Георги Гривнев

Есен е. Луната е наедряла дюля, още неоткъсната. Почвата се е освободила от своята родитба. Орехите пукат, узрели и изпълнили черупката си.

Д-р Людвик Заменхоф, създателят на Есперанто, ги запозна, а любовта - събра. Изкуственият език отдавна е забравен и никой не го изучава, но той бе само посредник в тяхната любов, естествена, красива и неотразима. И продължи почти четири десетилетия. А това за по-младите е мит и легенда. Где днеска такава вярност?

Беше 1977 година. Група млади поляци буквално се изсипаха в Равда, в лагера, където се изучаваше есперанто. Сред тях и Йоланта-Анна Мазур, студентка в първи курс по археология във Варшавския университет.

Посрещна ги Страшимир Спасов - и той млад и хубав. А освен това владееше полски, френски и есперанто. Кой се съмнява в любовта от пръв поглед? Помежду им премина високоволтов любовен ток. Ток, който взриви сърцата.

- Четири години ме чакаше Мирек, така се обръщах към него. А той ми казваше Ан Йоленка, мило и неподправено. Оженихме се през 1981 година в Полша. Родителите ми не приемаха много този брак - младежът е отдалеч, а знаеш, всеки родител иска детето му да е по-близо. Иначе ние сме шест деца - пет момичета и едно момче. В семейството всеки е с най-малко по едно висше образование - по медицина, психология, геология, педагогика, археология, право…

Една година младите специалисти работят в село Върбина - Йоланта е въпитателка, Страшимир - учител. Не е по специалността, но какво да се прави - трябва да се почне отнякъде. Използваше руски език като посредник, за да може да общува и да я разбират.

Родопчани я приемаха топло и сърдечно, без значение от това, че е чужденка. И тя им отвръщаше със същото - планинците са любознателни: питаха откъде е дошла, как е попаднала сред тия баирчини, труден ли е българският език за нея и какво ли не още.

Когато се установиха в Смолян, Йоланта нямаше късмет да работи като археолог в окръжния музей, защото, когато влезе при директора, в очите му прочете, че не е желана, защото е бременна. „Държавата иска деца, директорите - не.”

Угрижена и обидена, попадна на щастливо изключение - тогавашният директор на държавния архив Андрей Печилков посрещна Страшимир и Йоланта любезно и топло.

- Имаме половин щат свободен, но за техническа работа. Ще се опитам да направя нещо. Да се чуем утре…

Неговото „утре” не беше онова чиновническо протакане или измъкване от обещанието. Андрей Печилков позвъни на шефа на Централния държавен архив проф. Дойно Дойнов. „Може ли да отпуснете още една половинка, та щатът да стане цял, и освен това да го трансформираме в щат за специалист, от когото имаме повече нужда?” Професорът го разбра и подкрепи.

Йоланта не съжаляваше, че попадна в държавния архив. Все пак новата работа е свързана с историята. Колега тук й пожела да се пенсионира, което тогава й се струваше далечно и неосъществимо, но то взе, че се сбъдна.

- След 1989 година заживях с надеждата, че в България ще настъпят промени към добро. Но се излъгах. Ние не сме пословично трудолюбиви. Чакаме, а какво чакаме, вместо да си плюем на ръцете и да вършим работата, както трябва?

В личния си живот Йоланта е щастлива - родиха им се дъщеря и син, които изкутиха и възпитаха с много любов. Майчиният инстинкт подсказваше, че първата рожба ще е момиче, инстинкт, който съвпадаше със скритото, почти несподелимо нейно желание.

След три години нашари наследниците си - на белия свят проплака и мъжко чедо - сестричката да има силно рамо, на което да се опре. Йоланта сама си ги отгледа - без нито една баба, без помощта на роднини, без домашна помощница… Йоанна завърши политология и дипломация в Германия, а Филип - енергетика в Германия и специализация в Дания.

- От славянските народи, според мен, най-близки са българският и полският народ. Като духовност, човечност, общуване… Още като студентка почувствувах това. Скоро бях в Карлово, Калофер и Казанлък и потънах във възрожденския дух с всичките си сетива. Там всичко е героична история, подвизи, светлина… Великият Левски, неподражаем, вечен, необясним и принебесен! Поднесох цветя и пред паметника на поета-революционер Христо Ботев и се разхождах в малкото подбалканско градче като в балада - сказачното се смесваше с реалността, романтичното преливаше в бунтарство, гневът люлееше въздуха и разтърсваше Балкана. Някъде високо се рееше птица - като в Ботево стихотворение.

За някои архивистиката е пожълтели листове, потънали в прах и нищо повече. За Йоланта Спасова всеки лист от миналото е глас на деди и прадеди, отклик на събития, профили на характери, психология на нрави и посвещаване във високи пориви…

В саможертвена борба за свобода, в обществена деятелност, в себеотрицание към идеята, за която се е полагала клетва и заради която се е отивало на смърт. Всички, които идваха и ползваха богатството на архива, променяха своето отношение към стария документ и поизхабена снимка, към накъсания в краищата стар вестник или списание…

Йоланта създаде ателие за реставрация, давайки нов живот на почти „издъхнали” ръкописи, печатни издания, спомени на и за бележити родопчани…Написа и публикува в печата много статии за малко известни или неизвестни личности и събития от историята на Родопите, които дори балканджиите или не знаеха, или бяха забравили.

- С трепетни ръце разгръщах архива на Никола Чилов. Според принц Кирил, славейновецът Никола Чилов е един от истинските индустриалци в страната. „Мога да ви кажа, че най-богатата, най-печелившата фабрика в България е Химическият завод „Чилов”, след него текстилната фабрика „Текстил” във Варна на Асен Николов…” Това пише Михаил Топалов-Памукчиев в книгата си „Разговори с принц Кирил”. В Смолянския архив се съхранява уникален документ, с който се обявява независимостта на българската екзархия през 1870 година на три езика - старобългарски, гръцки и турски. Богат е фондът на книжовника Христо Попконстантинов от село Петково, първия стенограф в Народното събрание след Освобождението. Интелигентен човек, родолюбец, който е знаел цената на записките, които е правел, на писаното слово. И още много, много безценни документи, с които Смолянският архив трябва да се гордее!

Всички, които работеха с Йоланта, я познаваха като непресторена и безизкусна колежка, която внася повече коректност и искрена колегиалност, повече смирение и справедливост.

И когато се възмущава, не отмъщава. Когато обича, е предана. Но стои далеч от омразата, от суетата и примитивизма. И добре разпознава оригинала от копието, изкуството от неговите заместители, слънчевия и лунен лъч от отраженията…

И още си повтаря оная мъдрост: „Искаш ли дъгата, трябва да приемеш и дъжда.” Но не само я повтаря, но я продължава в други варианти: „Искаш ли розата, трябва да приемеш и бодлите.” и „Искаш ли изгрева, трябва да посрещнеш и залеза.”

- Отначало, когато пристигнах млада в България, бях егоистка и материалистка, несъпричастна… Планината ме промени. Не зная как стана това - дали защото се изкачвах по баирите и тръпнех по хребетите, слушах мелодичните родопски песни, дали защото се надигах, за да зърна отблизо звездите и божественото поднебие, стъпила здраво на земята, дали защото бях сред балканджи, които излъчваха светли флуиди и аз ги приемах както се приема причастие. Непознаваемо е това, което се случваше с мен… Самонаблюдавах се и се усещах благородна, чуждата болка не бе присадка, а неотделима част от душата ми, чуждата радост беше и мое възкресение…Затова моята река преливаше, а не пресъхваше - какво е пресъхнала река: жабуняци и тиня…

През 2015 година пред писателя Иван Кулеков Йоланта Спасова споделя, че в планината открива много сила, мистерия и красота. Според нея, българският дух е най-силно изразен в историята на Родопите.

Лентата се въртеше, а Кулеков плачеше. Може би не очакваше, че полякинята с болка ще разказва за съдбата на родопчани, за каквато се смяташе и тя, за раните, предизвикани от насилие в далечното минало, за светлите и тъмни страници на планината…

Йоланта повдигна и темата за българо-мохамеданите, неправилната държавна политика спрямо тях, изолацията им и тяхното изселване.

„Обидно ги наричат помаци. Изворът на тази дума се интерпретира различно. От речника за чуждите думи знам, че „помакос” означава „този, който е отстъпил от собствената си религия”. И като такива тези хора винаги са били смятани за втора категория. Обидно ги наричат „ахряни” - обидно по религиозен признак, на всяка цена се опитват да ги изолират като ненужни хора. Те, за съжаление, отвръщат със същото - масово след Балканската война се изселват. Не се чувстват наследници, привързани към родната земя. Предпочитат да отидат в непознатата турска държава, макар че не знаят турски език, отколкото да останат тук и да отстояват своята бащиния.”, казва тя. „Аз се чувствам българка. Много често моите познати ми задават въпроса - защо казваш „нашите”, ти не си наша… Напротив - май съм вече ваша!”, споделя Йоланта.

Йоланта, ти отдавна си наша! И без думичката „май”, която свенливо си подредила в изречението. Извинявай, че те поправям. Ти си сред нас и с нас, а за някои и в нас…

Не само защото вървим по една и съща улица, а сме различни, не само защото се вълнуваме от едни и същи професионални и обществени проблеми, не само защото се радваме с радостта на ближните и страдаме с болката на изтерзаните…

И не само защото четем с еднаква възхита и очарование „Хаджи Димитър” на Христо Ботев и „Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич.

Смъртта на съпруга Страшимир Спасов промени живота й и тя преосмисли всичко изживяно, всеки миг, незадържан и невъзвратим, годините, които отлетяха като ято лястовици, и че този свят си заслужава доброто, което трябва да правим за него.

Наказаното добро не спира двамата да го възраждат и да го защищават. Такъв бе и Спасов - благороден, готов да помогне на всеки, любознателен…

Дошел от придунавското селище Якимово да отбие отечествения си дълг в смолянската казарма, той понякога бъркаше ритъма във войнишкия строй, но се научи да стреля точно. Слава богу, не се наложи да използва тия умения - пък и те бяха противоестествени на природата му и бързо ги забрави.

Родопската планина го плени и Страшимир Спасов остана завинаги тук - ридовете и билата успокояваха очите му с боровите гори, които преливаха от по-светъл в по-тъмен цвят в зависимост от това дали бяха по-близо или по-далеч.

Почитта на Йоланта към документалното богатство преля и у съпруга й. И веднъж, минавайки покрай контейнерите зад болницата, той зърна оставена бохча, опъната от ъглите на книжни тела.

Отвори я - там лежаха документи, които отнесе в архива и се оказа, че са принадлежали на големия деятел на тракийското движение Станимир Попов. Починал самотникът и изхвърлили багажа му, който носел със себе си.

Другош Спасов намерил семейна снимка с хубава рамка от началото на ХХ век - достолепни дядо и баба, без надпис, личало, че родопчанинът бил търговец. Кой непризнателен наследник е изхвърлил своите корени и предци, семейната памет на боклука?…

Руският поет Михаил Лермонтов преди два века е написал: „Родина там, где любят нас!” Йоланта тръгна подир голямата си обич, останала докрай ненакърнена.

- Родината е и там, където шепне майчиният глас! - изрече с тъга Йоланта, която трябва да се върне, за да бъде близо до болната си и възрастна майка. Актьорът Адриан Петров е пределно образен: „Както човешкото сърце има две камери, така и Йоланта Спасова има две родини - Полша и България. И с това е богата.”

Почти четиридесет години Йоланта е в планината на Спартак и Орфей. Но пак ще се връща в Смолян, както се връща в Хелчини, където прекарваше като дете ваканциите при баба си Александра, където познаваше всеки камък, изкачвайки се към средновековния замък.

- Навремето дойдох с два куфара и пак с два куфара ще се върна. Потъвайки в спомените за всичко преживяно, в Полша ще отнеса розово масло от Казанлък, камъчета от Невястата, картина на Петър Стайков и родопски миндил /престилка/, подарък с картичка от приятелката ми Галя Печилкова, на която пише: „Йоланта, където и да отидеш, когато и да си отидеш, никога не забравяй своите приятели и Родопите!” Материалното е преходно, но непреходно е това, което нося в сърцето си, пълно с топлината на хората и на планината…

А аз, душеприказчикът, който спира при сродни души, малко късно разбрах защо е толкова дълго дунавското хоро - от България до Полша, и защо е толкова безкраен този танц, полонезата - от Полша до България.

На изпроводяк не й подарих цвете, което щеше да изсъхне след три дни. Подарих й малко стихотворение с илюзията, че ще живее повече от цветето.

КЪМ ЙОЛАНТА,
ПОЛЯКИНЯТА ОТ БЪЛГАРИЯ

Когато си отиваш в Полша,
когато си отиваш,
вземи си всички спомени
със Страшимир.
Така ще имаш всичко -
най-вече във душата мир.

Когато си отиваш в Полша,
когато си отиваш,
сънувай в тихи нощи младостта,
сънувай в дълги нощи планина.

А там, в дома си, родният,
ще те очаква майчицата болна.
Носи й много здраве
и китка здравец от любимия ти Смолян!

Есен е. Време за раздяла и време за нови срещи.