Елка Василева

ОТВОРЕНО ПРОСТРАНСТВО

В гротеската на реалността,
където единствено свободни са мислите,
жадувам чистата щедрост на позналия глад,
красноречието на тишина споделена,
доверчивостта на детето в скута на майка,
непорочността на първата целувка,
свежестта на забравената в градината ябълка
през декември…
Все по-невъзможни неща.
Или?

ЗАЩОТО ТАКА

Обувките на залеза са ми по мярка,
но аз не бързам да се пременя със тях.
Сандалите на късното ми лято са червени
и в алено обагрени са дните,
които си подреждам в ярък пъзел.
Защото знам - не мога да отмина
завоите по утрешните пътища,
забравили на мака цветовете.
И няма как -октомври ще се покатери върху хълма,
ноември ще насъска облачните кучета…
И после цветовете ще се утаят във черно-бяло…
А толкова е нужно да е шарено
поне наоколо, ако душата ти е свита в шала…
… Тъгува за червеното на май
и зъзне в полумрака на декември
душата ми - самотница смирена.
Но още е със летните сандали.
И нищо, че обувките на залеза са й по мярка -
те просто са неподходящи за изкачване.

***
Има време! И толкова много неща,
които още можем да направим свои!
Да сътворим собствения си миг!
Този, който винаги казва „Аз съм!”
Моите спомени, вярно е,
са в няколко старомодни албума.
Моите Париж, Виена, Тоскана, Сицилия
са в кутия от френски бисквити
и когато си ида, ще заминат по предназначение
към контейнерите за смет…
Те са моите спомени
и на другите нищо не казват.
Други неща ще останат след мен…
Думи, и думи, и думи…
Има време за още!
Но всъщност - има ли време!
Никой не знае кога ще отвори вратата
към другия свят, който всички събира.

МОЛБА

Приласкай ме, море,
когато душата тъгува.
Да смири своя вопъл в дълбокото синьо,
където е облачно меко и сенките светят.
Да се смесят сълзите
с пенливия твой отпечатък,
а смехът се издигне
над сребристото рибешко тяло…
Приласкай ме, море!
Имаш ярост и мощ,
имаш сила,
ала даваш от всички най-меката нежност.
Ти обичаш така,
както смъртен не може.
Приласкай ме!
И ще мога да мина оттатък.

***
Облякох си червеното палто -
сред сивото по-лесно да ме видиш!
Отвън те чака кучето - и то
забравило целувката на зимата.
Така внезапно ти се сля със бялото…
Сърцето ми жадува цветове,
жадува теб и пъстрото начало,
с което подарихме си небе
и споделихме и душа, и тяло…
Облякох си червеното палто…
Сред сивото - отгоре да ме видиш!
И хляб опекох… И не знам защо,
но светло в сивотата заприижда.

***
Понякога в търсене на смисъла
животът губи смисъл.
Потъваме във философията на битието…
Но как ни се иска, о, как ни се иска
то да е повече от битие…
И обърнали поглед
много навътре
или много нагоре,
най-често - много далеч,
пропускаме близкото.
Смисълът
може да бъде лъч, пробол мрачината,
избило през леда зелено,
дете, което се усмихва на теб,
без да те познава…
Смисълът е приятелката, която ти готви фрикасе,
защото знае, че го обичаш,
телефонът, който звъни ей така, да се чуем…
Смисълът -
точно до нас,
на една мигла разстояние.
Никога не е късно
да го съзреш.

***
През август, в 8 вечерта,
небето е прозрачен акварел.
Луната е един загатнат гостенин
на лятната трапеза на нощта.
И аз я черпя с първия си грозд
и с еликсира на познала любовта душа.
Преди да е настъпил мракът
вярвам в утрото -
то се зачева в акварелния пейзаж,
наситен с всичките нюанси на оранжево.

СЛЕД ЗНОЯ НА ДНИТЕ

Пресъхва кладенецът на душата ми…
Изчерпан ли е изворът, от който пиеше живот?
Или неумолимо го поглъща пясъчното дъно,
покрито от утайката на греховете?
И страховете са в мътилката, и недареното
на жадния, почукал в пладне жарещо…
Ще стигне ли сълзицата любов,
която се процежда опрощаващо
да ми накваси устните,
преди да тръгна?

СУТРЕШНО

По облите извивки на съня
се спуска заскреженото ми утро.
Провира се денят
през тясната пролука
на надеждата -
единственото основание за път.
И после
просветлява крехко синьо,
напук на изкушението да се сгуша
под шала на неделното безвремие.
Едно оранжево листо потрепва
преди полет…

УЛИЧНАТА КОТКА

Пак е бременна котката без стопанин.
Дарена с живот тя отново дарява живот.
Когато дойде моментът, ще потърси местенце на скрито,
И ще сътвори своето чудо.
После ще брани децата си с острите нокти
от гларусите, от кучетата и от котараците,
а когато те тръгнат да опознават света,
ще забравят тази, която ги кърмеше и ги топлеше с тяло,
но не можеше да ги научи да се пазят от автомобилите.
И най-вече от хората.
Оцелелите ще повторят живота на майка си.
Ще ги обича старицата, която си няма никого.
Може би и някое от децата,които се сменят на люлката.
Но никой няма да ги обича толкова,
че да им позволи да бъдат свободни.

ПРЕДЕСЕННО

30 градуса през септември
не са 30 през юли.
В нюансите на прохлада прозира
предчувствие за тъга.
Друга песен са излюпили птиците -
обещават си връщане.
Моят септември
все още ухае на лято.
Солено е рамото,
на което заспивам.
И любовта ми е слънчева -
още юлска и знойна…
Знам, тъгата си има запазено място.
Но съм щастлива,
че точно сега
нейният влак ще пристигне
със закъснение.