускат.
Бързи копита,
огнени гриви,
мъже като вятър -
свободни…
Възторжени конници
нощем
земята поробена
будят.
Смели сърца,
пламенни думи,
мъже като мълнии -
свободни…
БОЛИВИЙСКА БАЛАДА ЗА ЧЕ ГЕВАРА
Тогава
убийците отнесоха главата му на ЦРУ.
Ръцете - приятели спасиха в Куба.
Предателите -
тялото осакатено
закопаха
в земята черна на Боливия…
Единствена
душата му,
освободена
от тленните окови на плътта,
с кондорите се рее и сега
във вечното небе
над Андите…
БАЛАДА
Всички велики мъже на Латинска Америка са загинали много млади - Симон Боливар (1783-1830), Панчо Виля (1877-1923), Емилио Сапато (1879-1919), Хосе Марти (1853-1895), Аугусто Сандино (1895-1934), Ернесто Че Гевара (1928-1967) и хиляди други верни синове на тази героична земя…
Плаче луната -
скръбна невеста,
жали
своите мъртви мъже…
Лягат в тревата
млади левенти -
орли
с прогорени криле…
Никне тревата -
гриви зелени,
пие сила
от лудите им сърца…
Рият конете им
с гневни копита,
молят -
„Възкреси ги, Луна!…”
Тръпне земята -
чудото става,
с вятъра
пак препускат луди коне…
От векове
винаги се завръщат
нощем
на Америка верните синове.
ПЕСЕНТА НА КОНДОРА
Нося слънцето
на крилете си -
златен кръст
в небето над Андите.
Земята -
суета и покой,
гризе сянката ми завистливо.
Приятел ми е вятърът.
Синевата - моя любима.
Жив съм.
Само мъртъв
земята
ще ме има…