Руският ХІХ век по И. С. Тургенев

Панко Анчев

1.

Т. нар. „излишен човек”, характерен за началото на ХІХ век, бе първият знак, че в руския свят са започнали важни процеси и са настъпили дълбоки промени. Външно сякаш всичко върви по старому, но вече е все по-ясно, че дворянството е уязвено като социално съсловие, станало е несигурно, разколебано е, защото е наченал неговият разпад. „Излишният човек” бе станал герой на А. С. Пушкин и М. Ю. Лермонтов, а последиците от разпада бяха осмяни и разкритикувани от Н. В. Гогол. Обществената мисъл бе възбудена, защото пред очите й се зараждаха конфликти, проявяваха се явления, които й бяха напълно непознати преди, но които все повече се задълбочават, изострят се и заплашват да предизвикат сериозни обществени сътресения. Руският ум разбираше, че предстоят събития, които ще разрушат Русия и ще й причинят огромни страдания.

Победата над Наполеон във войната от 1812 година поуспокои духовете и сякаш заздрави появилите се пукнати в руския свят, но за руската литература и руската мисъл бе ясно, че това е измамно впечатление и че разрушителните процеси не само не са преустановени, но все повече се ускоряват. И то не заради идващите от Европа революционни идеи, които заразяват руската интелигенция, а по обективна необходимост и неизбежност. Русия е изправена пред грандиозни изпитания, породени от собственото й историческо развитие в буржоазната епоха.

Русия е, така да се каже, „изостанала” от историческото движение на европейските държави. Тя изпитва сериозни трудности в икономическото си развитие, които й пречат да запази силата си в геополитическо и военно отношение и продължи да бъде фактор в международната политика. Поражда се безпокойство преди всичко сред интелигенцията, която е разтревожена от перспективата Русия да изгуби позициите си Европа и се превърне във второстепенна държава. Това ще означава гибел за нея. Започват страстни спорове за пътя, по който Русия трябва да тръгне, за да догони напредналите.

Тези спорове продължават и до днес. Те ту се разгарят неудържимо, ту стихват, сякаш са приключили с намиране на съдбовния отговор. После пак избухват със същата сила. А отговорът така и не е намерен.

Не е намерен, понеже не може да бъде вместен в дилемата „западници или славянофили”. И защото въпросът е много повече екзистенциален, отколкото политически. Той звучи по един начин в теоретичните статии и книги, а по друг - в бита на хората от всичките съсловия. Затова и литературата го поставя в друга формулировка и го разглежда именно в битовото му проявление. Т. е. какво се случва в конкретните случаи, какви последици настъпват в живота на отделния човек и на обществото. Тогава се вижда, че големите идеи за преобразяване на живота и установяване на някаква справедливост носят повече страдания и нещастия на хората отколкото онова, което проповядват.

Литературата показва човешки съдби. Колкото по-голям и талантлив е писателят, толкова повече индивидуалните човешки съдби съдържат в себе си цялото обществено битие и историческа участ на обществото и нацията. И обратното: в обществото се проявява личната воля не само на водачите, но и на тези, които изпълняват послушно и се оставят на техните решения.

Така обществената история придобива сложност и многозначимост, които науката не е в състояние да види и покаже, работейки по свидетелствата на документите. Но е необходимо особено четене на литературните творби, за да се уловят невидимите връзки с обществената действителност, да се изведат напред и да се опишат сякаш са гледани под увеличително стъкло. Трябва да помним, че нищо в литературата не може да бъде немотивирано; то е предизвикано от някакви социални причини, които от своя страна формират стила на времето, неговите правила и норми на поведение и мислене. Окото на анализатора трябва да умее да отдели закономерното, типичното, характерното от случайното, индивидуалното, присъщото единствено на конкретния човек с неговия неповторим характер и нрав. Не толкова темата е важна, колкото проблематиката. Зад проблема ще открием човека.

2.

В какво се е преобразил в средата на ХІХ век руският „излишен човек”?  Ще се опитам да покажа това, като осъществя „особеното четене”, за което стана дума по-горе, на романите и повестите на И. С. Тургенев.

Дворянството е светът, който великият писател изобразява и изразява; той живее в него. Но дворянството е „висшето общество”, съсловието, което управлява Русия и определя характера на нейното устройство и правилата, по които то се осъществява и поддържа. От неговото състояние зависи стабилността на руския свят. Затова и руската литература на ХІХ век толкова внимателно се занимава с неговите проблеми, наблюдава го и осмисля художествено неговите проблеми.

Петър Първи силно, дори жестоко разклати стабилността на дворянството и практически го тласна към упадък и разложение. Но тогава процесът едва започваше и трудно се забелязваше, за да бъде основен проблем на руската литература и руската мисъл. От началото на ХІХ век ситуацията е различна. Модерната епоха поставя нови условия и променя парадигмата на обществено-икономическото развитие; тя изисква нови икономически отношения, което означава и нови съсловия, адекватни на тези отношения и способни да ги поддържат и развиват.

Дворянството е стълбът на крепостничеството, но и преградата пред новия тип производство и обществено устройство. Затова и трябва да бъде разложено и ликвидирано. В началото това все пак става под напора на новите отношения: бавно, макар и болезнено. Разпадът е болезнен и мъчителен не само за дворянството, но и за крепостните. И те се съпротивляват, защото не го желаят. То ги поставя в трудни условия, в които им е невъзможно да живеят. Няма кой да се грижи вече за тях, а трябва сами да се оправят. Някои успяват и са доволни, но повечето са привикнали на средновековния начин на живот и не могат да се приспособят към възможностите да бъдат свободни.

Това е схемата на руската социална действителност. Разбира се, животът е далеч по-сложен и многообразен, но във всичкото си своеобразие и богатство той протича в нея и се формира от нея. Тя отпечатва своя знак върху всичко - дори и върху природата, любовта, приятелствата.

И. С. Тургенев свидетелства за времето, когато схемата все още се очертава и още не е видна с просто око, а е само първоначални контури. Тогава и човешките драми са повече лични, макар и вече предизвиквани от нестабилността на средата, в която техните носители живеят. В творчеството му все повече зрее напрежение, душевен смут, несигурност и невъзможност да се спре тревогата.

Това се усеща още в първата му значима книга „Записки на ловеца” (1852), която е сборник разкази. Действието в тях е повече сред природата, но срещите с хората са в малки или по-големи общества предимно на селяни, които обсъждат нововъведенията в живота и се жалват от сполетяващата ги несигурност и неспокойствие. Всичко засега е ненатрапчиво, сякаш между другото. Но важното е, че писателят разказва за този бит и тези хора, показва ги в тяхното неосъзнато все още страдание или поне в необяснимата за тях несправедливост, която ги сполетява и която бързат да споделят със странния си гост. Поразително е как в малкото пространство и общество Тургенев успява да покаже толкова огромен душевен свят и мъдрост. Тези хора живеят „на края на света”, захвърлени и никому ненужни - дори на господарите си, ала не се жалват, не протестират. Само недоумяват и плахо задават въпроси, чиито отговори знаят, но не умеят да ги формулират.

Но реалните им страдания не могат да бъдат прикрити, нито да не се види разложението сред помешчиците,  която ги умножава. Селото в никакъв случай не е място за идилии. Народът е добър, но тъне в мизерия и грозота. Вече са се появили настоящи или бивши крепостни, които са успели да забогатеят и фактически държат в пълно подчинение селяните, измъчват ги безжалостно. И. С. Тургенев често ще ни разказва за такива села. Помешчикът им е доволен, че си получава полагаемото и не го интересува какво става в тях.

Перото на великия писател е нарисувало такива великолепни природни картини, каквито се срещат само в книгите на най-големите майстори на словото. Но не по-малко впечатляващи са картините на социалните взаимоотношения, на руското село и неговите мужици. Тук няма и сянка от набиращото сила народническо движение или на ставащото модно „отиване в народа”. Реализмът на разказите може да се нарече дори „жесток”, макар в него да липсва какъвто и да било натурализъм. Всичко обаче е достоверно, истинско и истината за състоянието и на дворянството, и на селячеството не се прикрива или украсява. Аз не бих казал и че писателят влага съзнателно някакъв социален критицизъм. Той просто върви по руската земя и разказва за онова, което вижда. Това именно прави „Записки на ловеца” истински социален роман за руското село от средата на ХІХ век.

3.

Руският реализъм на ХІХ век показва критично социалната действителност, но самият реализъм трудно би могъл да се нарече „критически”, както се смяташе някога, а и все още има литературоведи, които наблягат на критическия му патос. Реалистичната литература е и критична, и възхваляваща, и утвърждаваща. Но тя е най-вече правдиво изобразяваща и изразяваща времето си. Нейната обективност е в „отстранеността” на писателя при изобразяване и разрешаване проблемите на обществото от пряко вмешателство съобразно идеологическите и политическите му пристрастия. Целта на руския писател на ХІХ век винаги е правдивостта на изображението и вярното свидетелство за времето, в което живее. Той взима конкретна политическа и обществена позиция в житейското си поведение, а не в творческата работа.

Идейните спорове в литературата са спорове от литературния живот, а не от литературния процес. Все пак и литературния процес не е изчистен от идейни спорове, сблъсъци и дори конфликти, но те се проявяват в художествените особености на авторите, а не в публицистичните им изяви. Големите руски писатели винаги се пазят да не намесят „себе си” в собственото си творчество. Индивидуалността и своеобразието им се проявява в художествените средства, в начините на изображение, в темперамента и умението да внушават своите мисли, настроения и чувства.

„Рудин” е първият от шестте романа на И. С. Тургенев, посветени на живота в дворянското общество.Той е публикуван през 1856 г.. Романите на Тургенев са кратки, с малко герои; действието в тях обикновено протича в едно или няколко места, събрано е в късо време. В центъра им винаги стои един главен герой, около когото се разгръщат съдбите на другите персонажи. Всички те постоянно говорят за него, търсят го, общуват с него, измерват намеренията, мислите и постъпките си с него. Сюжетните линии не са много. Това е моделът „Рудин”.

Романът започва с оживена дискусия, начената от Пигасов, но подета успешно и дори вдъхновено от появилия се в компанията на Даря Михайловна Ласунска Дмитрий Николаевич Рудин. Пигасов е от ставащите все по-модни в светските салони от средата на века „нихилисти”.

Т. нар. „нихилизъм” е първото най-силно и остро проявление на кризата в дворянството. И най-характерното. Отрицанието е своеобразно утешение и обяснение на неспособността да разрешиш сам възникналия проблем. А в случая става дума за криза на обществото, на начина на живот. Изгубва се перспективата. Животът се влошава, а липсва обяснение защо. Съсловието се е обезверило и се паникьосва. Нищо няма значение, нищо не е важно и необходимо, защото всичко е лошо, грозно, глупаво и безсмислено. Самият живот е без смисъл и без полза. Но нихилизмът на Пигасов е просто проявление на умствена леност, която замества недостатъчната образованост, но прикрива успешно личната незадоволеност и неудовлетвореност от постигнатото в живота. Вместо да се оправдаваш или окайваш постоянно, отричаш, заклеймяваш, обявяваш, че нищо няма смисъл. Така легитимираш неудачите си и им придаваш вид на философски и интелектуални размисли и терзания.

В това общество не всички са „нихилисти”. Рудин, например, не е. И не само той от гостите и приятелите на Даря Михайловна. Но дори и тогава, когато някои от персонажите се опитват да утвърдят някаква идея, всичко остава до разговора, до общите думи и неосъществимите илюзии. Защото в нищо те не влагат градивна страст и истинско желание за реално действие. Разговорите се водят най-често за необходимостта от промени в устройството на дворянските имения, за нови форми на организация в стопанска дейност  и нови технологии, цитират се статии от списания, съобщава се за чуждестранен опит в земеделието. Ала някак без енергия и съзнание, че това засяга тях самите и че от техните усилия зависи всичко. Властва някаква отпуснатост в желанията за промяна и осъзнаването на тяхната необходимост. Това е типчно състояние на подобни времена на упадък. Упадък, който като цяло не се вижда; някои го забелязват и усещат върху себе си, но пак не се стряскат и не са готови да му се възпротивят. Всичко върви по инерция. По инерция идва и щастието, и сполуката, и душевното страдание, и драмата. Ще каже човек, че нищо не се е променило, нищо не е станало и че напрегнатостта в общуването между персонажите в романа е предизвикана от недружелюбието и неумението да се водят разговори у някои от тях.

В тази външно напълно запазена от край века дворянска среда и драмите са като че ли тривиални. Но не са, защото причината за тях са в механичното все още съчетаване на остатъците от дворянските нрави с неусвоените и непригодни за хора от друго време буржоазни жестове. Рудин е такова творение на новото време. Той успява да се хареса, защото е умен и умее да говори убедително, умно и  красиво. Но идеите му не са негови; той ги получава наготово, представяйки ги за свои. Както и да ги представя обаче те са твърде общи и не конкретни, за да бъдат осъществявани практически.

Кръженето около общото съсипва дворянството, което толкова се нуждае от сили, които да го укрепят и му възвърнат целостта и жизнеспособността. Такива сили обаче няма и вече не може да има. А то дори не е способно да излъчи подготвени хора, които да преминат от думите към делата. А и думите им да са съдържателни и смислени, истински и реални. Затова и такива хора именно ускоряват саморазрушението на обществото. Те започват не просто да чувстват, че са необходими реформи, но и да ненавиждат средата си, системата, която ги е създала, и да желаят нейното разрушаване. Тя ги потиска, понеже не съответства на идеите им, макар да разбират, че без нея са изгубени. Думите на Лежнев за Рудин са характеристика на цялото това ново поколение руски дворяни, обречени да изтърпят разпада на тяхното съсловие, но и призвани да променят Русия, да я обновят и укрепят: „Нещастието на Рудин се състои в това, че той не познава Русия - и това е голямо нещастие. Русия може да мине без всекиго от нас, но никой от нас не може да мине без нея. Горко на оня, който мисли така, дваж по-горко на оня, който действително минава без нея!” Историческата обремененост е най-тежка и страшна. От нея никой не се е освободил, а е потъвал в робството й. Всеки сам прави това иго сладко или непоносимо.

4.

„Дворянско гнездо” разказва много повече за душевните вълнения на своите персонажи, за техните изпитания, страдания и надежди, отколкото за въпросите, които Русия и дворянството трябва да разрешава. По това този роман се отличава от останалите. Но то не го отделя от тях - просто тук И. С. Тургенев навлиза в друг свят и наблюдава повече частния живот отколкото обществения. Силата на руската литература е именно в тази нейна способност да постави частния живот в различни съотношения, за да може чрез него да размишлява за целостта и пълнотата на човека.

Но когато персонажите толкова размишляват дали и как е възможно човек „да свие някъде гнездо”, за да се отдаде на простите радости, това означава, че животът вече е изгубил нещо твърде съществено и че човекът е изпаднал в някаква невъзможност или поне трудно преодолима слабост да се справя с изпитанията и да намери своето щастие.

Животът е разширил границите си, дал му е повече свободи, отърсил го е от множество предразсъдъци уж за да го направи по-щастлив. Свободата на нравите обаче още не е свобода на духа и волята. Дори напротив, тя ги заробва, защото размива критериите, отпуща задръжките, изравнява греха с добродетелите. Във време, когато се извършва смяна на общественото устройство, а това означава на начина на живот и нравственост, на начина на мислене, душевният мир на мнозина се разколебава и усложнява; настъпват непознати преди напрежения. И преди, разбира се, дворяните са били нещастни, и преди са преживявали нещастна любов и семействата им са се разпадали, но сега се говори за това и, най-важното, превръща се във важен обществен проблем. Защото се осъзнава причината за тези лични драми: нравите са разпуснати, няма задръжки, срам, неудобства, обществен съд.

Вее нов вятър и уж трябва да е по-лесно, защото „всичко е позволено”, а пак е трудно и невъзможно да си щастлив.

„Дворянското гнездо” е метафора на уседналостта и интимността на личния свят. То е невидимо, ала вдъхва огромни сили, укрепва духа, отваря простори. И. С. Тургенев използва тази метафора и в смисъла на материалния бит, на дома и помешчическото стопанство, на земята, която иска труд и организираност. Това прави съдбите на героите в романа по нов начин сложни и драматични. Никой от тях - и помешчиците, и крепостните - не е постигнал хармония и щастие. Винаги са изниквали пречки пред младите, които се обичат, а когато тези пречки биват отстранявани, животът се превръща в някакво безплодно и безполезно странстване, преместване от място на място, докато изтекат годините и всички остареят нещастни и неудовлетворени от постигнатото.

Фьодор Лаврецки живее такъв живот. Такъв живот се отваря и пред Лиза.

Лаврецки е новият тип човек, който е умен, способен, работлив, образован и добър, ала неспособен да устрои личния си живот, да се установи на стабилно място, за да вложи способностите си в съзидателен труд. И не защото няма такива места, а просто защото дворянската среда вече е твърде нестабилна, разрушена отвътре. В нея само се говори и въздиша. Повтарят се едни и същи разговори, темите не се променят, протичат непрестанни спорове, но няма резултат. Някои се задоволяват или примиряват и не искат друго - стига да не спират светските забавления. На тях им харесва преливането от пусто в празно, щом не са лично засегнати от всеобщото бездействие. Малцина са със съзнанието, че това е пагубно за всички и че никой няма да бъде пощаден от тази безпереспективност.

Времето, което И. С. Тургенев описва в романа си, позволява повече избор в личния живот. Обществото по-малко „робува” на традиции и предразсъдъци, нравите са променени и облекчени. Но нравственият човек сега се чувства още по-нещастен и страда още по-силно и безутешно. Защото страда не само за себе си, а и за света, в който живее и който пред очите му се руши. Хора като Лаврецки осъзнават какво става, но още не е събрал достатъчно сили, за да се съпротивлява на случващото се и да се опита да спре разпада. Той смята, че с труд и с личен пример ще помогне светът да се вразуми и погледне с трезви очи на себе си. Но става още по-лошо.

Лиза е най-висшият нравствен критерий в тази среда, защото е вярваща православна християнка. Тя силно страда, но намира лек за избавление от душевните си болки. Отиването й в манастир разрешава колебанията й и показва колко чужди и нелепи са й светските страсти, амбиции и заблуди. Тя единствена осъзнава чрез вярата си, че дворянското гнездо никога няма да е спокойно и надеждно убежище, защото е изплетено от суета, а и обществото е вече разложено и неспособно да приюти човека.

Това е важен социален извод. Писателят не прикрива нищо. Обществото също вижда непреодолимите недъзи, осъзнава ги и търси средствата и хората, които да ги преодолеят и отстранят.

5.

Следващите два романа „В навечерието” (1860) и особено „Бащи и деца” (1861) ни представят дворянството на ново равнище. Идва времето на неизбежните радикални промени, на разрушаване на статуквото и преображението.

Необходим е обаче някакъв подтик, някакъв пример, който да възбуди руския ум и го накара да намери идеите и практическите средства, които да положат началото на новото време. Тази необходимост е толкова силна, че е предизвикала вцепенение. Достатъчно е просто да се появи някой различен от всички човек, който говори и действа разумно, но предлага целенасоченост, каквато преди не е била виждана, за да се възбудят духовете и стане нещо важно и необходимо.

В „В навечерието” този човек е българинът Инсаров. Този герой е измислен. Той е българин, за да се подчертае, че подтикът и хората на промяната ще дойдат не измежду помешчиците и дворяните; не от средата, която вече достатъчно се е амортизирала и загнила. Нужен е дори шок, за да се разбере, че така повече не е възможно да се живее.

Аз казвам, че Инсаров е измислен герой и дори че е само „условно” българин, защото в средата на ХІХ век революционното движение в България едва се запалва, а и водачите му не са в Русия и не от Русия идват идеите и указанията за неговото развитие. Тепърва се подготвят въстания, събират се хора, популяризират се идеи за освобождението на България. Сега усилията са насочени към  приключването на борбите за църковна независимост. Но Инсаров е българин, за да се обърне вниманието на руското общество на т. нар. „български въпрос”, който чрез борбите за църковна независимост набъбва и повече не търпи протакане неговото разрешаване. От друга страна, българинът, който е славянин, стои близо до руснаците, сроден е с тях, носи техния темперамент, начин на мислене, характер и ум. Такъв човек, за разлика от европейците, не е заплаха за Русия, искрено я обича и е готов да работи за нея. А народът му е подложен на страдания и мъки, които той не търпи и всеотдайно работи за тяхното преодоляване.

Инсаров тръгва за България, за да участва в борбите за национално освобождение, но такива борби още не са започнали. Въпреки това решението му е красиво, смело, за пример.

Главната героиня Елена се влюбва в Инсаров. Тя дълго чака в живота й да се появи такъв мъж, за да тръгне с него и напусне застоялата дворянска среда и изпълни живота си със смисъл. Това, че тя предпочита него, а не някого от обкръжението си, също е важно и показателно.

Инсаров не успява да стигне до България, за да участва в нейните борби за освобождение. Но той възбужда духовете в Русия, разрушава нейното спокойствие и й показва какво трябва да направи, за да спаси своето съществуване. Тя е в навечерието на грандиозни промени.

Аз намирам голямо сходство преди всичко в смисъла на постъпките на Лиза от „Дворянско гнездо” и Елена от „В навечерието”. И двете взимат твърде радикални и неприсъщи за жените от съсловието им решения. Но такива решения са необходими, за да се раздвижат духовете и се отворят очите на обществото и то да поеме своята историческа отговорност. Лиза постъпва в духа на руската традиция. Тя напуска света, за да се моли за него и да проси опрощение и на своите грехове и прегрешения. Постъпката на Елена има политически смисъл, защото избира да стане спътница на революционер и заедно с него да работят за освобождението на друг народ. И да напусне родината и обществото си. Затова и навярно се изгубва от света и никой не знае къде е и какво се е случило с нея. Бихме могли да видим в тази лична съдба и предупреждението, че рязкото скъсване с традициите и надеждата, че промяната ще дойде не като следствие от естествения ход и самоосъзнаването на тези, които искат да намерят верния път, е груба грешка и тласка руския свят в погрешна посока.

6.

„Бащи и деца” (1861) ще потвърди това опасение.

Бащите и децата вече са почти в еднаква степен поразени от либерализма на времето. Те са тръгнали по нов път, скъсали са със здраво обвързващите ги връзки с обичаите и морала на обществото и са заживели свободно. Но личният избор винаги е подложен на съд. За него се отговаря и човек никога не бива да забравя, че идва моментът да отговориш за стореното - и то още тук, на земята.

Синът Аркадий се завръща след дълго отсъствие в имението на баща си. Баща му го чака почти както се очаква блуден син. Но се е случило нещо твърде странно: бащата и синът трябва взаимно да се съдят и опрощават, защото не се знае кой повече е засегнат от заразата на новите идеи. Аркадий е все още в идеите и думите, в държането и говоренето си, докато бащата е влязъл в греха и се чувства неудобно пред порасналия си син. Неловко му е и не знае как да се държи с него и какво да му каже. Семейството все още съществува, живо е, макар да е в друг вид, разстроено, осакатено и да се превръща в „случайно” (Ф. М. Достоевски), но почти го има. И синовната почит и уважение към бащата, както и бащината любов към сина са още истински. Но се чувства и тук разпадът. От тук насетне ще трябва да се възстановява разрушеното, за да са възможни хармонията и семейното спокойствие.

Появил се обаче външен смутител - Евгений Базаров.

Базаров е обичайният и, колкото и странно да е, необходимият нов обществен тип в общества, които се разпадат и осъзнават своя разпад, неговата неизбежност и невъзвратимост. Това са хора, които смятат, че обществените преобразования са като механичната работа по построяването на някаква сграда на мястото на друга, която се руши и трябва да се събори. За тях най-напред е задължително „да се разчисти мястото”, както казва Базаров. Сега е време да се отрече всичко старо, защото всичко старо пречи на новото. Не е възможно да се оглежда традицията, за да се извлекат из нея нещата, които биха послужили в следващото време. Затова Базаров отрича всичко. Логиката му е удивителна: „Ние действаме по силата на онова, което признаваме за полезно. В днешно време най-полезно е отрицанието - ние отричаме”. (цитат по изданието Иван Сергеевич Тургенев. Съчинения в шест тома, С., 19811 т. 3, стр. 179) Тази „разрушителен прагматизъм” на Базаров не признава никакви принципи. Защото и принципите са остатък от старото, от аристократизма и наслоенията на миналото. Но тук очевидно не става дума за материални разрушения, а за манипулиране на умовете. В своето начало буржоазният ум отрича и ненавижда онова, което преди него, защото то му пречи да се разположи удобно и извърши революцията. На него не му е необходимо да се учи от опита на предходниците, защото този опит ще го спъва и разколебава.

Проблемът е, както става ясно в спора между Павел Петрович - чичото на Аркадий и Базаров, в историческия избор между „цивилизацията и грубата сила”. Човечеството е натрупало опит, духовна и материална култура, знания, разбирания за света. Но те в един момент - и този момент вече е дошъл, биват подлагани на съмнения, защото не дават възможност на една нова, нека я наречем „груба”, сила да отвори нова епоха и започне нов тип производство и устройство на обществото. Спорът не е само домашен и между двама души от различни поколения, различен произход и начин на мислене, а между две култури и цивилизации, между две епохи дори. Това не спор между славянофили и западници, а между две съсловия, като едното - това на Базаров и току-що появило се и вече предявяващо своите исторически права.

Разрушаващото ново си служи с прост и лесно разбираем език. С него то печели привърженици. Старото винаги усложнява; то се защитава и оправдава точно с това, което новото омаловажава, профанира и дори сатанизира, за да го разруши. Старото е обидено и уязвено, че го представят по такъв пошъл начин и че хората вярват не на него, а на клеветника. Възраженията на Павел Петрович в спора му с Базаров и Аркадий точно формулират същността на противоборството и логиката на противната страна: „По-рано младите хора трябваше да се учат; те не искаха да минават за невежи и затова по неволя се трудеха. А сега само да рекат: „Всичко е глупост!” - и работата е в кърпа вързана. Младите хора се зарадваха. И наистина преди те бяха просто тъпаци, а сега изведнъж станаха нихилисти“. (стр. 183, подч. м. - П. А.) Така е във всяка революция - особено в първоначалната й фаза на идеологическа и пропагандна подготовка, когато се формират идеологиите и политическите аргументи за нейната необходимост и неизбежност. В тази фаза нихилизмът е доминираща идея, разпалваща неприязънта към старото и възбужда готовността у младите то да бъде премахнато незабавно и безмилостно.

Животът обаче наистина е по-силен от всяка идеологическа схема и революция. Той може да опровергае и най-убедителния възглед, който до преди миг е бивал с радост възприеман от мнозинството, защото е твърдял, че трябва да се живее не така, както досега.

Базаров е нихилист. В някои моменти дори радикален, но не е фанатик. Той е човек на идеите, на идейните спорове, а не на действието. Неговата революционност е в говоренето, в търсенето на някаква абсолютна истина за общественото устройство, а не в практическото прилагане на вече възприета от него като убеждение подобна истина. Сега все още се подготвя появата и на такива фанатици, които няма да се спират пред нищо, за да се осъществи желанието им насилствено да се смени системата. Нихилистите от рода на Базаров и Аркадий са по-скоро книжни хора, привлечени от новите предизвикателства за радикална промяна и от свободата да отричат всичко, за да оправдаят пред себе си своето самочувствие и амбициите си. На  тях им е необходима видима за всички изява и те страстно предизвикват спорове и коментари за себе си. Но всъщност като всички останали са слаби, естествени и уязвими. Нищо човешко не им е чуждо.

Човек най-малко познава себе си и най-много се изненадва на себе си и на напълно неочакваните си постъпки. Така става с Евгений Базаров и Аркадий Кирсанов. Но особено с Базаров. Двамата се влюбват. И докато Аркадий само за пред себе си и себелюбието си се съпротивлява за кратко на чувството, което го е обзело, Базаров страда и полага неимоверни усилия да го прогони от себе си. Ако то пречеше той да си изпълни мисията, на която се е посветил; ако го възпираше да продължи по поетия път заради някаква изключителна идея и необходимост от саможертва, той навярно би намерил сили да преодолее слабостта, в която е изпаднал, и се отърси от завладялото го чувство. Но той няма толкова възвишени причини да се откаже от любов и живот като другите. Затова е безсилен да се съпротивлява. Макар че не престава да се съпротивлява. И то така ожесточено и непримиримо, че чак надмогва себе си. Базаров е покорен от Ана Одинцова. Тя е завладяла ума и душата му, подчинила го е на себе си и не го оставя да избяга от нея. Макар че той се опитва да бяга. Ала бяга физически, сменяйки мястото, а не душевно.

Но у Базаров все пак се е зародил оня фанатизъм, за който стана дума по-горе. Засега той проверява собствената си самоустойчивост и неподвластност на живота, който всички водят. Базаров не иска да позволи да бъде като другите.

Той жертва себе си и се погубва напълно безполезно. Такъв извод би направил всеки. Може би и самият Базаров също. И все пак смисълът на постъпките му и оправданието на смъртта му не бива да се търсят в битов план. Където биха ги търсили всички. Историята често изисква повече от отделната личност, отколкото тя може да понесе и даде. На нея й нужен пример, който да заразява и вдъхва сили и увереност. Такъв пример е саможертвата - дори и когато е видимо ненужна и прекалено голяма. Всеки експеримент в историята бива проверяван, преди да бъде представен като закономерност и необходимост, за да бъде заразяващ и вдъхновяващ. Той трябва да убеди другите, че е във възможностите на човека, когато е убеден в идеята и в себе си, да понесе каквото и да е изпитание. Базаров не успява да понесе изпитанието и умира. Ала смъртта му, колкото и мъченическа и трагична да е, е исторически оправдана. Тя слага началото на оня фанатизъм, който ще преобръща по-късно Русия.

Базаров е нов човек, ала не този човек, който е необходим на Русия, за да бъде силна и могъща. И не в него е перспективата й. Той е по-скоро изпълнителят на нечия воля. Такива като него от сега насетне ще се появяват все повече и повече; те се ще се изправят един срещу другиго и ще поведат своята дълга и разрушителна гражданска война. Но други ще ги ръководят.

Разлагащото се дворянско съсловие ражда в своята болна вече утроба такива хора, за да го довършат окончателно. Синовете трябва да отрекат и ликвидират бащите си. Но и бащите са принудени да родят такива деца, които да ги пратят в историческото небитие. И. С. Тургенев е развил тази тема в драматичен и увлекателен сюжет, който за едни от персонажите завършва щастливо, а за други трагично. Затова пък историята тържествува и продължава своя ход.

7.

„Записки на ловеца” и последващите шест романа на И. С. Тургенев развиват един и същ социален сюжет с различни герои, но със сродни съдби и участия в историята на дворянството. Интересното е, че в тези книги писателят сякаш групира в по два романа основните тези, които се развиват в общия сюжет. Така ние виждаме връзката между „Рудин” и „Дворянско гнездо”, „В навечерието” и „Бащи и деца”, „Дим” и „Целина”. „Записки на ловеца” е, така да се каже, въведението към този цялостен сюжет за разпада на дворянството и крепостничеството. Този сюжет се развива последователно, плавно, без прескачане на периоди. Затова и връзките между романите са здрави. Всеки следващ продължава да изследва проблемите от предишния. Подобна последователност и връзки наблюдаваме у Ф. М. Достоевски в неговите романи. (Вж. моята книга „В зоната на разпада. Романите на Ф. М. Достоевски”, С., 2017)

И. С. Тургенев отвътре наблюдава и показва разложението на т. нар. „висше общество”. То все повече губи енергия и мощ, задъхва се и се затруднява да разрешава и най-дребните си проблеми. То вече не е в състояние да излъчи истински силен и разумен водач, който да го насочи към висока цел, да го сплоти и укрепи. Но това не е възможно и по обективни причини. Руското дворянство извървя своя път и по времето на И. С. Тургенев приключва историческия си живот. Любопитно е да се види как дори и тогава, когато е ясно, че обективно настъпва краят, понеже историята се готви за нова епоха, не се намират хора, които да осъзнаят и осмислят тази причина и въпреки всичко да потърсят някакво достойно разрешение. Не, те са се оставили на инерцията, примирили са се със съдбата си, но и се надяват, че тях именно ще ги пощади новото време и горчивата чаша ще ги отмине.

Тя обаче не само няма да ги отмине, но и все по-бързо приближава денят, в който ще трябва да я изпият до дъно. Най-сигурният знак за това е усещането за безвремие. Уж нещо се върши, уж нещо става, променя се животът, проблясва желанието за действие и работа за промяна, а всичко си остава същото. Безделие, празни приказки, призиви за реформи, а ежедневието е само жалко копие на предишния светски живот с възвишените помисли и пориви на някогашните светли умове. Сега нито свирят добре на пиано, нито пеят както подобава, нито някой чете сериозни книги, нито дори не проблясва мисъл.

Всичко това бе показвано в първите четири романа на И. С. Тургенев, но в „Дим” (1862) то достига до наистина уродлив вид. Действието в него протича в Баден, където се събира отегченото руско висше общество, „за да си почине и разтуши”, да набере сили и поразмисли за положението си. Но тук е същата развала - само нравите малко са се поосвободили, за да заприличат на „европейските”. Комплексираните руснаци се мъчат да се държат като еманципирани европейци и, трябва да се признае, успяват напълно. Защото и самата Европа е залята от собствените си сноби и новородени буржоа.

Толкова повече трагичност и безизходност придобива любовта на руските дворяни. Когато нищо не върви както трябва, когато царува обърканост, и личният живот е невъзможен. Той се усложнява безпричинно и все заради тази обърканост, безпереспективност и припряност. Все ще се случи нещо, което ще обезсмисли чистото чувство, ще го опошли или просто ще ги направи невъзможно. Животът ще се обърка още повече и то лесно и безпрепятствено, за да се види още по-отчетливо колко е абсурден животът.

Много интересен и твърде важен за проблема, който тук анализирам, е разговорът в началото на романа между Григорий Литвинов и Созонт Потугин след едно събиране на руски дворяни. Там Литвинов вижда за първи път млади и енергични хора, смятащи себе си за новата голяма сила на Русия. Тази сила си вярва, че е способна да намери верния път, по който западащата и фатално изоставаща от Европа Русия трябва да тръгне, за да се избави от несгодите си. Там обаче новият за тази компания Григорий Литвинов нищо не успява да научи, защото повече викат, отколкото разумно говорят. Но все пак се очертават водещите фигури. И ето, Созонт Потугин отваря отново темата за Русия и Европа и изразява типични за времето идеи, обект на острите дискусии между славянофили и западници и толкова измъчващи цялото дворянство и неговата интелигенция. Този диалог (той е по-скоро монолог на Потугин) е изключително важен и необходим в структурата на романа, защото ще обясни поведението на героите (особено на Литвинов), но преди всичко, защото в него се експонират проблемите, върху които дискутира руският ум.

В случая не руският ум дискутира, а се чува отзвукът от тази дискусии на битово равнище. И точно защото са на битово равнище, е ясно, че проблемът трайно е превзел съзнанието на голяма част от обществото. Потугин обаче казва някои истини, които бихме нарекли истини и на Тургенев, с които той участва в споровете.

Умни хора са младите, загрижени, съвестни, „все чудесни хора”. Всеки един от тях притежава ценни качества; личи желанието им да помогнат на отечеството си и да работят за него. Но нищо в крайна сметка не излиза. Резултатът от препирните и усилията им е никакъв. Както казва и Потугин, „продуктите първо качество, а пък яденето не го бива”. Заключението му звучи мащабно философски, макар да е изведено от среда, която е пред очите му и в която сам той присъства и участва, а не от наблюдения върху множество общности и изследвания на литературни текстове. Казаното е вярно, но дали напълно. Затова и Потугин се старае да бъде убедителен и аргументиран. И ето каква ситуация описва: ако, казва, на едно място се съберат десет англичанина, те ще заговорят веднага за „подводен телеграф, за данъка върху печатните издания и за това как може да се обработи кожата на плъх, тоест за нещо полезно и определено“. (т. 4., стр. 28-29, подч. м.- П. А.) За също такова „нещо полезно и определено” ще заговорят и десетте немци или французи - разбира се, ще има различия в темите, но дискусията ще е все за полезни и практични неща. За голямо негово (на Потугин, а и на Литвинов) съжаление за десет събрани на едно място руснаци „тутакси изниква въпросът за значението и за бъдещето на Русия, но съвсем общо и отдалеч, едва ли не от сътворението на света, без доказателства, без никаква опорна точка. Тоя нещастен въпрос го дъвчат и разтягат, както децата дъвката: нито вкус, нито полза.” В Русия интелигентните хора вече намират за необходимо да се говори предимно за „полезното и определеното”. А въпросът за значението и за бъдещето на Русия е „нещастен въпрос”, защото се дискутира общо, без доказателства и, най-важното, „без никаква опорна точка”. Какво бъдеще тогава може да има Русия, щом разговорите на руснаците за нея са толкова абстрактни, а не конкретни и не за ползата? Това е буржоазно мислене, което поражда негативни чувства към всичко, което не допуска Русия да поеме по буржоазния път на развитие, да подражава и копира Европа и да изостави абстрактните си размишления и да се заеме с нещо важно и полезно.

Ала тогава възниква още един въпрос: наистина ли „продуктите са първо качество”? Или е така, защото в разговорите не се казва нищо конкретно, а се говори само за значението и бъдещето на Русия?

Западниците и славянофилите мислят в различни парадигми и точно в това сравнение на Потугин е реалният им сблъсък. И едните, и другите нямат конкретен план за развитието на Русия. Едните обаче искат развитието да донесе някаква практична полза, като преди това превърне руснака в практичен труженик, който не си губи времето с празни приказки - както е с буржоата в Европа. Другите пък се ужасяват от такова бъдеще, отвращават се от такъв тип руснак и не искат да допуснат неговото съществуване. Защо първите да са прави, а вторите - на грешен път? Защото критерият е Европа ли?

Има и други причини и Потугин ги вади на показ. Например, „робските навици са пуснали твърде дълбоки корени в нас и скоро няма да се отървем от тях. За всичко и навсякъде нам е нужен господар.  /…/ Робска психика - това е! И гордостта ни е робска, и смирението ни е робско”. А руското отрицание е „не като свободен човек, който поразява с шпага в ръка, а като лакей, дето бъхти с юмруци, и то май все по заповед на господаря”. (пак там, стр. 30) Интересно е, че този разговор се води не в Русия, а в един чужд град, където би могло да се види някаква част от състоянието на Европа, на нейните нрави и устройството й на живота, хората - особено в курорта, в който обслужват предимно руснаци и сигурно доста им угодничат, за да ги привлекат и задържат и ги накарат да разтворят кесиите си. Но това „обслужване” руският дворянин-западник го възприема като проявление на висока култура, добър навик, умение и търсене на полза.

Има нещо от логична гледна точка странно, но всъщност съвсем закономерно и естествено, в търсенето на причини за упадъка на една социално-икономическа система от тези, които принадлежат на управляващото съсловие и най-тежко са засегнати от нея. А когато този упадък идва късно и някъде другаде се виждат плодовете и резултатите на новата система, е неизбежно да търсиш причините в сравнения с нея и да кориш обществото и народа си с неспособност и непригодност да отхвърли старото и бързо да се включи в новото. Страхът от неизбежните загуби, от неумолимия ход на времето, кара подобни хора припряно да оправдават себе си и собствените си грешки с особеностите на народната психология. И в много отношения те са прави, защото народът, макар и поради много и различни обективни причини свързани с условията му на развитие, местоположението, икономическите отношения, в които е протичала неговата история, все пак интуитивно е усещал някаква опасност и е избегнал да се съгласи и приеме онова, което другаде вече разцъфтява. Това се мъчат да формулират като главна идея на руското историческо развитие славянофилите.

Но в крайна сметка те търпят поражение, защото всяко време наистина изисква държавите и народите да проявява реализъм и прагматизъм и се съобразяват с реалностите в света. А в средата на ХІХ век те са особено жестоки и неумолими и е въпрос на време само, за да обрекат Русия на непреодолимо изоставане и гибел. Малцина са тогава тези, които са в състояние да обяснят цялата сложност на политическото и икономическото положение на държавата и изработят такъв механизъм на развитие, при който да се запази (доколкото и възможно, разбира) всичко, което е традиционно руско и върху него се е формирал руският свят, но да се прецени колко широко да е отворена вратата, през която да навлезе европейският опит. Такъв проект по начало е трудно да се създаде, но ако се поддържа будно националното съзнание, ако културата запазва своя национален характер, а образованието се придържа към традицията и набляга на нравствеността и формирането на нравствени личности, а не създава безмозъчни механизми за „пазара на труда”, то състоянието на националния свят би било различно.

Разпадащото се дворянство няма подобно съзнание, а формиращата се руска буржоазия е прекалено алчна и нетърпелива, за да се избегне упадъка не на старото „изобщо”, а на държавата и нацията като такива. Но тогава идват неизмеримите душевни и нравствени страдания, отчаянието, разбитите животи, които И. С. Тургенев показва в романите и повестите си. Животът придобива някакви извратени форми, в които да причиняваш другиму душевно страдание е нещо обичайно и дори приятно и дори въпрос на стил. За това повествува и романът „Дим”

8.

Романът „Целина” е публикуван през 1877 г., когато Русия е изправена пред решителни за нея изпитания на политическата и геополитическата й мъдрост. Тя навлиза в нов етап от своето обуржоазяване, в който са се очертали тенденциите и разделителните линии между съсловията и се виждат резултатите от предходното развитие. Зреят драматични събития. Дворянското съсловие живее своя последен исторически срок.

Този роман на И. С. Тургенев може да не е най-добрият, ала е най-политическият и най-открито пресъздаващият започналите вече вълнения в либералните политически движения. Радикалите оценяват, че е дошъл моментът за резки действия, които да разбъркат установения ред и внесат смут в обществото и властта. Но преди всичко: да проверят настроенията сред ниските съсловия и готовността им за революция.

В цялото си романово творчество писателят показва, че руският свят се нуждае от промени - дори от радикални промени, които да спрат неговия разпад и установят нов обществен ред. Проблемът е в това кой трябва да извърши тези промени, а още по-важно е да се определи как и кога те да бъдат осъществени. Отговорът не може да бъде прибързан, защото съдържа в себе си отчитане на всички необходимости и особено тяхното подреждане по важност. Очевидно това ще са хора, които познават обществото, обществените настроения и силите, които ще бъдат натоварени да ги извършат.

От една страна е ясно, че само с приказки (при това празни и несъществени) и дискусии нищо няма да стане. Необходими са действия, но какви. В романа „Целина” вече са показани такива люде. Те са осъзнали необходимостта от революция, но и собствената си отговорност и задължението да я подготвят и осъществят. Тези хора са различни един от другиго, произхождат дори от различни социални слоеве и изповядват различни идеи за общественото устройство. Но най-често нямат никакви идеи, освен една: време е за решителни действия. Тази идея обаче е изключително опасна и вредна. Нейното осъществяване от група енергични и честни млади хора е темата на романа.

Какви са тези млади хора, които са толкова припрени и бързат да извършат радикалния политически поврат в Русия? И. С. Тургенев в духа на руската „антилиберална” литература ги показва като хора лично неудовлетворени, ощетени в нещо от живота или просто с комплекси за малоценност и недооцененост. Те нямат амбиции извън революцията и не са никому обидени за личните си неудачи. Пък и са неудачници по-скоро заради собственото си безволие и липса на амбиции отколкото заради някакви социални причини. На тях просто не им харесва това, което виждат, и средата, в която живеят. Това е особено заболяване у част от руската младеж. То безспорно има социален характер, породено е от общественото безвремие, в което обикновено се извършват радикалните поврати, ала те още зреят и се подготвят. Но младежите вече са прочели революционни брошури и са харесали новите идеи, обещаващи промяна, след която ще настъпи друго време и хората ще бъдат други.

Революционерът не е способен да чака. Той има „научното” обяснение за обществената ситуация, знае кои са революционерите, с кого те ще извършат поврата. Нужно е само да се запали народът, т. е. бедните, които според тях са онеправдани и щом осъзнаят какви са, веднага ще се включат в общото дело. Въздухът е нагнетен дотолкова, че една-единствена искра ще го запали и революцията ще избухне. Затова не бива да се губи време, да се протака, защото било необходимо да се подготви народът. От тук според И. С. Тургенев, а и според други руски писатели идва бедата на руската революция. Руските революционери ускоряват историята изкуствено - чрез терор, убийства, насилия, неоправдани лозунги, смутове. Историята обаче не може да се ускори по никакъв начин - особено когато няма условия за това, а и не е необходимо. Насилието поражда насилие; то озлобява и озлочестява хората, отклонява ги от пътя, отделя ги от Бога и ги превръща в слепи в изпълнители на чужда воля. То е огромно нещастие за руския свят.

Самите революционери, а още по-малко персонажите в романа „Целина” не са склонни по природа към такова насилие. Те не са жестоки и безсърдечни. Обаче четат, а и ги убеждават постоянно, че без насилие нищо няма да стане. И сами себе си насилват, убеждават се в неизбежността на жестокостите и че народът трябва да бъде „накървен” (както казва Георги Бенковски в свидетелствата на Захарий Стоянов), за да възприеме идеята и се включи в осъществяването й. Тази драма на революцията е типична и се проявява във всяка революция. Тя е и лична драма на нейните идеолози и водачи, сблъскващи се с реалностите и не желаещи да ги приемат.

Проблемът е, че в разпадащото се дворянско общество в едната негова част се натрупва огромна енергия, която заплашва да го взриви. Но натрупването едва сега започва. Младите хора усещат и осъзнават, че са предопределени да извършат велико дело, ала не знаят как, с кого и с какви средства. Прочетеното в забранените брошури обещава светли дни и успешно прилагане на техните способности и мечти, ала все още не могат да се организират, обединят, а и да убедят „народа”, че времето е дошло. Те жертват всичко заради това свято за тях дело, хвърлят се с главата напред и със затворени очи и едва тогава разбират, че саможертвите им май ще се окажат напразни. Защото никой не се трогва от тях. С това те са опасни за обществото - не само за дворяните, но и за обикновените селяни, които доскоро са били крепостни и които и сега са още по душа и дух крепостни. Те не само не желаят да са свободни, но и бягат панически от свободата си, тъй като тя само им пречи.

Колкото и схематични да се персонажите в романа „Целина”, те са обрисувани в техните лични драми и нещастия и така са запазили човешкия си облик. Всички са по някакъв начин и в някаква степен объркани, изплашени, смутени и слаби. Особено в мига на тяхната саможертва. Защото той идва неочаквано и когато сякаш животът ги приласкава, показва им красотата и сладостта на любовта, щастието, радостта и труда. Не лесно да оставиш всичко, за да изпълниш някакъв дълг и осъществиш идеал, който не знаеш дали ще донесе мечтаното и желаното. Дори и да умираш за общото човешко дело, пак е трудно и страшно.

Нежданов, Остродумов, Мариана, Машурина и всички останали младежи-революционери са подложени на изкушенията на битовия живот. Те се влюбват, размишляват, четат книги, общуват с хора, радват се и скърбят. И им е изключително трудно да съвместяват бита с революцията. Именно спокойствието на бита и човешкото щастие ги кара да се съмняват в идеята и в себе си, в необходимостта на личната им саможертва.

Изкушенията са най-вече в дома на дворянина Сипягин. Самият дом и семейството на дворянина са обобщаващ персонаж със свой характер, начин на живот и мислене, поведение. И. С. Тургенев обича и умее да изгражда подобни образи-персонажи. Да си припомним само „дворянското гнездо”. Домът на Сипягин играе в голяма степен определена роля, влиза в диалог, участва в конфликтите, проявява характер.

Домът на Сипягин е обобщеният образ на дворянството, което търси начините да се нагоди към създалата се обществена обстановка, но се занимава с интриги, празни разговори; тук се имитира активност, но в крайна сметка тя се свежда до светския живот. Присъствието и участието в живота му на Нежданов, Мариана, Маркелов внася известно разнообразие, ала не променя същността му. Съпрузите Сипягини демонстрират широта на разбиранията си, уж споделят идеите на опонентите, но всъщност се интересуват единствено от собственото си благополучие и от това как ще изглеждат в очите на другите. Така те мотивират желанията на младите революционери да работят за промяна, оправдават усилията им и практически ги подпомагат, като им предоставят прилични условия за живот и прехрана.

9.

Интересен и добре изграден е образът на „технократа” Соломин - човек практичен, делови, познаващ настроенията на „народа” и даващ си сметка за последиците от прибързаните действия. Той е посветен в делото, включил се е в него и има най-точна преценка за възможностите то да успее. В този образ И. С. Тургенев показва цялото противоречие на революционната класа, чиято разнородност я прави негодна за истинска революция, но създава у нея сили и енергия за разрушения и проливане на кръв. Защото е в основата на фанатизма и историческата й безотговорност. За разлика от другите Соломин не се пали, не се горещи, не бърза, говори малко и с кратки изречения. Той живее сред работниците и селяните, познава живота им и му е съвсем ясно, че те изобщо не мислят за революция, не са готови за бунтове и промени. Други са грижите им. Но въпреки това, веднъж приел да служи на делото, винаги е дисциплиниран, подчинява се на решенията. Соломин разбира, че промените са необходими. В това той няма никакво съмнение. Затова и се е включил в конспирацията. И не противоречи на нетърпеливите и не познаващите реалното положение на народа. У него дисциплината го е приучила да изпълнява.

И. С. Тургенев представя революционното движение като лишено от разум, въпреки че в него участват хора разумни и познаващи истинското положение. Но те не са способни да влияят реално. Може би защото за всички, дори и за технократи и практични хора като Соломин, всичко е една авантюра, която трябва непременно да се извърши, да се опита, пък ако нещо стане, ще е добре за всички.

В романа има една глава, която сякаш няма връзка с основния сюжет, но е изключително важна за разбиране отношението на великия писател към революционното движение. В нея се разказва за гостуването на Паклин, Нежданов, Маркелов и Соломин в имението на Фомушка и Фимушка - Фома Лаврентиевич и Ефимия Павловна Субочеви. Тези хора са, по думите на Паклин, „от ХVІІІ век”. Те живеят в някаква своя реалност, не променят нищо, ежедневно повтарят едни и същи действия, говорят на свой си руски език и нехаят за онова, което става в Русия. Подобно на тях живеят и крепостните им селяни. Този живот е ритуален, консервирал в себе си някогашните традиции - сякаш нищо около тях не се е променило и не  е придобило нов облик. В такава среда попадат хора, които искат радикално да изменят лицето и същността на Русия, да разрушат всичко, което й тежи и я дърпа назад. Без да разберат как, те са въвлечени в този свят и макар той да ги дразни, понеже не го разбират, стават неусетно част от него. Абсурдът, все едно дали е смешен или страшен, е абсурд и показва колко нелепо е да се върши нещо, което е безполезно и още не му  дошло времето. Усилията на революционерите са напразни, щом пред тях е реалността, която не познават и разбират.

Фомушка и Фимушка обезсмислят цял един процес. Те не могат нито да бъдат пренебрегнати, нито преодолени, дори не могат да бъдат разбрани. Карикатурните им образи, нелепото им поведение, смешното им говорене са елементи на една обществена действителност, чиито корени са толкова дълбоки и здрави, че няма как с един жест да бъдат изтръгнати или посечени. Различните социални слоеве си имат своите грижи, които ги отдалечават от делото, на което са се посветили младите герои в романа.

Показателна е развръзката на романа.

Конспирацията е разбита, героите мъртви, осъдени, прогонени, разпръснати. Делото е неуспешно. Живи остават обаче Соломин и Мариана. И Паклин, разбира се, който сновеше между всички и се мъчеше да влезе в конспирацията и се изяви в нея. Машурина остава същата, но без „делото” е още по-нещастна и безполезна. Соломин създава своя фабрика, в която взима на работа най-добрите от предишната му работа. Животът му тече практично и успешно, защото знае какво и как да го направи. Мариана му е жена и двамата живеят щастливо. Паклин произнася една фраза, която е изтървана уж случайно, но съдържа идеологията на самия писател: „Знайте, че истинският, правилният ни път е там, където са соломини, сивите, хитри соломини!”