Ангелина Бакалова

ПРИТЧА ЗА ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

От оня чуден ден на Сътворението
то храбро сред градината стои.
Светкавица небето в клоните му хвърли,
змията - грозна шапка му скрои.
И лековерна Ева - с лакоми очи,
ръка протегна към неговия плод лъчист.
Адам подкрепяше я гузно в Рая,
прикрил срама си под смокинов лист.
Денят пропадна в дълга зима,
завлачиха се тежко отровните мъгли.
Запъпли мравка по снагата сочна
и безпощаден вятър свиреп камшик изви.
Залута се мечтата сляпа сред лъжите
и малкият човек греха си не позна.
Със кал заливаше Дървото на живота,
замерваше го бясно с помръкнали слова.
Отключи червеят интриги злостни,
заляха корена световните води.
В короната листата здраво се държаха.

Плодът - дълбоко в себе си се скри…

АДАМ В ГРАДИНАТА

Кръжеше слънцето над Рая -
разсипваше червените лъчи.
Сред зноя на магично лято
Адам събираше последните мечти.
През пръстите му -
струни тънки -
прокапваше малинов сок.
Рисуваха две пеперуди смели
върха на остър нож.
В тревата кипнала звънеше
смехът на дюля сочна.
Кокетна роза се поклащаше,
изтърсила полите мокри.
Презряла праскова намигна -
следа по устните извая.
Жужаха огнени пчели -
предяха хитро нишката на Края.
Търкаляха се часовете
в хармонията -
дребни бисери.
Плетеше кошница змията
за грозни полуистини.
Стоеше сам Адам в градината,
с листо назаем от смокиня взето.
В нозете му - изгубили пътеката -
искряха сребърни монети…

АРИЯ НА ФЛОРА

Изтече лятото фриволно, отмина
по пътя шумен, светлоок.
Стърча сама сред тъжната градина,
забила корени дълбоко.
Ревнив връхлита вятърът, студен,
и чупи белите ми пръсти.
Една догаряща любов, стаена в мене,
към утрото очи обръща.
Роят се облаците натежали, роят се
и дръзко ме притискат.
Забравена от всички мравка бърза
на топло да се скрие.
Мълчи светът, навярно онемял,
и вече слиза в ниското.
Наоколо е страх, и пустота, и кал,
и нечий тънък писък.
Отронва се посърнал лист, умира,
необратимо литва ятото.
Звучи прощален реквием, потъва
във гърлото на пясъка.
Разголена трепти Душата, мръзне,
но кой ли тука я разбра?
Отляво - пръст, отдясно - пръст…
Угасвам в светлината.

ДИАЛЕКТИКА

Студено. Пусто. Неуютно.
И не от вчера на голия площад
врабците зъзнат - сред грозота,
бездомно скупчени.
Треперят тънките им гушки.
Крилата фини се пропукват
и погледи, от скръб отронени,
сред нищото се люшкат.
Кървят премръзнали нозете.
Солени сълзи светят.
Главите трескаво се мятат,
завинаги изгубили небето.
Телата се притискат
за последен път.
Перо в перо се вплитат.
Излишна, тишината стене -
Душите тръгват за отвъд.
И пада мрак безмерен.
Безумно ято врани
над мъртвите връхлита страшно -
последните трохи да вземе.

РИЦАРЯТ

В объркания делник
топи се пак росата
и от джоба си протрит
отнася той трохите сладки
при старото дърво.
До синьо влюбени,
цветя докосват
странната му шапка.
В ухото му -
отворено за скърбите
на този ден,
тревите свирят
концерт за прегоряло лято.
Трепти студеното сребро в косите
и върху кървящия ръкав
на чистата му риза
отронва се въздишка.
Беснеят още
неукротени ветрове,
ала с торба,
през рамото оголено,
с обувки, скъсани от скитане
по нощното небе,
достига той залостените ни врати.
На границата равноденствена
солена нежност жадно пие.
Валят неспирно дъждове
и в стъпките му есенни
цъфтят Метафори.